Истанбул 8

За 28 април- събота.
С транспорта не се спогаждаме много (предимно пеша обичам да ходя  ) но в този случай няма как да стане (особено за островите )

Да,знам. Обаче мъжът ми зад.трябва да отиде на работа на 18.04.Така че нали се сещате, като се прибере в 5 или 6 н какво състояние ще се яви на работа.
Иначе тръгваме от Пд, връщаме се в Сф.
С Метро сме. Както и да е. Аз днес вече взех билетите. Живот и здраве ще идем и др. път. Не е толкова страшно. Просто плановете бяха за един ден плюс.

Пак мн. сте изписали, връщам се да чета.

Ако минавате през Одрин на връщане, може да ги похарчиш там.
Под джамията Селимие има покрит базар.
Също така на Арсанли, където винаги се спира, има магазин за сувенири.

Здравейте, момичета! Най-накрая и на мен ми се удаде случай да се запиша в тази тема, откога чакам. Вече и моята Истанбулска мечта е на път да се случи. Заминавам, живот и здраве, от Бургас на 28.04, пристигане в Истанбул около обяд, отпътуване наобратно на 30.04 следобед (каквото и да означава това )
В чуденка съм дали да се включим към някои от организираните мероприятия или да се отдадем изцяло да собствени планове. Надявам се да помогнете. След като вече съм тук, съм сигурна, че ще се справя с маршрутите.
Копирам офертата на фирмата по дни.

И така…назад във времето и е края на август - лето 2011. Купили сме си ваучери и ще посещаваме Истанбул за втори път. Първият път беше през април същата година и бяхме семейно – аз и приятелят ми. Сега ще ходим с наши пирятели също двойка. Избраната фирма е Комфорт травел, маршрута повтаря малко предишния, защото приятелите ни са в Истанбул за първи път.

След доста проблеми с фирмата, както и едно посещение в офиса, по време на което с „офисарката” си шепнехме да не пречим на телефонния разговор на шефа…Тогава чух нещо, което трябваше добре да запомня, ама от де да знам – „Ние сме транспортна фирма все пак, не сме туристическо бюро. Туризма не ни е основната дейност.”
В крайна сметка оправихме нещата, появи се една свестни жена с която оправихме всичко и то по телефона, даде ни пълна информация и дойде време да тръгваме.

За екскурзовод ни е назначена Латинка (Петрова), кръстена от нас така заради външния си вид и приликата с актрисата, не заради характера. Липсват 3 жени, почакахме ги около 5 минути – били се отказали, реши екскурзоводката ни и тръгнахме…Доста дръпната и недружелюбна жена.

Автобуса традиционно Неоплан, запазен. Наслушахме се цяла вечер на сръбска музика (заради моята професия това не ми пречи въобще, налага ми се да следа всякаква музика, особено балканската), но другите не бяха много очаровани. Спирахме страшно често за по 30-45 минути, и от на някакви капанчета с които фирмата има договор, та ние туристите ги изчаквахме да хапнат и пийнат, нали им се полага. За капак спряха и на бензиностанция Лукойл точно преди границата, с която както се оказа също имат уговорка. И бяхме единствената фирма (2 автобуса бяхме) която спря там. Защото от метри се усеща воня на бензин. Нито може да се диша, всичко е пропито с тая миризма, да не говорим, че и водата от чешмата бъзди (буквално) на бензин. Тая миризма полепва по ръцете и край. И дрехите се пропиват с нея, после щяхме да се издушим в автобуса.

Минахме границата малко бавно, караха ни да слизаме 2 пъти и минахме границата пеша с паспорт през гишето, около час и половина ни отне.

След като вече бяхме на турска територия, часът е към 2:30. Латинка решава, че е време да изкара парички и започва поетапно събуждане на всеки един турист, светване на лампата му и въпроса „Миличко,  каква екскурзийта ще записваме сега?”. Ние естествено нищо не записахме. Тя щеше удар да получи като го чу – наказанието ни беше пълен игнор. спряхме да съществуваме, особено на фона на останалите дето записваха от почти всичко до всичко. И рибно ресторантче за 80 лири на човек…Балкантур идилия!

