Трудната страна на майчинството

С две деца не е ли по - лесно след време като си играят едно с друго (особено ако не са с голяма разлика) и не те занимават толкова или съм прекалено голяма оптимистка 

Ами няма гаранция, че ще си играят заедно. Та зависи от децата - може да е лесно, може и да е доста по-трудно.

А и децата занимават първите години. Моята е на 6 и от 2 години ме търси доста по-рядко. Намира си занимания у дома сама. Обаче ние много не се свъртаме у нас, така че като има шанса да си е в къщи, няма как да не намери нещо забавно.

Не знам дали си оптимист, но аз със сигурност съм реалист и моята реалност ми стига, за да не се облягам на тази кълка, че с две било по-лесно. 😂😂😂

Всъщност майчинството ти е трудно, защото е самотно. На практика ти нямаш никаква подкрепа от мъжа си.

Има един тип мъже, които просто не искат да си седят вкъщи и винаги са заети с нещо навън - работа или друга допълнителна дейност, т.нар. задачи. Ако посмееш да им кажеш, че така не е правилно да се живее веднага скачат, че се трепят за семейството, а жената е неблагодарна.
Много позната картинка. Познавам такива от приятелския ни кръг, също и в роднинския имаме.
Точно тия дни мъжът ми разказва за един негов колега, който преподава в два университета, гледа пчели и още един дребен бизнес има. Като пообсъдихме ситуацията, той стигна до извода, че на човекът просто не му се прибира вкъщи. Не знам причините. Не казвам, че жена му е виновна. Не ги познавам лично. Но понеже и мъжът ми работи в университет (от там се познават), знам че ако се откаже от преподаването в единия ще загуби малко пари, но ще спечели много време. Но той не иска време, защото ще трябва да се прибере вкъщи.
Така че Бени добре да помисли откъде идват проблемите и да поговори с мъжа си.

Хубава тема. И аз бях с розови нагласи за майчинството, знаех, че ще има промяна, но не очаквах да е чак толкова трудно. Първата година направо ме скапа. Постоянен рев, носене на ръце, щастлива бях да успея до тоалетна да отида. И липса на сън. Толкова ми се изостриха нервите, че почти всеки ден плачех и проклинах "съдбата" си...А хем не бях чак толкова млада майка, но всеки го понася различно.

С времето нещата се наместват и започваш все повече да обичаш това човече, не само, защото е твое и нямаш избор, а защото се развива и става прекрасно, интересно, забавно и ти става приятелче.

Нервни моменти сигурно винаги ще има, но аз мога с ръка на сърцето да кажа, че не съжалявам за избора да бъда  майка.Дори трудностите ме калиха и научиха на нещо.

Обаче в моменти на отчаяние всеки трябва да знае, че е нормално, че много хора го изпитват и да не се обвинява, а да си изживее момента, да се наплаче и после да осъзнае, че "и това ще мине".

Това го има само във филмите и в рекламите на шоколадови бонбони повярвай ми   И то точно, ако не са с голяма разлика. Моите са с разлика малко над 6 години. Знаеш ли какво чудо е? Големия дразнеше малката, а тя пищеше постоянно, защото само така можеше да се защити. После малката порасна и започна да дразни брат си, който й го връщаше и започваше една страхотна разправия. Да не говорим за "прекрасното" пътуване на дълъг път с две деца, които пищят, дразнят се и се борят на задната седалка. От една година возя сина си на предната седалка /беше на 9 г./ от съображения за сигурност, защото се сбиха отзад за един балон и за малко щях да катастрофирам. А да не ти казвам какво чудо е, когато се разболеят и двете деца едновременно. Чудиш се на кой да обърнеш внимание първо, защото всеки мрънка с температура и иска мама да го гушка. На мен ми се е случвало само веднъж, защото за късмет баткото почти не боледува, но този един път ще го помня дъъълги години. Не ми се мисли какво им е на майките, чиито две деца боледуват често.

Всъщност за 4 години само веднъж са се заигравали заедно и играта представляваше следното - с възглавниците от дивана бяха направили две барикади в двата края на хола, бяха разделили играчките на две и се замеряха с тях. Не е нужно да обяснявам, че се чуваше в радиус от три блока, но поне играеха заедно  


benny505 - горещо ти препоръчвам да си поговориш с мъжа ти, да му обясниш как се чувстваш и че имаш нужда от помощ. Или да поема детето единия от двата почивни дни за цял ден, за да си починеш малко, или да го давате на някоя баба поне за през деня събота и/или неделя. Ако сама не се пребориш за свободното време за теб няма кой 

Моите деца вече си играят (3 години им е разликата). Е и се бият, бебето налага брат си. Аз винаги съм се занимавала със сестрите си и за мен не е мираж или фантастика, че децата вкъщи си играят.

