Голямо разузнаване си. 
Разузнавам, разузнавам... А, ей така звучат новостите за предстоящите сериали.
Кой разбрал - разбрал...
https://www.youtube.com/watch?v=nhNGbXbOXs8
- Публикувана: 4 авг. 2017, 11:35 ч.
- Последно мнение: 30 авг. 2017, 17:12 ч.
Енгин Акюрек. Нови и стари проекти – Тема 358
Разузнавам, разузнавам... А, ей така звучат новостите за предстоящите сериали.
Кой разбрал - разбрал...
https://www.youtube.com/watch?v=nhNGbXbOXs8
Момичета, ето превода на разказа от бр. 16 на Kafasına göre. Превод barisea.
За нетърпеливите. Преводът е в суров вариант, ще има корекции и редакци.
Здравей
Енгин Акюрек
На излизане от къщи погледът ми спира на пощенската кутия. Още преди шест месеца моята епистоларна приятелка трябваше да ми пише. На дъното на всичко стои един двайсетгодишен навик с двайсетгодишна история. Моята епистоларна приятелка е свидетел на най-важните събития от личната ми история, получател на хиляди думи и изречения, които не съм могъл да изрека дори пред себе си.
Натъкваме се един на друг случайно преди двайсет години покрай една училищна инициатива и свиваме петстотинте километра между нас чрез изреченията върху белия лист. Учителката разбърква едни листчета в торбичка и така целият клас си намира епистоларни приятели. За всички ни това е тъпа, изморителна и ненужна работа. За мен писането на писма не означава нищо повече от надписване на сребристи картички с Дядо Коледа за Нова годна. Целият клас пуфти, последният половин час от уроците е зает от писане до някакви непознати. Какво да напишеш на непознат, освен едно „здравей“, да го питаш как е, да сложиш точка и после да разкажеш за себе си. Върху две страници от писмото аз разказвам за себе си. Осъзнавам колко е трудно да пишеш на някого, когото изобщо не познаваш. Целият клас драска нещо.
Половин страница е заета от разбор и подробно описание на мача Бешикташ-Фенербахче. Според правилата, най-голямо значение се отдава на домакините. Съдържанието остава на втори план. Разчертавам страницата с помощта на линийка на определени сектори, защото трябва да обясня треньорската схема. Тъй като не винаги съм обичал правилата, съставянето много ме затруднява. Колкото и да се дразнят, че трябва да пишат писма, хората винаги ги тъпчат с информация.
Слагаме написаните писма в пликове, надписваме адресите, които ни раздава учителката, и целият клас отиваме до пощата. Там, като при гласуване на избори, се нареждаме на опашка и пускаме писмата си. Има случаи, когато завиждам на днешните технологии. Когато целият клас с наслада облизва марките и ги залепва за пликовете в пощата, можехме да си направим колективно селфи и щяхме да бъдем много доволни.
Очевидно, след известно време пристигат отговори на разпратените писма. Помня как вкъщи чета едно писмо с лека, крехка консистенция. Вече обядвал, нормално празнично изтощен, както винаги през почивните дни, аз отварям писмото, надписано с почерка на малко момиченце.
То започва със „здравей“. Засегната от това, че съм разказал за себе си, тя не разказва за себе си, но все едно е в стаята ми. Дали това е само неин талант ли всеки добър човек може да създаде такова усещане в пролуките между изреченията, не знам. Дни наред се чудя доколко е искрена.
Да мечтая заедно с изречения, написани от непознат, се оказва интересно. Представяйки си очите, гласа ѝ, си задавам въпроса какво ли въздействие съм оказал аз върху нейния живот.
Без да губя време, вземам куп бели листове от бюрото, сядам и почвам да пиша: „Здравей“.
Пиша и се вълнувам, не успявам да ѝ разкажа за себе си и ѝ подарявам стотици думи, свързани с мен.
Да се изразявам с мои собствени изречения и да ги изпълвам с картините, които виждам, се получава добре. Отворените тайни стаи на душата ми се съединяват с нови коридори през нови врати. Докато пиша, опознавам себе си, изграждам ново внушително приятелство със себе си. Докато пиша се чувствам повече човек, отколкото съм в действителност. Понякога, споделяйки хляб, ние споделяме болка; понякога смисълът идва след изреченията. Няма значение кои сме, нашите фрази обясняват всичко. С течение на времето те започват да ни допълват един друг. Сключваме договор – никога да не си разменяме снимки.
Технологиите се развиват, интернет се превръща в банка за съхранение на данните на всеки човек; но ние там няма да се намерим, изобщо нямаме намерение, дори да ни се прииска. Всеки от нас двамата държи в ръцете си адрес, име и фамилия; и онова, което е в пъти по-ценно от всичко останало – нашите изречения.
Гимназията свършва, започва университетът. В живота ни навлизат нови хора, нови чувства. Да пожелаем да се видим на чай в някое кафене означава да изхвърлим всичките си изречения в кошчето за боклук. Може би всъщност, и двамата играем, и двамата се правим пред другия на това, което не сме. Мъжът, който ми се иска да бъда, пише изречения, които за нея бих могъл да бъда. Така както съпружески двойки, живели заедно петдесет години, започват да си приличат, така моите и нейните изречения започват да си приличат. На петстотин километра от мен има някой, който прилича на мен, и аз усещам, че не съм сам. Човек не е сам, не трябва да бъде сам – почувствах го, още когато преди двайсет години прочетох първото писмо. Да е жива и здрава учителката ми по литература, тя ми даде нещо по-специално от училищно обучение. Не помня дали моите съученици изобщо написаха второ писмо, но автор на моя успех беше моята учителка.
На излизане от къщи очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Защо не ми е писала? Не искам да си задавам този въпрос. В календара съм отбелязал датите на изпратените писма. Тя ми пише веднъж на два-три месеца. Освен последните три писма, аз съм ѝ написал и изпратил още едно. Досега тя винаги ме е уведомявала, когато си сменя адреса. Преди пет години се омъжи, бракът ѝ не продължи дълго, разведе се. Но даже и докато беше омъжена, ние продължихме да си пишем. Чел ли е мъжът ѝ кореспонденцията ни, ревнувал ли е – това не знам. Тя не ми позволи да го усетя. Ако я е чел, е видял само стремежа на две добри човешки същества да станат още по-добри. Може би, пак се е омъжила. Може би, мъжът ѝ е ревнив и е прочел какво си пишем. Не искам главна тема в главата ми да стане домашното насилие и изхвърлям тези глупави мисли.
На излизане от къщи очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Не искам в главата ми да кръжат въпроси. С неочаквана дори за мен самия скорост съставям план. Епистоларната ми приятелка живее в Измир. Двайсетте години не са скъсили разстоянието между нас. Съставеният план е за малка ваканция и аз се каня да го осъществя. Разполагам с адрес (не съм сигурен в актуалността му), име и фамилия. В Измир се настанявам в най-близкия до адреса хотел. За да потисна вълнението в душата си, казвам, че съм в отпуска, дори се правя, че съм ѝ загубил номера. Чувствам се като агент по следите на тайна организация.
