Сбъркал ли е царят като осъдил Вапцаров на смърт?

Те по времето на СССР за пръв път стават една страна - 1918 година.
 Западна Украина е била на княжества, ту е била полска, ту литовска, после от 17 век пак полска, после след подялбата на Полша съответно в австрийската империя. Закарпатието е било унгарско открай време, после австро-унгарско и т.н,  мисля че става украинско /СССР/ чак след Втората световна, Буковина е била румънска, пак около Втората Световна северната й част става украинска. Източна и Южна там до 18 век са си ги оспорвали руснаците и татарите. Накрая Екатерина печели. Крим ясно - там е било кримското ханство, васално на Османската империя, част е била на Османската империя, ако се не лъжа. После - в Руската империя.

Да, мисля, че има официална дата, прочетох хо в някаква енциклопедия.За начало на изграждането на българската нация се смята  времето на възстановяване на българската държава. За да имаш нация първо трябва да имаш държава. Примерно, ако нямаше САЩ като държава, нямаше да има и американска нацция. Хората, които са родени в САЩ, а не емигранти, ако ги питаш, ще ти кажат че по националност са американци, докато мигрантите все още носят старата си националност, а не толкова етническата принадлежност.

Мерси, това за Украйна не го знаех, , а и признавам, че не ми се рови.

Ето нещо интересно за македонския въпрос и идентичност: http://www.kultura.bg/bg/article/view/15366

Сега прегледах набързо няколко източника, той самия термин "нация" се появява относително късно - в средата на 19ти век. По смисъл позволява различно тълкуване, така че май няма как да се определи единодушно.

ето тук например, някъде по средата:
http://www.bg-pravo.com/2009/08/blog-post_3617.html

Мисля, че каквото и да е определението, ако не си имал обща религия, обща външна среда, общо културно-политическо развитие и т.н., а искаш да си един народ, със съзнанието, че си част от единно цяло, е хубаво спешно да си измислиш куп неща, около които да се обединиш. Дали ще са Александър Македонски или Бащи-основатели, няма значение, важното е да върши работа.

Къде я пише тая нелепица.
Изграждането на българската нация започва много преди възстановяването на българската държава - гради се през целия период на националното възраждане - в църковните и национално-освободителните борби, в културното и просветното дело и пр. Ако трябва да се фиксира точна дата - това е краят на 18 в. с написването на История славянобългарска на Паисий.

Браво за Раймонд Детрез, той е сериозен учен.
В съвременната хуманитаристика се приема, че нациите са конструкт, те са "въобразени" (Б. Андерсън, "Въобразените нации", книгата му е преведена на български; още: Ъ. Гелнър - "Нации и национализъм", със същото заглавие има книга и на Е. Хобсбом - всичко е издавано и достъпно у нас). Голяма част от нациите възникват през 19 век, когато започват националните освободителни/обединителни движения. Това е времето на романтизма, когато философи като Хердер пропагандират концепции за т.нар. Volk, за народния дух, за езика и фолклорните традиции, които са специфични за отделните "народи", призовава за оценяване на многообразията. Концепцията е контра на наложения до този момент френски/аристократичен елитизъм, на преклонението пред него. На преден план изниква "народът"; братя Грим започват да записват фолклор и народни приказки. Постепенно движението намира почва и в нашето Възраждане - започват събирачества на народни песни (братя Миладинови), поговорки (П. Р. Славейков). Защо се прави всичко това? За да се потърсят "корените", "стародавността" на традициите, миналото - те легитимират една нация. Паралелно с това културно строителство, което е основата за изграждането на една нация, се налага и политическият елемент - идеята за Освобождение. Това е пътят - нашата нация датира (като осъзнат процес за легитимност) от 19 век.

Македония, Косово са примери за закъснели национализми, за още по-млади нации, както и вие казахте. При тях сега се случва онова, което се случва у нас през Възраждането.

Не знам кой със какво се е загащил, но пък виждам много разгащени
та чак свалили гащите .
Света не почва от теб и мен и не свършва пак с теб и мен .
Митовете, героите , мощите не са ненужен детайл от пейзаж .
Те са част от историята, живота на дадена нация,
заради които митове и герои съществува. Ако не са били те, сега може и да носиш фес .
Някои нямат герои и си ги измислят - Батман, Супермен , Капитан Америка, Спайдермен (все спасители не една нация ..хм велика)..

И да допълня, че националното строителство е дело на интелектуалците - да не помислите, че вкупом българите събират народни песни и търсят стародавни традиции. Когато Юрий Венелин идва в България с мисията да просвещава, да съветва интелектуалците, той пише, че минава през българско село, среща българи, които говорят на турски и че "с мъка им обяснил" как това не е редно.

Дело на държавна политика е най-вече. Може да обясняваш, може да забраняваш, може да приемеш няколко езика, всяка страна според както прецени.

Говоря за периода преди установяването на държавата, когато нацията се "въобразява". Иначе - да.

Изобщо не е най-вече държавна политика. Нациите и народностите са много повече от държавите. Има народи, които никога не са имали държава или наскоро са се сдобили с такава, но имат ясно изразено национално самосъзнание и култура. В Австро-Унгарската империя е имало на 20 националности - германци, унгарци, чехи, словаци, сърби, хървати, румънци, украинци и ред други. Имали са си собствен език, печат, литература на родния език, училища и пр. И не са имали национална държава. И ние сме имали всичките тези неща в рамките на Османската империя. БАН е създадена през 1869 г., 10 год. преди възстановяването на българската държава.

Това не е ли държавна политика на съответните страни? Поощряване/непоощряване/частично поощряване/забрана? Може и така да е, разбира се. Не отричам ролята на интелектуалците и будителите, естествено, но мисля, че и държавата играе своята роля.

То и самото създаване на държавата не слага точката в процеса. След Освобождението тепърва започва изграждането на онова, което Лиотар нарича метаразказ, гранд наратив - голям исторически разказ. Той трябва да разкаже кои сме и какви сме, кои са националните ни герои, да стане легитимен, да се вмъкне в учебните програми. Поради това трябва да е единен, със селектирани "важни" епизоди. Това е доста трудно, защото версиите за миналото са различни - един е прочитът на Вазов, друг на З. Стоянов, трети на Д. Страшимиров. Чак към 20-те години на 20. век, когато поколението на възрожденците в общи линии приключва земния си път, разказът става сравнително единен.

Благодаря за подробното обяснение, Аглая.

Вие кои нации приемате за успешен пример? Как се отиграва този проблем при другите? Струва ми се че съществува или всеки момент ще се появи в повечето развити държави. Не може всички до безкрай да  поддържат романтична представа за собствената си историята в едно глобално село.