Вижте колко е щастлива мама,че си има породени двама ! ** 33 **

Благодаря за отговорите, наистина като се замисля май е заради сополите и гърлото. Днес по време на поредния плач си сочеше носа. С баща му сме на ръба обаче, ако не беше това вселенско тръшкане, сигурно щяхме да си изкараме страхотно периода на бащинството.

винаги има "ако", ако не беше това, ако не беше онова, но фактите говорят, че родителите на породени почти винаги са на ръба. Почти, защото все пак има някакви редки изключения . Но поне аз не съм чувала и не познавам такива

Ее, недейте толкова негативно. Ние сме с породени и рядко сме "на ръба". Знам, че звучи изтъркано, но "спокойни родители=спокойни деца" е най-вярното нещо, което съм чувала. Съдейки по нашия случай е точно така. Да, често е трудно да запазиш спокойствие, да не кажа, че на моменти изисква всичката сила на волята, на която си способен. Но това не е всеки ден. Редки са тези случаи. А и никой не очаква родителството да е перфектно, камо ли пък на повече от 1 дете. Истината е, че като влезе човек в ритъм, всичко си идва на мястото. Аз честно казано направо не мога да си спомня какво съм правила само с едно дете, със скръстени ръце ли съм стояла по цял ден 🤣 ангажиментите са много, факт, но пък аз за нищо на света не си заменям тези моменти, прекрасен период в живота ми е това, докато са мънички. Както имаше една мъдрост: Дните са дълги, но годините - кратки. Така че, наслаждавайте се, трудното ще мине, а някой ден ще ни липсва дори и то.

Като ги гледам в парка с едно, колко му се радват, как му треперят...ми се иска и аз да съм с 1. Аз се чудя къде по напред да погледна и само викам по едното Малкия стана на 1г. все още не ходи, само лази. За сега с количката е добре, но започва да недоволства. Понякога го пускам да лази и трябва след него да ходя, а баткото си играе сам.
Баткото е на 2г и 2м, оправя се сам, аз само го наблюдавам. Гледам да съм наблизо, ако стане нещо да се намеся.
Иска ми се да съм само с единия и да давам пълното си внимание, а не очите ми да са на 4-ри в 2 различни посоки.

При нас с 3 месечно бебе все още никак не е лесно. Баткото е бурен, див и щастлив. Науми ли си нещо, става страшно. На бебето му минаха ужасните колики, но сега баткото прави хистерии, за да получи нещата, което иска…
Не се оплаквам. Лошото се забравя. Ще ми липсва моментът да са мънички наистина. Но не е лесно.

Здравейте, пак съм аз.
Моля за някакви съвети и хакове как гледате болен батко на почти 2г. и новородено на 2 седмици сами без никаква помощ през деня.
Баткото също така го тресе мощен бебешки пубертет и ежечасно изпада в истерии. Междувременно трябва да се дават и лекарства, които той тотално отказа да приема.
Бебето ще е на заден план, то е ясно. Но за късмет е с рефлукс и има нужда да го нося доста време след хранене, за да не повръща.

Върна ме няколко години назад, много ми беше трудно, много. Здрави нерви и стискане на зъби. А да не казвам колко още по-трудно е, когато и трите бяхме болни. Радвай се сега, докато е само баткото.

Докато беше толкова малка сестричката се опитвах да ги държа разделени, не ме имаше ефект, винаги единият разболяваше другия. Докато се занимавах с малката оставях баткото с любимите му цапащи игри- да си играе на мивката с канче, да цапа животни в купа от грис с какао, да изсипва подправки копър или магданоз в купата... Само това можеше да прави 15тина минути, без да му писне. Разсипвах на масата или в някаква тава грис и му давах четка и лопатка да мисти. Също така го запознах и с гледането на филмчета. Лекарството, което не пиеше успях да го прилъжа с малко бисквитка в лъжицата, така го прие. Първо мацнах по малко от сиропа на бисквитка и давах бисквитката, за да свикне с вкуса