По къси гащи и със сламена шапка, вътре в мен се таи копой. Цял ден репетирам какво ще кажа, като се изправя пред нея. Заседналото между сърцето и езика ми вълнение предизвиква угризения на съвестта при всяко преглъщане. Може би, трябва да се върна вкъщи и никога повече да не идвам тук. И след това да се науча да живея с останалите запокитени в океана на паметта ми изречения. Всъщност, да не знаеш е прекрасно. Обещава чисто щастие.
Тъй като не съм виждал лицето ѝ, не мога да знам колко се е променила с годините, колко нови бръчици са се появили под очите ѝ. Неведнъж изписвах името ѝ в интернет, но не открих нито снимка, нито каквито и да е подробности. Все едно не я е имало никога, изчезна за миг.
На втория си ден в Измир, без да губя повече излишно време, с адрес в ръка аз пристигам. За да потисна вълнението, си нагласям усмивката, която използвам, докато пиша писма. Натискам звънеца... чакам; натискам звънеца... чакам. Като не се появява никой, звъня на съседите отсреща. Отваря ми възрастна лелка.
Лелката казва, че жилището е празно, а съседката – доколкото си спомня името ѝ – се е преместила. Натискам всички звънци и разпитвам наред. Колкото повече питам, толкова повече нараства увереността ми в себе си, че ще получа възможност да уточня подробностите. Никой не знае къде е отишла. На този адрес тя се премести – доколкото си спомням от писмата ѝ – преди две години. Отговорите на съседите затвърждават мнението ми, че е живяла сама. Не се е омъжила, няма деца. В тялото ми нахлуват изтощение и покой. Дори пред себе си не признавам, но усещам как от самосебе си ме обзема предишното чувство.
В бакалията, при зарзаватчията, при местния брокер на недвижими имоти – никъде няма отговор на задавания от мен въпрос. След седмица се прибирам вкъщи. Очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Докато размишлявам, че трябва да сложа точка на всичко това в душата си, в ръката ми, заедно с ключовете, изпада и бяло листче.
„Здравей... аз съм твоята епистоларна приятелка. Цяла седмица идвах всеки ден, но не можах да те открия. Знам, цели шест месеца не можах да ти пиша. Смених си адреса. Ако имаш възможност, тази неделя... ти имаш едно много любимо кафене, дай да се видим там. Надявам се да приемеш извиненията ми... в 14 часа...“
Някой гаври ли се с мен или собственият ми разсъдък ми играе номера? С надеждата, че тя ще дойде пак, в този ден не излизам никъде. От ъгъла на прозореца държа улицата под око, разузнавам идва ли някой. На практика, не спя цяла нощ. Закусвам надве-натри и рано-рано се отправям към кафенето, където е трябвало да се срещнем. За щастие, не удължих отпуската си, вътре в мен метафизичната ми физика отново е изчислила правилно.
Докато влизам в кафенето, обхождам с поглед цялото помещение иззад тъмните очила. Нищо в неделната тълпа не привлича погледа ми. „Може ли един чай?“ – келнерът сякаш не схваща какво му казвам. Казва: „Заповядай, братле“ и оставя на масата ми листчето, което държи.
– Дамата каза да ви предам тази бележка.
Без да я чета, започвам да въртя глава наляво-надясно, смятайки, че тя ме гледа от някой ъгъл.
– Къде е тя?
– Дойде рано сутринта, остави бележката и си тръгна.
– Ти как разбра, че трябва да я предадеш точно на мен?
– Братле, ти си ни стар клиент. Тя ти каза името. И разбрах.
Вероятно съм бил част от играта ѝ...
Учуденото ми изражение преминава в леко нацупено, като на деца, играещи нещо. Вземам бележката и отново завъртам глава наляво-надясно. Със сигурност ме наблюдава отнякъде. „Здравей. Реших, че ще е по-правилно да не се срещаме. По-долу ти оставям новия си адрес. Аз, твоята епистоларна приятелка...“
Добро утро,
Момичета, ето превода на разказа от бр. 16 на Kafasına göre. Превод barisea.
За нетърпеливите. Преводът е в суров вариант, ще има корекции и редакци.
Здравей
Енгин Акюрек
На излизане от къщи погледът ми спира на пощенската кутия. Още преди шест месеца моята епистоларна приятелка трябваше да ми пише. На дъното на всичко стои един двайсетгодишен навик с двайсетгодишна история. Моята епистоларна приятелка е свидетел на най-важните събития от личната ми история, получател на хиляди думи и изречения, които не съм могъл да изрека дори пред себе си.
Натъкваме се един на друг случайно преди двайсет години покрай една училищна инициатива и свиваме петстотинте километра между нас чрез изреченията върху белия лист. Учителката разбърква едни листчета в торбичка и така целият клас си намира епистоларни приятели. За всички ни това е тъпа, изморителна и ненужна работа. За мен писането на писма не означава нищо повече от надписване на сребристи картички с Дядо Коледа за Нова годна. Целият клас пуфти, последният половин час от уроците е зает от писане до някакви непознати. Какво да напишеш на непознат, освен едно „здравей“, да го питаш как е, да сложиш точка и после да разкажеш за себе си. Върху две страници от писмото аз разказвам за себе си. Осъзнавам колко е трудно да пишеш на някого, когото изобщо не познаваш. Целият клас драска нещо.
Половин страница е заета от разбор и подробно описание на мача Бешикташ-Фенербахче. Според правилата, най-голямо значение се отдава на домакините. Съдържанието остава на втори план. Разчертавам страницата с помощта на линийка на определени сектори, защото трябва да обясня треньорската схема. Тъй като не винаги съм обичал правилата, съставянето много ме затруднява. Колкото и да се дразнят, че трябва да пишат писма, хората винаги ги тъпчат с информация.
Слагаме написаните писма в пликове, надписваме адресите, които ни раздава учителката, и целият клас отиваме до пощата. Там, като при гласуване на избори, се нареждаме на опашка и пускаме писмата си. Има случаи, когато завиждам на днешните технологии. Когато целият клас с наслада облизва марките и ги залепва за пликовете в пощата, можехме да си направим колективно селфи и щяхме да бъдем много доволни.
Очевидно, след известно време пристигат отговори на разпратените писма. Помня как вкъщи чета едно писмо с лека, крехка консистенция. Вече обядвал, нормално празнично изтощен, както винаги през почивните дни, аз отварям писмото, надписано с почерка на малко момиченце.
То започва със „здравей“. Засегната от това, че съм разказал за себе си, тя не разказва за себе си, но все едно е в стаята ми. Дали това е само неин талант ли всеки добър човек може да създаде такова усещане в пролуките между изреченията, не знам. Дни наред се чудя доколко е искрена.
Да мечтая заедно с изречения, написани от непознат, се оказва интересно. Представяйки си очите, гласа ѝ, си задавам въпроса какво ли въздействие съм оказал аз върху нейния живот.