Абсолютно споделям това мнение. Мисълта за второ дете ме вкарва в продължителна депресия, която дори любимото ми вино не може да излекува. 

Аз не само не отказвам помощ, а дори и моля за такава.
Моите деца са със седем и половина години разлика, по-малка разлика дори не мога да си представя.
Аз децата си гледам като циганите, гордея се с това и за мен това е най-правилния начин.
Единственото на което държа е обучението по математика и английски, други правила почти нямам, с изключение на желанието за пазаруване , което се старая да въз питам.

И да се молиш, ако няма желаещи или няма кой, все тая. Хората са различни и всеки си знае възможностите.
А много мъже работят не защото не им се седи вкъщи, а защото трябва и да се яде. Факт е, че в БГ, ако искаш да работиш за пари, то не става с 8часа работен ден, почивни дни, отпуски и празници. На цялата бруталия остава и без пари да стоим. Не бих подкрепила мъж вкъщи с минимални или никакви доходи.

Хаха, с две деца не е два пъти по-трудно... около четири пъти е! А моите си играят заедно и то много. Но жабата се сварява бавно и някак не може да се усети. Всеки път се изненадвам колко е лесно, когато само едното дете е у дома по някаква причина.

Хахаха
много е лесно с близнаци. Играят си по цял ден. Повечето им игри са спорове за играчки или други блага и хапане и удряне.

И мен мисълта за второ ме ужасява. Аз почти се отказах, само малко виновна се чувствам, че оставям малкия сам. Но и да искам, няма да издържа на напрежението. Аз хем помощ имах, като го гледах и пак ми беше ужасно трудно.
Мен много ме улесни това, че престанах да се вслушвам в глупавите съвети на другите и правех нещата така, както са ми по-лесни на мен. Например пренебрегнах съветите относно спането с бебе в едно легло. Всички казваха, че "бебето трябва да си има легло", "пуснете ли го между вас - край!" и аз се мъчих към половин година, че и повече. Малкия се будеше по 812817281 пъти на нощ и аз ставам, люлея, приспивам, слагам го в леглото му и след малко реееев и така по цяла нощ. Не знам дали 2 ч съм имала непрекъснет сън, дори като махнахме нощното хранене. После почнах да го приспивам в неговото легло, а след като се събудеше го пренасях между нас и така всички имаха спокоен сън, аз бях по-отпочинала и мязах на човек. Накрая почнах директно да го слагам на спалнята, махнахме бебешкото легло и тогава почнах да се наспивам.
Другото, което ме улесни - детската кухня. Да съм готвела на детето, там кой знае какво слагали, как можело от "общия казан" да давам - това една майка ми го каза. Слагала продуктите в мултикукъра, детето си играело, тя си правела йогата и за обяд имали топла манджа. Пренебрегва факта, че не всички деца си играят, докато си правиш йогата. Плюс това съм страшно доволна от държавната детска кухня (не се лъжете с частните, големи боклуци са) и малкия хапваше с охота.
Третото, което ме улесни и което почти всяка майка забранява, е гледането на телевизия или детски на компютъра. Още от бебе му пусках бейбитв и той се заглеждаше, понякога по 10-20 мин е кротувал, а аз мога да простря или да хапна нещо, иначе беше невъзможно. Сега също давам да се гледа детско и ТВ. Той повече от 30-40 мин не гледа, но за това време е тишина и спокойствие. Не съм забелязала да му влияе зле по някакъв начин или да се вманиачава. Ако видя подобни признаци, естествено, че няма да давам.

При мен е по-лесно, но това е защото малките са второ и трето. Освен това са кротки момиченца и си пасват. А баткото вече е съзнателен и съдейства. Но определено трябваше доста да се пречупя, докато намеря работеща система.

Както казах, за мен по-трудното беше липсата на истинска подкрепа и това, че се правех на силна, а не е трябвало. По принцип не е хубаво жената да е глезла и да разчита, че някой друг на всичко ще я научи, ама е хубаво и някой да се включи, за да няма пресилване.

Даже и не ми е минавала мисълта за второ. Още един път да мина през целия зор - не мерси, сигурна съм, че психиката ми няма да издържи. Пък и съм егоист човек, убедена съм, че с две деца скоро няма и минутка да имам за себе си и интересите си.
Най- хубавото е, че и мъжът ми е на същото мнение.