Стигнахме към 6 на комплекса на Метро в началото на Истанбул – и там имахме задължителна спирка „да сме пийнали кафенце”, щото нали след половин час няма да сме в хотела…Защото то буквално след 40 минути бяхме в хотела. Пада ни се Буюк кебан, между Орду и кметството е, добра локация. Самият хотел е луксозен, с хубави стаи и богата закуска.

Другия автобус е пристигнал преди нас и ги настаняват, за нас не се знае дали ще има места. Бутам се аз да съм най-отпред, че ако има стаи да ни настанят. Почва да ни кара подред на записването, ние с мъж ми сме от първите в списъка. Като вижда това Латинка изпада в тиха истерия, ама какво да прави милата настанява ни. А след като почвам да я разпитвам за закуската и часа на тръгване към България истерията й вече хич не е тиха, ама ме търпи по принуда. Изкара си го на хората след нас, които настани, ама май и тях не ги харесваше особено, та отдавам навикването им на този факт.

Настаняваме се, пада ни се стая на последния етаж подобна на каюта на кораб. И с малко прозорче, от което виждаме това:


Съвсем като в каюта сме, ама иначе е просторно и с голяма баня. Кратка почивка и тръгваме да целодневен шляй!


Понеже сме в Истанбул в дните на Рамазана и навсякъде има украси, тържества и празнична атмосфера, която ние пропуснахме леко и не посетихме нито един концерт, защото свършваха рано.



Тръгваме по Орду, аз като един екскурзовод „това е това, онова е онова”.





На площад Баязид разглеждаме павилионите






минаваме в любимия ми книжен пазар до джамията и излизаме на Капалъто.











Рано е, почти празно е ама града се събужда. Позагубихме се малко, ама се върнахме и излязохме където трябваше.















А града толкова шарен, колоритен и различен от миналия път. Истинско лято е – синьо небе, слънце и зеленина навсякъде! Предишния път беше сиво небе през цялото време, имаше мараня и никакви далечни гледки. А сега ясно и прекрасно! По улиците продават диня на парченца, сок от нар, вода, носни кърпички…традиционното. Следа от лалета няма, в градинките царуват други цветя сега.

Разглеждаме хиподрума и базара който е издигнат там.
















Близо 9 е станало вече и е време за молитва, за това не успяваме да везем в синята джамия и за това се отправяме направо към Света София, Соук чешме и Топ капъ отвън.





























Да кажа, че сега района е прекрасен ще е малко, лятото е много по-красиво от пролетта.




Миналия път не влизахме в парка на Топ капъ, сега обаче поправяме това. Покрай Ая Ирини, покрай войниците с автоматите та вътре.












 Приказно е и вече е пълно с хора от цял свят.












Замислих се, че хората пропътуват цялото земно кълбо да дойдат до Истанбул – световен мегаполис и град с първостепенно значение в цялата световна култура, а ние можем да отскачаме всеки четвъртък, ей така напук на всички канадци, корейци и австралийци дето са плъзнали сега около нас!











След това малко в Гюлхане за почивка, кафенце и и надолу по булеварда към Галата. Снимаме Високата порта тоя път хубаво – тя си е важна част от нашата история  и много държа да я документирам.

Почваме да издирваме Истанбулкарт, оказва се чак на Еминьноню продават. Хапваме сладобед, снимаме се на надлеза и хоп покрай морето. Купуваме картите (групирахме се на двойки). Пазя касовите бележки, обаче точно тази е с изтрито мастило на места и не мога да видя какво пише. Мисля, че 40 лири заредихме за мен и милото, в нея в момента има 9…








Снимаме, вайкаме се ама то красота! Водата синьо-зелена, слънце, топъл вятър…ех направо…



















Минаваме пешеходно по моста Галата, разочарова ме. Доста вехт и прашен, някак от трамвая различно изглежда. Но пък гледката е без забележка!








Слизахме и на долното ниво и в крайна сметка се озовахме на Каракьой да се катерим към кулата. Нямам ясна представа от къде точно да минем, щото карти вече не нося,за голям спец се имам  - ама се катерим нагоре. И гледаме как паркират хората.