Без да губя време, вземам куп бели листове от бюрото, сядам и почвам да пиша: „Здравей“.
Пиша и се вълнувам, не успявам да ѝ разкажа за себе си и ѝ подарявам стотици думи, свързани с мен.
Да се изразявам с мои собствени изречения и да ги изпълвам с картините, които виждам, се получава добре. Отворените тайни стаи на душата ми се съединяват с нови коридори през нови врати. Докато пиша, опознавам себе си, изграждам ново внушително приятелство със себе си. Докато пиша се чувствам повече човек, отколкото съм в действителност. Понякога, споделяйки хляб, ние споделяме болка; понякога смисълът идва след изреченията. Няма значение кои сме, нашите фрази обясняват всичко. С течение на времето те започват да ни допълват един друг. Сключваме договор – никога да не си разменяме снимки.
Технологиите се развиват, интернет се превръща в банка за съхранение на данните на всеки човек; но ние там няма да се намерим, изобщо нямаме намерение, дори да ни се прииска. Всеки от нас двамата държи в ръцете си адрес, име и фамилия; и онова, което е в пъти по-ценно от всичко останало – нашите изречения.
Гимназията свършва, започва университетът. В живота ни навлизат нови хора, нови чувства. Да пожелаем да се видим на чай в някое кафене означава да изхвърлим всичките си изречения в кошчето за боклук. Може би всъщност, и двамата играем, и двамата се правим пред другия на това, което не сме. Мъжът, който ми се иска да бъда, пише изречения, които за нея бих могъл да бъда. Така както съпружески двойки, живели заедно петдесет години, започват да си приличат, така моите и нейните изречения започват да си приличат. На петстотин километра от мен има някой, който прилича на мен, и аз усещам, че не съм сам. Човек не е сам, не трябва да бъде сам – почувствах го, още когато преди двайсет години прочетох първото писмо. Да е жива и здрава учителката ми по литература, тя ми даде нещо по-специално от училищно обучение. Не помня дали моите съученици изобщо написаха второ писмо, но автор на моя успех беше моята учителка.
На излизане от къщи очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Защо не ми е писала? Не искам да си задавам този въпрос. В календара съм отбелязал датите на изпратените писма. Тя ми пише веднъж на два-три месеца. Освен последните три писма, аз съм ѝ написал и изпратил още едно. Досега тя винаги ме е уведомявала, когато си сменя адреса. Преди пет години се омъжи, бракът ѝ не продължи дълго, разведе се. Но даже и докато беше омъжена, ние продължихме да си пишем. Чел ли е мъжът ѝ кореспонденцията ни, ревнувал ли е – това не знам. Тя не ми позволи да го усетя. Ако я е чел, е видял само стремежа на две добри човешки същества да станат още по-добри. Може би, пак се е омъжила. Може би, мъжът ѝ е ревнив и е прочел какво си пишем. Не искам главна тема в главата ми да стане домашното насилие и изхвърлям тези глупави мисли.
На излизане от къщи очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Не искам в главата ми да кръжат въпроси. С неочаквана дори за мен самия скорост съставям план. Епистоларната ми приятелка живее в Измир. Двайсетте години не са скъсили разстоянието между нас. Съставеният план е за малка ваканция и аз се каня да го осъществя. Разполагам с адрес (не съм сигурен в актуалността му), име и фамилия. В Измир се настанявам в най-близкия до адреса хотел. За да потисна вълнението в душата си, казвам, че съм в отпуска, дори се правя, че съм ѝ загубил номера. Чувствам се като агент по следите на тайна организация.
По къси гащи и със сламена шапка, вътре в мен се таи копой. Цял ден репетирам какво ще кажа, като се изправя пред нея. Заседналото между сърцето и езика ми вълнение предизвиква угризения на съвестта при всяко преглъщане. Може би, трябва да се върна вкъщи и никога повече да не идвам тук. И след това да се науча да живея с останалите запокитени в океана на паметта ми изречения. Всъщност, да не знаеш е прекрасно. Обещава чисто щастие.
Тъй като не съм виждал лицето ѝ, не мога да знам колко се е променила с годините, колко нови бръчици са се появили под очите ѝ. Неведнъж изписвах името ѝ в интернет, но не открих нито снимка, нито каквито и да е подробности. Все едно не я е имало никога, изчезна за миг.
На втория си ден в Измир, без да губя повече излишно време, с адрес в ръка аз пристигам. За да потисна вълнението, си нагласям усмивката, която използвам, докато пиша писма. Натискам звънеца... чакам; натискам звънеца... чакам. Като не се появява никой, звъня на съседите отсреща. Отваря ми възрастна лелка.
Лелката казва, че жилището е празно, а съседката – доколкото си спомня името ѝ – се е преместила. Натискам всички звънци и разпитвам наред. Колкото повече питам, толкова повече нараства увереността ми в себе си, че ще получа възможност да уточня подробностите. Никой не знае къде е отишла. На този адрес тя се премести – доколкото си спомням от писмата ѝ – преди две години. Отговорите на съседите затвърждават мнението ми, че е живяла сама. Не се е омъжила, няма деца. В тялото ми нахлуват изтощение и покой. Дори пред себе си не признавам, но усещам как от самосебе си ме обзема предишното чувство.
В бакалията, при зарзаватчията, при местния брокер на недвижими имоти – никъде няма отговор на задавания от мен въпрос. След седмица се прибирам вкъщи. Очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Докато размишлявам, че трябва да сложа точка на всичко това в душата си, в ръката ми, заедно с ключовете, изпада и бяло листче.
„Здравей... аз съм твоята епистоларна приятелка. Цяла седмица идвах всеки ден, но не можах да те открия. Знам, цели шест месеца не можах да ти пиша. Смених си адреса. Ако имаш възможност, тази неделя... ти имаш едно много любимо кафене, дай да се видим там. Надявам се да приемеш извиненията ми... в 14 часа...“
Някой гаври ли се с мен или собственият ми разсъдък ми играе номера? С надеждата, че тя ще дойде пак, в този ден не излизам никъде. От ъгъла на прозореца държа улицата под око, разузнавам идва ли някой. На практика, не спя цяла нощ. Закусвам надве-натри и рано-рано се отправям към кафенето, където е трябвало да се срещнем. За щастие, не удължих отпуската си, вътре в мен метафизичната ми физика отново е изчислила правилно.
Докато влизам в кафенето, обхождам с поглед цялото помещение иззад тъмните очила. Нищо в неделната тълпа не привлича погледа ми. „Може ли един чай?“ – келнерът сякаш не схваща какво му казвам. Казва: „Заповядай, братле“ и оставя на масата ми листчето, което държи.
– Дамата каза да ви предам тази бележка.
Без да я чета, започвам да въртя глава наляво-надясно, смятайки, че тя ме гледа от някой ъгъл.
– Къде е тя?
