Искам да кажа ... (129)_03.07-09.07

Строим завод, шефът ми чужденец, аз (на 23-4) превеждам по срещите с изпълнителите, държавни институции и т.н. Обикновено единствена жена по срещите, че и млада.  Бързаме, гоним срокове, много нерви. В един момент работата се закучва - пожарникарят се запъва тежко за нещо си. Объждат, мислят, мъдрят, оня не и не. Някой предполага, че сигурно очаква някой лев, шефа не, как така, никакви подкупи (нормално). Седим си един ден в офиса звъни телефона. Вдигам аз (шефа срещу мен, разбира български, но не говори особено). На телефона пожарникарят (ама не като ония на Даун). Аз учтиво подхващам разговора, мисля, че нещо по работа. Обаче не, човекът ме кани на вечеря да обсъдим положението. Пък аз съм обикновена чиновничка, нищо не зависи от мен, само си превеждам.  При което ставам червена като логото на фирмата и почвам да мънкам. Шефът (голям зевзек между другото с много забавно чувство за хумор) ме гледа как измислям някакви извинения и учтиво благодаря все пак за поканата. Затварям телефона и обяснявам, защото нали заводът зависи от тоя смотан пожарникар и ме е срам, сраааам.  Шефът се смее и ме успокоява. Минава известно време, на среща сме с  и обсъждаме проблемите със строежа.  Стигаме до проблема с пожарникаря, обсъждат там, аз превеждам, шефът слуша. И в един момент казва - Ми така, няма да стане, Алечка като не иска да излезе с него на среща! Пак срааам! Добре, че колегите бяха свикнали с чувството му за хумор, ама така тежко ме изгъбарка... Накрая един колега ходи на вечеря с пожарникаря и се разбраха