Озоваваме се на място, за което четох преди да тръгнем в Уикипедия – финансовия център на Византия. Там са се намирали всички финансови структури на империята, както и първата банка. Качваме се по усуканите стълби (които също знам от нета, имаха си история някаква, но нямах идея къде точно се намират) и кулата се появява пред нас!












Искахме да се качим, ама много хора имаше. Самото фоайе вътре същото е много красиво – влезте поне него го вижте, има и брошурки безплатни.

Отмятаме и тая забележителност, минаваме през супера, където се запознахме с уникалната турска лимонада!











След десетина шишета за 2 дни мога да кажа, че това им е любимото питие. Запознаваме се и с нова Туборг фиджи, ама няма почитатели на бирата и пропускаме. Чака ни моята любов – Истиклял. Тъкмо обяснявам каква навалица е, да подготвя приятелите ми – то пусто и празно. Явно снощи купона е бил на ниво, щом туристЕтЕ още спят. Ама е много красиво и така, така че пак е кеф.











 Следя си преките, че трябва да видим пътьом и Пера палас, както и ТРТ  по желание на моята половинка, че това му е професионална страст.

Оказва се, че тази част на Истанбул е също толкова живописна и красива, че оставаме без дъх.



На паркинга пред ТРТ-о разтоварват камиони с реквизити, има базарче с ръчно изработени сувенири, а отсреща някакви ретро автомобили.








Аз като най- видния турско-сериало-фен веднага се оцъклям – снимат филм!!! Цццц, направо сърцето ми ще изскочи и почвам да дебна! Кой влиза, кой излиза – то всички ми се струват познати, такъв адреналин…






Всички ас облечени с ретро костюми. Единия от актьорите ни гледа, че се пулим нещо и ни прави знак да се приближим малко и да си снимаме спокойно, усмихва ни се. И в тоя момент се появява той!






Кой той ли – Бурак Хакъ. Кенан от Мелодията на сърцетооооооо!





Оцъклям очи, махам му ама не идва, репетират сцена. В последствие от нета разбрах, че филма се казва Bir gunah gibi, излъчваха го по Атв, ама го спряха.
След толкова емоции се връщаме пак на Истиклял вече има повечко хора, ама ние влизаме в катедралата Сан Антонио (мисля си така се казваше) – все едно сме в Италия вече, толкова различно се почувствах.













Надзъртаме и в Чичек пасажъ – тоя път не го пропускаме и отиваме на Таксим.





 Там вече е  супер топло, аз не издържам и си събувам чехлите и шляпам по камъчетата около Паметника на републиката да се помасажирам малко. През това време  сладоледа, соковете и бъргър кинг-овете са дошли (убийте ме с камъни баш сега)  и сядаме на мрамора да ядем. Не зная защо, там все ме подкарва (а и явно не само мен, гледам и самите турци така правят) да седя по всякакви подове, бордюри и прочие.
Някак си не си представям в София в обедната почивка, например, с токчетата и полата да се тресна на някой бордюр да пия сок от нар…




Та, „наядени и напити” любим лаф от ямболско, шмугваме се в метрото и на Левент да ходим в Метросити.









Изхода на метрото е в самия мол, на най-долния му етаж. Мола е на 5-6 етажа, и всички са под земята вкопани. Само най-горния е над земята и по средата има огромен и светъл атриум. Уникално чувство да си на такова място.






 Навсякъде има украса с традиционни византийски символи. Мотаем се, излизаме на повърхността и отиваме в Каньона.





Пътьом снимки и ”их, ах” какво е различно от всичко до сега. Ама то вярно е различно. Хем като изглед, хем като атмосфера супер студ. Къде ми е жилетчицата сега, ех…








А Каньона – малиииии! Е това е уникално съоръжение! Просто останах без думи, безумно е! Има и пазар на плодове, правят концерти в подножието на сферата, там е и студиото на радио Върджин Каньон – един стъклен куб, гостуват и известни певци, ама не уцелихме никого.

А самия куб се оказа кино – вътре е толкова извънземно. По стените  и пода „тичат” едни светещи ленти, непрекъснато някакви надписи тичат насам-натам, едни светлини, ненормално е. понеже ние сме фенове на архитектурата (мъж ми генерално, аз по-скоро на интериорния дизайн и ландшафта) останахме без думи!