– Дойде рано сутринта, остави бележката и си тръгна.
– Ти как разбра, че трябва да я предадеш точно на мен?
– Братле, ти си ни стар клиент. Тя ти каза името. И разбрах.
Вероятно съм бил част от играта ѝ...
Учуденото ми изражение преминава в леко нацупено, като на деца, играещи нещо. Вземам бележката и отново завъртам глава наляво-надясно. Със сигурност ме наблюдава отнякъде. „Здравей. Реших, че ще е по-правилно да не се срещаме. По-долу ти оставям новия си адрес. Аз, твоята епистоларна приятелка...“
Благодаря за превода.
Прекрасно четиво.
Леко, приятно, мило - напомнящо за мои спомени.
Момичета,
Приятен ден.
Момичета, ето превода на разказа от бр. 16 на Kafasına göre. Превод barisea.
За нетърпеливите. Преводът е в суров вариант, ще има корекции и редакци.
Здравей
Енгин Акюрек
На излизане от къщи погледът ми спира на пощенската кутия. Още преди шест месеца моята епистоларна приятелка трябваше да ми пише. На дъното на всичко стои един двайсетгодишен навик с двайсетгодишна история. Моята епистоларна приятелка е свидетел на най-важните събития от личната ми история, получател на хиляди думи и изречения, които не съм могъл да изрека дори пред себе си.
Натъкваме се един на друг случайно преди двайсет години покрай една училищна инициатива и свиваме петстотинте километра между нас чрез изреченията върху белия лист. Учителката разбърква едни листчета в торбичка и така целият клас си намира епистоларни приятели. За всички ни това е тъпа, изморителна и ненужна работа. За мен писането на писма не означава нищо повече от надписване на сребристи картички с Дядо Коледа за Нова годна. Целият клас пуфти, последният половин час от уроците е зает от писане до някакви непознати. Какво да напишеш на непознат, освен едно „здравей“, да го питаш как е, да сложиш точка и после да разкажеш за себе си. Върху две страници от писмото аз разказвам за себе си. Осъзнавам колко е трудно да пишеш на някого, когото изобщо не познаваш. Целият клас драска нещо.
Половин страница е заета от разбор и подробно описание на мача Бешикташ-Фенербахче. Според правилата, най-голямо значение се отдава на домакините. Съдържанието остава на втори план. Разчертавам страницата с помощта на линийка на определени сектори, защото трябва да обясня треньорската схема. Тъй като не винаги съм обичал правилата, съставянето много ме затруднява. Колкото и да се дразнят, че трябва да пишат писма, хората винаги ги тъпчат с информация.
Слагаме написаните писма в пликове, надписваме адресите, които ни раздава учителката, и целият клас отиваме до пощата. Там, като при гласуване на избори, се нареждаме на опашка и пускаме писмата си. Има случаи, когато завиждам на днешните технологии. Когато целият клас с наслада облизва марките и ги залепва за пликовете в пощата, можехме да си направим колективно селфи и щяхме да бъдем много доволни.
Очевидно, след известно време пристигат отговори на разпратените писма. Помня как вкъщи чета едно писмо с лека, крехка консистенция. Вече обядвал, нормално празнично изтощен, както винаги през почивните дни, аз отварям писмото, надписано с почерка на малко момиченце.
То започва със „здравей“. Засегната от това, че съм разказал за себе си, тя не разказва за себе си, но все едно е в стаята ми. Дали това е само неин талант ли всеки добър човек може да създаде такова усещане в пролуките между изреченията, не знам. Дни наред се чудя доколко е искрена.
Да мечтая заедно с изречения, написани от непознат, се оказва интересно. Представяйки си очите, гласа ѝ, си задавам въпроса какво ли въздействие съм оказал аз върху нейния живот.
Без да губя време, вземам куп бели листове от бюрото, сядам и почвам да пиша: „Здравей“.
Пиша и се вълнувам, не успявам да ѝ разкажа за себе си и ѝ подарявам стотици думи, свързани с мен.
Да се изразявам с мои собствени изречения и да ги изпълвам с картините, които виждам, се получава добре. Отворените тайни стаи на душата ми се съединяват с нови коридори през нови врати. Докато пиша, опознавам себе си, изграждам ново внушително приятелство със себе си. Докато пиша се чувствам повече човек, отколкото съм в действителност. Понякога, споделяйки хляб, ние споделяме болка; понякога смисълът идва след изреченията. Няма значение кои сме, нашите фрази обясняват всичко. С течение на времето те започват да ни допълват един друг. Сключваме договор – никога да не си разменяме снимки.
Технологиите се развиват, интернет се превръща в банка за съхранение на данните на всеки човек; но ние там няма да се намерим, изобщо нямаме намерение, дори да ни се прииска. Всеки от нас двамата държи в ръцете си адрес, име и фамилия; и онова, което е в пъти по-ценно от всичко останало – нашите изречения.
Гимназията свършва, започва университетът. В живота ни навлизат нови хора, нови чувства. Да пожелаем да се видим на чай в някое кафене означава да изхвърлим всичките си изречения в кошчето за боклук. Може би всъщност, и двамата играем, и двамата се правим пред другия на това, което не сме. Мъжът, който ми се иска да бъда, пише изречения, които за нея бих могъл да бъда. Така както съпружески двойки, живели заедно петдесет години, започват да си приличат, така моите и нейните изречения започват да си приличат. На петстотин километра от мен има някой, който прилича на мен, и аз усещам, че не съм сам. Човек не е сам, не трябва да бъде сам – почувствах го, още когато преди двайсет години прочетох първото писмо. Да е жива и здрава учителката ми по литература, тя ми даде нещо по-специално от училищно обучение. Не помня дали моите съученици изобщо написаха второ писмо, но автор на моя успех беше моята учителка.
На излизане от къщи очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Защо не ми е писала? Не искам да си задавам този въпрос. В календара съм отбелязал датите на изпратените писма. Тя ми пише веднъж на два-три месеца. Освен последните три писма, аз съм ѝ написал и изпратил още едно. Досега тя винаги ме е уведомявала, когато си сменя адреса. Преди пет години се омъжи, бракът ѝ не продължи дълго, разведе се. Но даже и докато беше омъжена, ние продължихме да си пишем. Чел ли е мъжът ѝ кореспонденцията ни, ревнувал ли е – това не знам. Тя не ми позволи да го усетя. Ако я е чел, е видял само стремежа на две добри човешки същества да станат още по-добри. Може би, пак се е омъжила. Може би, мъжът ѝ е ревнив и е прочел какво си пишем. Не искам главна тема в главата ми да стане домашното насилие и изхвърлям тези глупави мисли.
На излизане от къщи очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Не искам в главата ми да кръжат въпроси. С неочаквана дори за мен самия скорост съставям план. Епистоларната ми приятелка живее в Измир. Двайсетте години не са скъсили разстоянието между нас. Съставеният план е за малка ваканция и аз се каня да го осъществя. Разполагам с адрес (не съм сигурен в актуалността му), име и фамилия. В Измир се настанявам в най-близкия до адреса хотел. За да потисна вълнението в душата си, казвам, че съм в отпуска, дори се правя, че съм ѝ загубил номера. Чувствам се като агент по следите на тайна организация.
