В момента чета... 55

Приключих с Библиотекарите, част 3 от трилогията на Глен Купър. Тази част беше абсолютно излишна за мен и твърде захаросана за вкуса ми.

Майкъл Крайтън също ми е в списъка за четене, но първата ми среща с него ще е с Юрски парк като е много вероятно да я подхвана на хартия.

Днес явно ми е маратоснко на тема четене. Прочетох на един дъх мемоара на Пол Каланити - И дъхът стана въздух, покрай следобедната дрямка на детето.

 След Виктор Пасков се почувствах готова за срещата с Каланити. Стоя сумати месеци на полицата и все отлагах, отлагах. Страх си ме беше. Но човек никога не е подготвен да срещне смъртта, дори в страница от книга. Не сте ли забелязали независимо  в коя да е книга, че всячески се опитвате да избегнете срещата на героите със смъртта и стигате до отрицание? До последния му дъх все се надявах, че ще стане чудо. Заболяха ме ръцете от стискане, от вълнение, че ще стане чудото.
После осъзнах, че вместо да всява смърт книгата кипи от живот. Чудото се случи. Чудото, да осъзнаеш, че си жив(не само  физически) е като да се родиш повторно-само че да усещаш съзнателно как дишаш,чуваш,виждаш.... Тази книга ми подейства като рестарт. Да поплаках си накрая, ама се изцерих от слепотата, която се е настанила в ежедневието ми. Човек има нужда, огромна нужда да осъзнае колко е богат всъщност. Независимо колко време му е предопределено на тоя свят - да го направи запомнящо се. Не за целия свят, не за всички хора - само за себе си и семейството си е достатъчно.
ПС - Пол ме убеди за пореден път, че децата са смисъла на нашето съществуване - те ни правят по-добри и по-осъзнати. Не че съм се съмнявала някога дали това е правилния път-а че съм взела правилния избор, на 100 процента!

Абеее.... Направо ме смаза книгата и в добрия, и в лошия смисъл на думата!