А в мола такъв вятър се завихря, подсилва студа и без това. А всички заведения имат одеяла по столовете и печки в сред лято. Стана ни много „кочан ладно” както казват македонците, и решихме да се прибираме.











Качихме се на метрото до Таксим, оттам не знаехме че линята не продължава към Шишхане, а за там е друга линия и се повозихме пак към Гайретепе, пък там слязохме и се върнахме на Таксим, там вече се прехвърлихме. Слязохме на Шишхане, от там на кулата Галата да я видим и осветена, после на трамвая и хайде в хотела.







В 9 вече бяхме по стаите, аз нещо не успях да спя. Хем в автобуса не спах повече от 20 минути, хем и сега нещо не се получаваше. Седях на прозореца и гледах – в 3 още имаше народ по улиците и сергии – алъш вериш-а вървеше. В 5 изслушах и молитвата от близката джамия и май заспях, та в 7 да ставаме пак. И на закуската задрямах докато си бъркам кафето…
В 9 и нещо вече се изстреляхме, че график гоним, алоооо. Какво че аз не спах и се влача като истанбулски дроб, графика си е график. На трамвая та на Кабаташ, пред Долмабахче няма хора, минаваме проверката бързо и сме на линия.








Гледаме смяната на караула, снимки от ляво, снимки от дясно фръц-фръц и айде, че катамаран гоним за Буюкада. Трябваше и Ортакьой, ама нали е в реставрация – следващ път ще я показваме.










Имам записки от темата от къде да го хванем, то пише ляво от спирката на Т1 – ама в ляво юок. Нищо подобно. То било в дясно. Сега да не търся назад в темите кой не прави разлика между ляво и дясно, ама да знаете ИДО са в дясно. Търча аз, питам – никой не говори английски, няма помен от пристанището. Ушашках се, щото ще го изпуснем. Оказа се, че мъж ми видял като сме отивали към Долмабахче къде е ИДО-то, ама аз не съм казала че него търсим. Изтичахме, цъкнахме се с картите на терминала за Буюкада, прередихме всички чакащи и успяхме да се качим първи, при все че последни дойдохме. Аз така винаги се пререждам, малко не е за хвалба ама…
Катамарана е супер бърз кораб, на 2 етажа и без външна палуба. Гледката не е много хубава, защото прозорците са стъклопакет и има пара между стъклата а и са мръснички. Ама зяпахме де, то не е като да не сме. Баюкада е първата спирка на катамарана, слязохме ние и лично смета ни чакаше да ни поздрави.



За острова – ами думи нямам! То сърцето ми остана там. Слизаш от кораба и все едно вече си ваканция, реалността е спряла да съществува и един рахат…Ми ако можех цяло лято на Буюкада щях да живея, просто не е човешко колко е хубаво!!!

Баш на пристанището има Мигрос с много голямо разнообразие на сладолед – за протокола това.




Първата сграда, която ни посрещна е хотел Сплендид – любимия хотел на Агата Кристи. Тука е живяла цяло лято години наред, тук е написала 10 малки негърчета. Острова от романа е точно Буюкада. Онзи който е бил тогава де, макар че няма много разлика.







Стаята й е запазена, кръстена е на нея. Има запазена стаята и на Ататюрк, който също е отсядал редовно тука. Дали могат да се посещават нямам идея. Наред с византийските вили и редовите такива има и комплекси от затворен тип. Ама не като тея по Анталия. Доста по кокетни, буржоазни и с прекрасни градини. Само модерните огради ги различават от останалите сгради.



















Снимаме навсякъде, то е безумна красота. Всяка вила като отделна вселена – ако гледаш само нея можеш да отидеш на кое ли не кътче от планетата. И средиземноморието, и Адриатика, и Мароко…




















Останах без думи, за това само снимки сега…




















Навсякъде е пълно с един много красив розов храст и любимите ми олеандри, които растат по тротоарите! Сега на снимките ги няма, защото повече мъж ми снимаше, пък той от китки не се впечатлява особено…