По къси гащи и със сламена шапка, вътре в мен се таи копой. Цял ден репетирам какво ще кажа, като се изправя пред нея. Заседналото между сърцето и езика ми вълнение предизвиква угризения на съвестта при всяко преглъщане. Може би, трябва да се върна вкъщи и никога повече да не идвам тук. И след това да се науча да живея с останалите запокитени в океана на паметта ми изречения. Всъщност, да не знаеш е прекрасно. Обещава чисто щастие.
Тъй като не съм виждал лицето ѝ, не мога да знам колко се е променила с годините, колко нови бръчици са се появили под очите ѝ. Неведнъж изписвах името ѝ в интернет, но не открих нито снимка, нито каквито и да е подробности. Все едно не я е имало никога, изчезна за миг.
На втория си ден в Измир, без да губя повече излишно време, с адрес в ръка аз пристигам. За да потисна вълнението, си нагласям усмивката, която използвам, докато пиша писма. Натискам звънеца... чакам; натискам звънеца... чакам. Като не се появява никой, звъня на съседите отсреща. Отваря ми възрастна лелка.
Лелката казва, че жилището е празно, а съседката – доколкото си спомня името ѝ – се е преместила. Натискам всички звънци и разпитвам наред. Колкото повече питам, толкова повече нараства увереността ми в себе си, че ще получа възможност да уточня подробностите. Никой не знае къде е отишла. На този адрес тя се премести – доколкото си спомням от писмата ѝ – преди две години. Отговорите на съседите затвърждават мнението ми, че е живяла сама. Не се е омъжила, няма деца. В тялото ми нахлуват изтощение и покой. Дори пред себе си не признавам, но усещам как от самосебе си ме обзема предишното чувство.
В бакалията, при зарзаватчията, при местния брокер на недвижими имоти – никъде няма отговор на задавания от мен въпрос. След седмица се прибирам вкъщи. Очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Докато размишлявам, че трябва да сложа точка на всичко това в душата си, в ръката ми, заедно с ключовете, изпада и бяло листче.
„Здравей... аз съм твоята епистоларна приятелка. Цяла седмица идвах всеки ден, но не можах да те открия. Знам, цели шест месеца не можах да ти пиша. Смених си адреса. Ако имаш възможност, тази неделя... ти имаш едно много любимо кафене, дай да се видим там. Надявам се да приемеш извиненията ми... в 14 часа...“
Някой гаври ли се с мен или собственият ми разсъдък ми играе номера? С надеждата, че тя ще дойде пак, в този ден не излизам никъде. От ъгъла на прозореца държа улицата под око, разузнавам идва ли някой. На практика, не спя цяла нощ. Закусвам надве-натри и рано-рано се отправям към кафенето, където е трябвало да се срещнем. За щастие, не удължих отпуската си, вътре в мен метафизичната ми физика отново е изчислила правилно.
Докато влизам в кафенето, обхождам с поглед цялото помещение иззад тъмните очила. Нищо в неделната тълпа не привлича погледа ми. „Може ли един чай?“ – келнерът сякаш не схваща какво му казвам. Казва: „Заповядай, братле“ и оставя на масата ми листчето, което държи.
– Дамата каза да ви предам тази бележка.
Без да я чета, започвам да въртя глава наляво-надясно, смятайки, че тя ме гледа от някой ъгъл.
– Къде е тя?
– Дойде рано сутринта, остави бележката и си тръгна.
– Ти как разбра, че трябва да я предадеш точно на мен?
– Братле, ти си ни стар клиент. Тя ти каза името. И разбрах.
Вероятно съм бил част от играта ѝ...
Учуденото ми изражение преминава в леко нацупено, като на деца, играещи нещо. Вземам бележката и отново завъртам глава наляво-надясно. Със сигурност ме наблюдава отнякъде. „Здравей. Реших, че ще е по-правилно да не се срещаме. По-долу ти оставям новия си адрес. Аз, твоята епистоларна приятелка...“
Благодаря за превода.
Прекрасно четиво.
Леко, приятно, мило - напомнящо за мои спомени. Момичета,
Приятен ден.
Добро утро момичета
Денят е супер приятен, нека си починем добре и да го прекараме в компанията на хубави хора.
Под хубави разбирайте добри и позитивни.
Благодаря за превода на поредния разказ на Енгин
Предлагам ви по чашка виртуално кафе и да се настаним удобно за четенето...
Скрит текст:
Скрит текст:
Момичета, ето превода на разказа от бр. 16 на Kafasına göre. Превод barisea.
За нетърпеливите. Преводът е в суров вариант, ще има корекции и редакци.
Здравей
Енгин Акюрек
На излизане от къщи погледът ми спира на пощенската кутия. Още преди шест месеца моята епистоларна приятелка трябваше да ми пише. На дъното на всичко стои един двайсетгодишен навик с двайсетгодишна история. Моята епистоларна приятелка е свидетел на най-важните събития от личната ми история, получател на хиляди думи и изречения, които не съм могъл да изрека дори пред себе си.
Натъкваме се един на друг случайно преди двайсет години покрай една училищна инициатива и свиваме петстотинте километра между нас чрез изреченията върху белия лист. Учителката разбърква едни листчета в торбичка и така целият клас си намира епистоларни приятели. За всички ни това е тъпа, изморителна и ненужна работа. За мен писането на писма не означава нищо повече от надписване на сребристи картички с Дядо Коледа за Нова годна. Целият клас пуфти, последният половин час от уроците е зает от писане до някакви непознати. Какво да напишеш на непознат, освен едно „здравей“, да го питаш как е, да сложиш точка и после да разкажеш за себе си. Върху две страници от писмото аз разказвам за себе си. Осъзнавам колко е трудно да пишеш на някого, когото изобщо не познаваш. Целият клас драска нещо.
Половин страница е заета от разбор и подробно описание на мача Бешикташ-Фенербахче. Според правилата, най-голямо значение се отдава на домакините. Съдържанието остава на втори план. Разчертавам страницата с помощта на линийка на определени сектори, защото трябва да обясня треньорската схема. Тъй като не винаги съм обичал правилата, съставянето много ме затруднява. Колкото и да се дразнят, че трябва да пишат писма, хората винаги ги тъпчат с информация.
Слагаме написаните писма в пликове, надписваме адресите, които ни раздава учителката, и целият клас отиваме до пощата. Там, като при гласуване на избори, се нареждаме на опашка и пускаме писмата си. Има случаи, когато завиждам на днешните технологии. Когато целият клас с наслада облизва марките и ги залепва за пликовете в пощата, можехме да си направим колективно селфи и щяхме да бъдем много доволни.