Здравейте,пиша с малко по-различен проблем. Бременна съм в 37гс и имам син на 1година. През цялата си втора бременност сякаш не успях да й се насладя. Имам супер лека бременност,но цялото ми внимание и радост отиде към голямото дете. Тъй като имам всичко необходимо,дори не се наслаждавам на бебешкия шопинг. А сега като наближава и раждането просто искам да спра да съм бременна. 9 месеца бях някакси меланхолична и често депресирана. Но не исках да давам превес на тези чувства заради малкия. Искам самп да подчертая,че и двете бременности са много желани и планувани. Но психически ми дойде в повече. И сега чувството за вина ме обвзема,скаоро ще посрещна втория си син,а не успях да му се нарадеам докато растеше в мен…

Честно, най- неприятния ми период от живота до момента е бременностите ми. Така и не успях да се почувствам добре. Не ми харесваше гаденето, повръщането, прилошаването, болките в ставите бяха ужасни, в последните месеци ме болеше от движенията на бебето. Нямах търпение да раждам. Не, че не исках да видя и детето, ама просто исках да спрат болките. С втората бременност се молих на докторката да го вади възможно най- рано, стига да е безопасно. От болки не можех да спя повече от 3-4 часа, бях вече неадекватна от недоспиване. А трябваше да се грижа и за дъщеря ми. Като родих направо се наспах, противно на всички приказки.
За мен е по- прекрасно да си гушна бебето, да мирише на новородено вкъщи, да му гледам малките пръстчета.
Ох, направо ми се прииска трето детето като помисля за новородено

Kalinamalina89, все едно аз съм го писала това. Така и нямах време да изживея втората бременност. Останах сама само като ме приеха да раждам. Тогава единствено се осъзнах докрай, че съм бременна, и се наревах.
Нормално е. Породени или не, най-често свободата да се насладим на първата бременност няма да се повтори. Плюс околните “разстилат червеното килимче” като си бременна първия път, а после не е така.
Всичко това не е толкова важно. Жив и здрав да е бебокът. Другото се забравя.

Kalinamalina89 аз също бях така с втората ми бременност - просто нямах време да се насладя така и да мисля за бебето, което расте в мен. А обожавах бременностите си. Също изпитвах малко вина, че не съм била толкова емоционална, както с първата ми бременност, но след като се роди бебето, стана още по-натоварвно и дори нямах време вече да ми е мъчно, че вече не съм бременна.
Когато второто ми дете стана на 3, решихме да имаме трето дете. Забременях веднага, реших, че с вече малко по-големи деца ще мога да се насладя отново на този прекрасен период, но пък третата бременност се оказа малко по-тежка от първите две - нямах никакви сериозни проблеми, но първия триместър гаденето и повръщането беше ужасно и много ме изтощи (с първите две имах гадене, но беше за по-кратък период и не съм повръщала), след това ми се появиха едни капиляри по деания прасец и се наложи да се мажа с един мехлем и да вдигам често краката на височината на тялото, за да забавя неизбежната поява на разширени вени. Накрая толкова ми тежеше и бях толкова изтощета от тази бременност, че исках да родя и си казвах, че това ще ми е последната бременност. За капак се падна едно много палаво и динамично детенце, което с всеки месец ставаше все по-активно и когато проходи ми разказа играта съвсем . Той вече е на 3 и понеже всичко се забравя, на моменти си мисля какво би било да си имаме още едно ...

Катя, а с каква разлика са ви трите деца?
И как се справяте финансово, пространствено, емоционално и...изобщо всякак?

На моите деця разликата е 1г4м, в момента са на 3г.  и на1г6м., но много често се замислям за трето, само че няма човек, който до момента да не ми е казал "Ти си луда! Абсурд!" и ей такива подобни. И то най-близките ми хора.

Моите деца са с разлика от 1,9г. Исках да са максимално близки и да си растат заедно. Когато второто стана на една и вече не беше бебе, а започна да си става детенце, много ми се искаше още едно.
Според мен това са си хормони и е начин природата да направи така, че жените да забравят всички трудности от бременност, раждане и недоспиване и да искаме още и още деца. Преди са раждали по десетина и се е приемало за нормално. Те тогава и голям процент не са оцелявали - детската смъртност при деца до три години е била висока.
Сега вече са на 7 и почти 9г и си имаме драми с възпитание и учене. Радвам се, че останаха само две, защото иначе всичко щеше да е по три!