Идеята на основната разходка, беше да намерим къщата от Мелодията на сърцето. Да същия филм, чието главен актьор видяхме при Пера палас вчера. Вървим, срещу нас сергия с гривнички и две жени излизат от къща с чаши горещо кафе и решаваме да ги питаме тях къде аджаба е кьошката на Пашата. Добър ден, добър ден случайно да знаете…О боже, вас ви познаваме! Точно къщата от вашия сериал търсим! Буен смях от страна на жената. А тя е Мерич Башаран (Мерич е турското име на река Марица) – кака Сузан от мелодията на сърцето. Оказва се, че ще питаме точния човек къде да идем! Тя си имала къща на острова (произлиза от богато семейство, брат й е известен режисьор, била е съпруга на първата турска рок звезда през 70те години, няма деца, занимава се предимно с театър – справка интернет), тука си била цяло лято, племенницата й правела гривнички и вместо да скучаят ги продавали на туристите. Много се зарадва, че я познахме, че харесваме сериала…каза ни следващото лято пак да идем, мисля да го напарвам вярно! Оказа се, че къщата е далече. Е вече я намерихме, ще чакам първите посетили я да докладват, аз ще я видя по-късно през годината, дано.








Търсехме и някакъв плаж да пипнем морето поне, то малко мижав ама успяхме де. А гледката…









































Още малко разходка и то станало 14:20 – време е да си ходим, имаме Азия да посещаваме. Ферибота е почти празен, вятъра е божествен, а ние като на круиз се чувстваме.



















Слизаме на Бостанджъ, ще дирим Баъдат, иска ни се нещо ала Родео драйв ( подлъгвам ги и аз заради прочетеното в нета). Упътвам, за да няма объркали се – слизате от пристанището, пресичате крайбрежния булевард, минавате покрай заведенията и на следващия булевард завивате на ляво. Има Макдоналдс на ъгъла където трябва да се завие, и почва малък баир нагоре. Върви се покрай обикновени кооперация като нашите тука. Да не се объркате, защото ние сметнахме, че тая незначителна улица не може да е митичния Баъдат, че се мушнахме в подлеза, покрай гарата на събърбана, озовахме се на нещо като битак, пък се връщахме, питахме изобщо…







Та вървите по Баъдат, интересното е след 10-тина минути ходене. Нас нещо не ни хареса особено, а пък в ляво се поклащаха едни палми и морето  и решихме да надникнем какво е там и се върнахме на крайбрежния булевард. А там е идилия – спортни площадки, палми и обществен плаж, който гледа към островите. Половината е с камъни, половината е с пясък. Снимки няма много, щото се замаяхме и забравихме да снимаме.

Цопнахме във водата, полежахме и айде пак на Баъдат. Там доста намаления, шматкахме се, ама нещо другите не го харесаха особено и хайде на автобус за Кадъкой. Оказа се, че автобуса е двуетажен и празен и ние на първа линия на втория етаж!  Много приятно изживяване. Гледките също.









Редеми, това е за теб.







Стигнахме на Кадъкьой, пропуснахме Мода, защото след бика спира чак на пристанището и не ни се връщаше.



От там автобуса за Чамлъджа. По пътя също е много интересно, вижда се колко е различна азиатската от европейската част на Истанбул. Малко объркахме спирките, че не спря на Чамлъджа туристик, и слязохме на следващата – там ми се стори по-близо и лесно за ориентиране, ама да не ви обърквам. Върнахме се по главния път, той тръгна нагоре по склона и после завихме надясно за парка. И доста бързо стана. Пътьом през магазина на Юлкер – то лудница, нали е рамазан и се подарява сладко. Сумати семейства с цялата челяд пълнеха торби с шоколадови лакомства. И ние де, ама  само колкото можем на момента да изядем, че нали е жега.
Чамлъджа е ясна, красота е голяма. Е времето беше ясно, та залеза хванахме!
































После на автобуса, през огромния мост и на Таксим. Билетите за маршрути през него са по 3 лири.
От там в мола да понапазаруваме  и да хапнем,  на тюнела, трамвая и в хотела. Минаваше полунощ, че се позагубихме в тъмното на Лалели и не уцелихме правилната пряка, та се повъртяхме в кръг…
Повтарям – заредихме 40 лири за 2ма човека, останаха ни 9.