Очевидно, след известно време пристигат отговори на разпратените писма. Помня как вкъщи чета едно писмо с лека, крехка консистенция. Вече обядвал, нормално празнично изтощен, както винаги през почивните дни, аз отварям писмото, надписано с почерка на малко момиченце.
То започва със „здравей“. Засегната от това, че съм разказал за себе си, тя не разказва за себе си, но все едно е в стаята ми. Дали това е само неин талант ли всеки добър човек може да създаде такова усещане в пролуките между изреченията, не знам. Дни наред се чудя доколко е искрена.
Да мечтая заедно с изречения, написани от непознат, се оказва интересно. Представяйки си очите, гласа ѝ, си задавам въпроса какво ли въздействие съм оказал аз върху нейния живот.
Без да губя време, вземам куп бели листове от бюрото, сядам и почвам да пиша: „Здравей“.
Пиша и се вълнувам, не успявам да ѝ разкажа за себе си и ѝ подарявам стотици думи, свързани с мен.
Да се изразявам с мои собствени изречения и да ги изпълвам с картините, които виждам, се получава добре. Отворените тайни стаи на душата ми се съединяват с нови коридори през нови врати. Докато пиша, опознавам себе си, изграждам ново внушително приятелство със себе си. Докато пиша се чувствам повече човек, отколкото съм в действителност. Понякога, споделяйки хляб, ние споделяме болка; понякога смисълът идва след изреченията. Няма значение кои сме, нашите фрази обясняват всичко. С течение на времето те започват да ни допълват един друг. Сключваме договор – никога да не си разменяме снимки.
Технологиите се развиват, интернет се превръща в банка за съхранение на данните на всеки човек; но ние там няма да се намерим, изобщо нямаме намерение, дори да ни се прииска. Всеки от нас двамата държи в ръцете си адрес, име и фамилия; и онова, което е в пъти по-ценно от всичко останало – нашите изречения.
Гимназията свършва, започва университетът. В живота ни навлизат нови хора, нови чувства. Да пожелаем да се видим на чай в някое кафене означава да изхвърлим всичките си изречения в кошчето за боклук. Може би всъщност, и двамата играем, и двамата се правим пред другия на това, което не сме. Мъжът, който ми се иска да бъда, пише изречения, които за нея бих могъл да бъда. Така както съпружески двойки, живели заедно петдесет години, започват да си приличат, така моите и нейните изречения започват да си приличат. На петстотин километра от мен има някой, който прилича на мен, и аз усещам, че не съм сам. Човек не е сам, не трябва да бъде сам – почувствах го, още когато преди двайсет години прочетох първото писмо. Да е жива и здрава учителката ми по литература, тя ми даде нещо по-специално от училищно обучение. Не помня дали моите съученици изобщо написаха второ писмо, но автор на моя успех беше моята учителка.
На излизане от къщи очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Защо не ми е писала? Не искам да си задавам този въпрос. В календара съм отбелязал датите на изпратените писма. Тя ми пише веднъж на два-три месеца. Освен последните три писма, аз съм ѝ написал и изпратил още едно. Досега тя винаги ме е уведомявала, когато си сменя адреса. Преди пет години се омъжи, бракът ѝ не продължи дълго, разведе се. Но даже и докато беше омъжена, ние продължихме да си пишем. Чел ли е мъжът ѝ кореспонденцията ни, ревнувал ли е – това не знам. Тя не ми позволи да го усетя. Ако я е чел, е видял само стремежа на две добри човешки същества да станат още по-добри. Може би, пак се е омъжила. Може би, мъжът ѝ е ревнив и е прочел какво си пишем. Не искам главна тема в главата ми да стане домашното насилие и изхвърлям тези глупави мисли.
На излизане от къщи очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Не искам в главата ми да кръжат въпроси. С неочаквана дори за мен самия скорост съставям план. Епистоларната ми приятелка живее в Измир. Двайсетте години не са скъсили разстоянието между нас. Съставеният план е за малка ваканция и аз се каня да го осъществя. Разполагам с адрес (не съм сигурен в актуалността му), име и фамилия. В Измир се настанявам в най-близкия до адреса хотел. За да потисна вълнението в душата си, казвам, че съм в отпуска, дори се правя, че съм ѝ загубил номера. Чувствам се като агент по следите на тайна организация.
По къси гащи и със сламена шапка, вътре в мен се таи копой. Цял ден репетирам какво ще кажа, като се изправя пред нея. Заседналото между сърцето и езика ми вълнение предизвиква угризения на съвестта при всяко преглъщане. Може би, трябва да се върна вкъщи и никога повече да не идвам тук. И след това да се науча да живея с останалите запокитени в океана на паметта ми изречения. Всъщност, да не знаеш е прекрасно. Обещава чисто щастие.
Тъй като не съм виждал лицето ѝ, не мога да знам колко се е променила с годините, колко нови бръчици са се появили под очите ѝ. Неведнъж изписвах името ѝ в интернет, но не открих нито снимка, нито каквито и да е подробности. Все едно не я е имало никога, изчезна за миг.
На втория си ден в Измир, без да губя повече излишно време, с адрес в ръка аз пристигам. За да потисна вълнението, си нагласям усмивката, която използвам, докато пиша писма. Натискам звънеца... чакам; натискам звънеца... чакам. Като не се появява никой, звъня на съседите отсреща. Отваря ми възрастна лелка.
Лелката казва, че жилището е празно, а съседката – доколкото си спомня името ѝ – се е преместила. Натискам всички звънци и разпитвам наред. Колкото повече питам, толкова повече нараства увереността ми в себе си, че ще получа възможност да уточня подробностите. Никой не знае къде е отишла. На този адрес тя се премести – доколкото си спомням от писмата ѝ – преди две години. Отговорите на съседите затвърждават мнението ми, че е живяла сама. Не се е омъжила, няма деца. В тялото ми нахлуват изтощение и покой. Дори пред себе си не признавам, но усещам как от самосебе си ме обзема предишното чувство.
В бакалията, при зарзаватчията, при местния брокер на недвижими имоти – никъде няма отговор на задавания от мен въпрос. След седмица се прибирам вкъщи. Очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Докато размишлявам, че трябва да сложа точка на всичко това в душата си, в ръката ми, заедно с ключовете, изпада и бяло листче.
„Здравей... аз съм твоята епистоларна приятелка. Цяла седмица идвах всеки ден, но не можах да те открия. Знам, цели шест месеца не можах да ти пиша. Смених си адреса. Ако имаш възможност, тази неделя... ти имаш едно много любимо кафене, дай да се видим там. Надявам се да приемеш извиненията ми... в 14 часа...“
Някой гаври ли се с мен или собственият ми разсъдък ми играе номера? С надеждата, че тя ще дойде пак, в този ден не излизам никъде. От ъгъла на прозореца държа улицата под око, разузнавам идва ли някой. На практика, не спя цяла нощ. Закусвам надве-натри и рано-рано се отправям към кафенето, където е трябвало да се срещнем. За щастие, не удължих отпуската си, вътре в мен метафизичната ми физика отново е изчислила правилно.
