Какво си причиняваме сами /неангажиращо мнение на авторката/

Много благодаря за отзивите! Толкова се заинтригувах, че чак не се стърпявам да се регистрирам и тогава да попитам ето какво:

Не съм много в час с порядките и климата на форума. Влязох и изръсих собствената си история и мнение май-ай без много да преценя дали наистина тук й е мястото. Въпросът: Защо ще му е на някого да преписва, цитира или каквото там книги в него? Или да пише някакви неща, които не мисли или не е преживял на свой собствен гръб? Нали такива са импликациите на Фуси? Кой в каво се превъплъщава и защо му е да го прави? Извинете за тъпите въпроси, може би трябваше да попрочета повече, преди да се изказвам.

Дарена, това за трезвата мисъл ще го запомня, то отчасти отговаря на горните ми въпроси, предполагам  ... аз се боях че дръкам глупости някакви, а то май имало и ядка на трезвост в тях!

Фуси, хич не ти е е весело, въпреки, че така твърдиш. Съжалявам искрено, ако съм казала нещо, което не е приятно да чуеш от позицията, в която си, каквато и да е тя. И... можеш ли да си представиш... никога не съм чела книга за осиновяването. Предполагам, че това ме прави страшно малокултурна, ама - тва е положението! Не планирам и да чета, стигат ми психо-литаниите на родителката  .

Та, по-късно ще се включа и по същество, но сега само питах процедурни въпроси, за да се ориентирам във форума. Още веднъж - благодаря!   

Gankata, а защо да е или-или? Или благодарение на майка ми, или въпреки нея? Според мен - и двете! И - с риск да прозвучи малко нахално и нафукано даже - благодарение и на моя потенциал и въпреки на моите ограничения. Децата също имат ресурс, не за всичко трябва да благодарим на или да освиркваме родителите си.

Вече взе да ми става неудобно, че занимавам толкова хора с моята история, но наистина ми се ще да поясня малко първия си постинг и защо надрънках онези неща на майка ми и там, за първичната рана. (С уговорката, че не съм много сигурна какво точно се има предвид под "първична рана". Аз го разчитам като разрушителните ефекти от акта на изоставянето, но се досещам само от контекста на употребата на понятието, не знам дали парадигмално е така.)

Та, накратко, майка ми често ме ожалваше много. Тъгуваше за мен и за изоставянето ми. Виждаше ми се нормално, когато бях тъжна. Но тя страдаше и когато не бях. Завършвах първи клас и се радвах, а тя плачеше. Боях се, че моето присъствие в живота й й носи повече страдание, отколкото радост. Аз се радвах, че сме заедно, за мен общуването ни беше извор на непрекъсната радост. Страдах, че за нея може би не винаги е така - ако и е добре около и с мен, защо е толкова стресната, потисната и прекалено внимателна? С годините започнах да се досещам, че често ставам повод тя да си спомня за онова, другото дете, което не е имала, нейната "биологична" дъщеря или син. Виждайки ме, тя се сещаше, че съм осиновена много по-често, отколкото аз самата. И ми се искаше тя да съумее да тъгува спокойно за несъстоялото се биологично майчинство. А на мен да остави моите си тъги. Когато й казах, че смятам, че понякога плаче не за моята "първична рана", а за своята си болка, първо отрече. След това се загледа в себе си и призна, че има нещо вярно в това. Е, минах и аз през етапите на гняв, ревност, недоволство и т.н. тип "аз не й ли стигам, защо й е мъчно, че няма "биологично" дете". Тийнейджърски реакции. Но през повечето време я обичах толкова много, че бях готова на всичко, за да може да получи тя онова, което все още й липсваше някъде дълбоко.

Накрая разбрах, че и в този случай не е "или - или". Нейната тъга не изключваше огромната й обич към мен. Но това стана едва, която и аз - за доста дълго време - походих в обувките й.  Това, което ми даде сетивата да я разбирам и да съм щастлива със себе си, с близките си и с мястото си в света, пак беше семейната ми среда. През повечето време, с изключение на моментите, за които ви разказах, всичко беше толкова естествено и нормално! Моето осиновяване не се преекспонираше, не сме стъпвали на пръсти един около друг, минахме през всички етапи на типичните родителски гафове и детски изцепки. Баща ми също доста допринесе за първоначалната нормализация на климата вкъщи.     

Извинете за дългия пост. Разбирам, че тук всички се познавате, така, че с това в известен смисъл се представям и аз. Надявам се, че не съм излязла от темата.