Първите две са с 1г7м разлика, второто и третото имат точно 4г разлика.
Финансово за момента сме добре, двамата с мъжа ми сме в ИТ сектора. Пространствено - живеем в къща, но знам за доста хора с по 3 и 4 деца, които си живеят в апартаменти и се справят чудесно (хубаво е да има повече пространство, но аз лично бих родила и трето, дори да живеехме в апартамент). Емоционално и психически срещам най-големите трудности и това ме спира за момента да поискам още едно дете (както и мъжа ми не иска повече деца за момента).
Аз никого не съм питала какво мисли за това мое решение. Майка ми реагира негативно за второто, защото раждах със секцио и забременях много скоро (според нея) с второто. Обаче нямах никакви проблеми. За третото се зарадваха (тогава беше минало повече време от второто ми секцио). Срещала съм негативни реакции от непознати. Въпреки че не би трябвало да имат значение, ги помня, значи са ме засегнали. Например най-фрапиращото беше когат бяхме на една почивка и помолихме един човек да ни снима цялото семвйство. Той ни снима и попита дали всичките деца са наши и като казах да (с усмивка) той се намръщаи и каза "Боооже Господи, ужас" и се дръпна от нас все едно сме заразни. Беше много неприятна реакция.
Според мен хирата трябва да взимат решенията в живота си, които ги правят щастливи и да не се съобразяват а чуждото мнение, дори мнението на роднини. А стимулът да бъдем по-добри и да постигаме повече, да създаваме по-добра среда за себе си и за децата си е по-голям така.

Като цяло исках децата да са а малка разлика, уж за да са си по-близки. Наистина са доста близки, дори малкия вече се включва в някои техни занимания и игри, но от друга страна си беше трудничко. Когато се роди второто ми дете все още бяхме на квартира, тогава излизахме всеки ден на разходки в парка и приготвянето отнемаше часове, затова и разходките ни траеха часове, дори зимата. Сега в това отношение е по-леано - имаме двор и много често са навън, а вече като по-големи не е нужно да ги гледам постоянно и да съм с тях в двора. Сега обаче имам двама ученици - в 1 и 2 клас и нещата около тях ми отнемат доста време - каката остана без занималня следобед, защото училището ни е малко, а децата в квартала стават все повече. Отделно големия ми син се адаптира в новата среда, а малкия боледуваше много чеато в яслата. Направо изминалата година беше някакъв ужас за това как да работим с него, кой колко време да го гледа, кога да отработваме, кога да водим, взимаме децата, на какви допълнителни занимания да ходят. Никой не ни помага и в един момент бяхме стигнали до пълно изтощение от това как да си подредим деня, отработвахме по нощите и постоянно тичахме за нещо. Затова през август напуснах работа и реших известно време да поема аз задачите покрай децата, за да има някакъв ред, да не се чудим малкия като се разболее как ще го гледаме и ще работим едновременно, а големите ще мога да ги водя и взимам спокойно от училище, без да си режа от работното време и да се чудя после кога да отработвам.
Все още не съм се примирила съвсем а това, че не работя, но от друга страна стресът и за двамата с мъжа ми много намаля. Аз не мисля за работа, занимавам се предимно с децата, сега виждам много по-добре как се развиват. На дъщеря ми аз задавам задачите вкъщи и после проверявам как се справя. Оказа се, че много дръпна и с лекота минава материала в училище. Малкия сякаш боледува една идея по-малко (все пак миналата учебна година до март месец нямаше една пълна седмица в яслата, а сега изкара цели 3 седмици на градина, преди да се разболее ). Той не боледува тежко, състоянието му е точно такова, че да се чувства добре да прави дивотии, но да не мога да го пусна на градина.  Така сме сега. Планирам след около година да потърся работа на свободна практика, но за момента не бързам