Докато влизам в кафенето, обхождам с поглед цялото помещение иззад тъмните очила. Нищо в неделната тълпа не привлича погледа ми. „Може ли един чай?“ – келнерът сякаш не схваща какво му казвам. Казва: „Заповядай, братле“ и оставя на масата ми листчето, което държи.
– Дамата каза да ви предам тази бележка.
Без да я чета, започвам да въртя глава наляво-надясно, смятайки, че тя ме гледа от някой ъгъл.
– Къде е тя?
– Дойде рано сутринта, остави бележката и си тръгна.
– Ти как разбра, че трябва да я предадеш точно на мен?
– Братле, ти си ни стар клиент. Тя ти каза името. И разбрах.
Вероятно съм бил част от играта ѝ...
Учуденото ми изражение преминава в леко нацупено, като на деца, играещи нещо. Вземам бележката и отново завъртам глава наляво-надясно. Със сигурност ме наблюдава отнякъде. „Здравей. Реших, че ще е по-правилно да не се срещаме. По-долу ти оставям новия си адрес. Аз, твоята епистоларна приятелка...“
[/b]
Момичета, ето превода на разказа от бр. 16 на Kafasına göre. Превод barisea.
За нетърпеливите. Преводът е в суров вариант, ще има корекции и редакци.
Здравей
Енгин Акюрек
На излизане от къщи погледът ми спира на пощенската кутия. Още преди шест месеца моята епистоларна приятелка трябваше да ми пише. На дъното на всичко стои един двайсетгодишен навик с двайсетгодишна история. Моята епистоларна приятелка е свидетел на най-важните събития от личната ми история, получател на хиляди думи и изречения, които не съм могъл да изрека дори пред себе си.
Натъкваме се един на друг случайно преди двайсет години покрай една училищна инициатива и свиваме петстотинте километра между нас чрез изреченията върху белия лист. Учителката разбърква едни листчета в торбичка и така целият клас си намира епистоларни приятели. За всички ни това е тъпа, изморителна и ненужна работа. За мен писането на писма не означава нищо повече от надписване на сребристи картички с Дядо Коледа за Нова годна. Целият клас пуфти, последният половин час от уроците е зает от писане до някакви непознати. Какво да напишеш на непознат, освен едно „здравей“, да го питаш как е, да сложиш точка и после да разкажеш за себе си. Върху две страници от писмото аз разказвам за себе си. Осъзнавам колко е трудно да пишеш на някого, когото изобщо не познаваш. Целият клас драска нещо.
Половин страница е заета от разбор и подробно описание на мача Бешикташ-Фенербахче. Според правилата, най-голямо значение се отдава на домакините. Съдържанието остава на втори план. Разчертавам страницата с помощта на линийка на определени сектори, защото трябва да обясня треньорската схема. Тъй като не винаги съм обичал правилата, съставянето много ме затруднява. Колкото и да се дразнят, че трябва да пишат писма, хората винаги ги тъпчат с информация.
Слагаме написаните писма в пликове, надписваме адресите, които ни раздава учителката, и целият клас отиваме до пощата. Там, като при гласуване на избори, се нареждаме на опашка и пускаме писмата си. Има случаи, когато завиждам на днешните технологии. Когато целият клас с наслада облизва марките и ги залепва за пликовете в пощата, можехме да си направим колективно селфи и щяхме да бъдем много доволни.
Очевидно, след известно време пристигат отговори на разпратените писма. Помня как вкъщи чета едно писмо с лека, крехка консистенция. Вече обядвал, нормално празнично изтощен, както винаги през почивните дни, аз отварям писмото, надписано с почерка на малко момиченце.
То започва със „здравей“. Засегната от това, че съм разказал за себе си, тя не разказва за себе си, но все едно е в стаята ми. Дали това е само неин талант ли всеки добър човек може да създаде такова усещане в пролуките между изреченията, не знам. Дни наред се чудя доколко е искрена.
Да мечтая заедно с изречения, написани от непознат, се оказва интересно. Представяйки си очите, гласа ѝ, си задавам въпроса какво ли въздействие съм оказал аз върху нейния живот.
Без да губя време, вземам куп бели листове от бюрото, сядам и почвам да пиша: „Здравей“.
Пиша и се вълнувам, не успявам да ѝ разкажа за себе си и ѝ подарявам стотици думи, свързани с мен.
Да се изразявам с мои собствени изречения и да ги изпълвам с картините, които виждам, се получава добре. Отворените тайни стаи на душата ми се съединяват с нови коридори през нови врати. Докато пиша, опознавам себе си, изграждам ново внушително приятелство със себе си. Докато пиша се чувствам повече човек, отколкото съм в действителност. Понякога, споделяйки хляб, ние споделяме болка; понякога смисълът идва след изреченията. Няма значение кои сме, нашите фрази обясняват всичко. С течение на времето те започват да ни допълват един друг. Сключваме договор – никога да не си разменяме снимки.
Технологиите се развиват, интернет се превръща в банка за съхранение на данните на всеки човек; но ние там няма да се намерим, изобщо нямаме намерение, дори да ни се прииска. Всеки от нас двамата държи в ръцете си адрес, име и фамилия; и онова, което е в пъти по-ценно от всичко останало – нашите изречения.
Гимназията свършва, започва университетът. В живота ни навлизат нови хора, нови чувства. Да пожелаем да се видим на чай в някое кафене означава да изхвърлим всичките си изречения в кошчето за боклук. Може би всъщност, и двамата играем, и двамата се правим пред другия на това, което не сме. Мъжът, който ми се иска да бъда, пише изречения, които за нея бих могъл да бъда. Така както съпружески двойки, живели заедно петдесет години, започват да си приличат, така моите и нейните изречения започват да си приличат. На петстотин километра от мен има някой, който прилича на мен, и аз усещам, че не съм сам. Човек не е сам, не трябва да бъде сам – почувствах го, още когато преди двайсет години прочетох първото писмо. Да е жива и здрава учителката ми по литература, тя ми даде нещо по-специално от училищно обучение. Не помня дали моите съученици изобщо написаха второ писмо, но автор на моя успех беше моята учителка.
На излизане от къщи очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Защо не ми е писала? Не искам да си задавам този въпрос. В календара съм отбелязал датите на изпратените писма. Тя ми пише веднъж на два-три месеца. Освен последните три писма, аз съм ѝ написал и изпратил още едно. Досега тя винаги ме е уведомявала, когато си сменя адреса. Преди пет години се омъжи, бракът ѝ не продължи дълго, разведе се. Но даже и докато беше омъжена, ние продължихме да си пишем. Чел ли е мъжът ѝ кореспонденцията ни, ревнувал ли е – това не знам. Тя не ми позволи да го усетя. Ако я е чел, е видял само стремежа на две добри човешки същества да станат още по-добри. Може би, пак се е омъжила. Може би, мъжът ѝ е ревнив и е прочел какво си пишем. Не искам главна тема в главата ми да стане домашното насилие и изхвърлям тези глупави мисли.