Сутринта закусихме, и трябваше да си тръгваме. Латинка ни направи забележка, че само нас трябвало да чака. Макар че, по нас дойдоха още 20 човека.



 Пък следваше скандал в автобуса, защото едната жена беше забравила да си поиска паспорта от рецепцията и така грозно й се накрещя Латинка. Оказа се, че жената записала някаква екскурзия, обаче била уморена и останала в хотела да почива. Ама те екскурзиите се плащаха на място в автобуса и Латинка побесняла, че губи парички…Грозна история.




9:30 тръгнахме, след 14:00 бяхме в Одрин. Причината бяха безбройните спирания на разни капанчета, пак по договор. Накрая ни изтресоха в нещо като Столипиново с множество гаражи с търговии на едро и дребно.



За по-примамливо му викаха „борсата”. Имахме час и нещо да си напазаруваме хубаво, от Комфорт травел ползваха 70 процента намаление (единия шофьор плаща пред мен, та видях). Купихме си някакви неща, локум за подарък (В едни красиви кутии с прозрачно прозорче в средата и се виждаха много красиви локумчета. Вкъщи видяхме, че има локум само под прозорчето – 6 бройки, останалото е картон. Не се лъжете въобще, защото беше около 2 лири кутията, а на размерване беше 6 лири килото.)



Купихме и баклава – страшно вкусна, следващия път 2 кила ще взема от някъде, много ни хареса. А беше евтина – 8 лири килограма. След тая „Борса” ни водиха на едната от двете български църкви – тази реставрираната с камбаните в двора. Посещението беше заради гаража с ядките срещу църквата и безплатната тоалетна, за самата църква имахме 20 минути. После чакахме Латинка да си купи кашу.  

После ни откараха към центъра, ние искахме да видим пешеходната улица и самия център, но имахме само час. Влязохме в Селимие, приятелите ни купуваха сувенири от пазара отдолу и то не остана време. Между другото, там са най-изгодни броениците, ако търсите за подарък. Нашите приятели купуваха от Чамлъджа за 12 лири, ама нямаше достатъчно бройки на щанда. Докупиха си от Одрин – там ги имаше същите и бяха по 3 лири.

И така, после на автобуса и хайде към България. На границата в нашия автобус се качи екскурзоводката на другия автобус – много мила жена. Мина да  ни пита как сме, доволни ли сме, имаме ли нужда от нещо. Пусна филм да гледаме, изобщо друго поведение. Блазе им на другия автобус.
Излишно е да споменавам, че макар уж да каза, че няма проблеми да ни спре на Плиска, Латинка някак забрави и слязохме на Александър Невски.

Завършихме пътуването си с патетичното обръщение на Латинка -  „Надявам се да се видим пак и да сте доволни от пътуването си”, на което й отвърнах, че само с надеждите ще си остане! И край!

Шебек     изчетох всичко с удоволствие. Много увлекателен разказ. Благодаря за възможността да се пренеса отново в Истанбул. Много са красиви снимките от острова /както и всички останали разбира се/.

Аз обаче имам въпрос.   Писала си, че Боюк Ада е първата спирка на катамарана, а аз все си мислех, че е последния остров   Явно нещо съм в грешка.
По това време на годината дали ще е толкова красив и зелен острова?

Радвам се, че ти е харесал  От кога се каня да пиша, и чак сега сколасах.

Не си в грешка - последния остров е, на него прави завой и се връща към другите. Тогава беше първа спирка, гледам в новото разписание пуснато на предната страница вече е втора спирка, сложили са Къналиада преди него:

Шебече, прекрасен разказ. Снимките са повече от чудесни, то просто няма нужда от коментар! Всичко е било приказно! Особено любимият ни остров!

Искам да попитам относно фериботите до Буюкада на коя фирма е бързия ферибот (катамаран ли се казва?), за колко време се стига до там, каква е цената на билета и от къде се хваща.. най-важното което е.   Аз имам някакво притеснение да не се окаже, че са много на рядко фериботите от острова към Бостанджъ и да нямаме време да се разходим по Бъадат.   Искаше ми се към 4 вече да сме се върнали, обаче може би през този сезон няма много фериботи. От Буюкада само фериботи на Идо ли има или има и други фирми?