На излизане от къщи очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Не искам в главата ми да кръжат въпроси. С неочаквана дори за мен самия скорост съставям план. Епистоларната ми приятелка живее в Измир. Двайсетте години не са скъсили разстоянието между нас. Съставеният план е за малка ваканция и аз се каня да го осъществя. Разполагам с адрес (не съм сигурен в актуалността му), име и фамилия. В Измир се настанявам в най-близкия до адреса хотел. За да потисна вълнението в душата си, казвам, че съм в отпуска, дори се правя, че съм ѝ загубил номера. Чувствам се като агент по следите на тайна организация.
По къси гащи и със сламена шапка, вътре в мен се таи копой. Цял ден репетирам какво ще кажа, като се изправя пред нея. Заседналото между сърцето и езика ми вълнение предизвиква угризения на съвестта при всяко преглъщане. Може би, трябва да се върна вкъщи и никога повече да не идвам тук. И след това да се науча да живея с останалите запокитени в океана на паметта ми изречения. Всъщност, да не знаеш е прекрасно. Обещава чисто щастие.
Тъй като не съм виждал лицето ѝ, не мога да знам колко се е променила с годините, колко нови бръчици са се появили под очите ѝ. Неведнъж изписвах името ѝ в интернет, но не открих нито снимка, нито каквито и да е подробности. Все едно не я е имало никога, изчезна за миг.
На втория си ден в Измир, без да губя повече излишно време, с адрес в ръка аз пристигам. За да потисна вълнението, си нагласям усмивката, която използвам, докато пиша писма. Натискам звънеца... чакам; натискам звънеца... чакам. Като не се появява никой, звъня на съседите отсреща. Отваря ми възрастна лелка.
Лелката казва, че жилището е празно, а съседката – доколкото си спомня името ѝ – се е преместила. Натискам всички звънци и разпитвам наред. Колкото повече питам, толкова повече нараства увереността ми в себе си, че ще получа възможност да уточня подробностите. Никой не знае къде е отишла. На този адрес тя се премести – доколкото си спомням от писмата ѝ – преди две години. Отговорите на съседите затвърждават мнението ми, че е живяла сама. Не се е омъжила, няма деца. В тялото ми нахлуват изтощение и покой. Дори пред себе си не признавам, но усещам как от самосебе си ме обзема предишното чувство.
В бакалията, при зарзаватчията, при местния брокер на недвижими имоти – никъде няма отговор на задавания от мен въпрос. След седмица се прибирам вкъщи. Очите ми отново се насочват към пощенската кутия. Докато размишлявам, че трябва да сложа точка на всичко това в душата си, в ръката ми, заедно с ключовете, изпада и бяло листче.
„Здравей... аз съм твоята епистоларна приятелка. Цяла седмица идвах всеки ден, но не можах да те открия. Знам, цели шест месеца не можах да ти пиша. Смених си адреса. Ако имаш възможност, тази неделя... ти имаш едно много любимо кафене, дай да се видим там. Надявам се да приемеш извиненията ми... в 14 часа...“
Някой гаври ли се с мен или собственият ми разсъдък ми играе номера? С надеждата, че тя ще дойде пак, в този ден не излизам никъде. От ъгъла на прозореца държа улицата под око, разузнавам идва ли някой. На практика, не спя цяла нощ. Закусвам надве-натри и рано-рано се отправям към кафенето, където е трябвало да се срещнем. За щастие, не удължих отпуската си, вътре в мен метафизичната ми физика отново е изчислила правилно.
Докато влизам в кафенето, обхождам с поглед цялото помещение иззад тъмните очила. Нищо в неделната тълпа не привлича погледа ми. „Може ли един чай?“ – келнерът сякаш не схваща какво му казвам. Казва: „Заповядай, братле“ и оставя на масата ми листчето, което държи.
– Дамата каза да ви предам тази бележка.
Без да я чета, започвам да въртя глава наляво-надясно, смятайки, че тя ме гледа от някой ъгъл.
– Къде е тя?
– Дойде рано сутринта, остави бележката и си тръгна.
– Ти как разбра, че трябва да я предадеш точно на мен?
– Братле, ти си ни стар клиент. Тя ти каза името. И разбрах.
Вероятно съм бил част от играта ѝ...
Учуденото ми изражение преминава в леко нацупено, като на деца, играещи нещо. Вземам бележката и отново завъртам глава наляво-надясно. Със сигурност ме наблюдава отнякъде. „Здравей. Реших, че ще е по-правилно да не се срещаме. По-долу ти оставям новия си адрес. Аз, твоята епистоларна приятелка...“
Здравейте момичета!
Марианка
благодаря за разказа на Енгин,,Здравей''Удивителен разказ, и тоя път Енгин ме докосна дълбоко в сърцето и аз си спомних за времето когато
и ние пишехме писма и чакахме с нетърпение отговорите им.
На чай с Даахан!
И Енгин с очила!
Лек и приятен съботен ден!
Момичета
от толкова много предложен чай, взех да се отЧАЙвам и затова да подплатим деня с нещо за хапване... Я, Елифче е направила банички - вярно, че са ню-нютни, ама все е нещо... Ако пък искате здравословно - може да ви приготви нещо с "гречка и киноа" - само да си намери тенджерата... 
Здравейте момичета.
Хубав, слънчев, изпълнен с усмивки и положителни емоции съботен следобед.
Благодаря Марианка за разказа на Енгин
.
Благодаря и на Барисеа за превода
"Здравей" на Енгин е спомен и връщане към миналото, когато все още ги нямаше съвременните модерни технологии и единствения начин за комуникация бяха писмата и картичките. Всеки един от нас е писал писма и картички и с нетърпение е очаквал отговор. Спомен за едно далечно и отминало време.
И както всеки негов разказ - оригинален, без натруфени фрази и неразбираеми изрази.
Благодаря Енгин, че ни позволяваш да се докоснем до още един твой талант.
Хубав, слънчев, изпълнен с усмивки и положителни емоции съботен следобед.
Благодаря Марианка за разказа на Енгин
.Благодаря и на Барисеа за превода
"Здравей" на Енгин е спомен и връщане към миналото, когато все още ги нямаше съвременните модерни технологии и единствения начин за комуникация бяха писмата и картичките. Всеки един от нас е писал писма и картички и с нетърпение е очаквал отговор. Спомен за едно далечно и отминало време.
И както всеки негов разказ - оригинален, без натруфени фрази и неразбираеми изрази.
Благодаря Енгин, че ни позволяваш да се докоснем до още един твой талант.
Ех, тези "Мустаци"...
"Най-голямото предизвикателство като актьор (и не само) е да спечелиш едно дете. Винаги съм смятал, че ако с ролята си успееш да накараш едно дете да се усмихне, ако му вдъхнеш надежда, ако го развълнуваш, значи си се справил по най-добрия начин................"
Никълъс Кейдж
