САМО за фенове на Стивън Кинг! - 8 част

Izma, разбирам че харесваш фентъзи жанра  .
Когато и да се "престрашиш" за "Песен за огън и лед" няма да сбъркаш - завладяваща е. Но в никакъв случай не препоръчвам да се започва веднага след Кулата. И двете поредици са изключително силни произведения и си трябва порядъчна пауза между двете.

По фентъзито се запалих след като случайно прочетох първата книга от "Мечът на истината" - така ме грабна, че не мирясах докато не прочетох всичките
Не мога да кажа, че съм чела много фентъзи романи, но ще наваксам 
А след "Тъмната кула" смятам да си почина малко от Кинг, още незнам какво ще подхвана.

Много благодаря!!

Аз започвам "Сейлъмс Лот", не знам какво да очаквам, освен, че е за вампири.

Докато четях Тъмната кула, имах чувството, че живея двойнствен живот, моя си и този на героите.
Много се радвам, че я прочетох, макар и на мен да не ми се захващаше..от както я приключих съм на разкази 
Иначе аз също я четох онлайн и ползвах точно този линк, който е даден. Има грешки, не е идеално, на моменти дори ме дразнеше, но става..

http://www.helikon.bg/books/62/169331_vihar-prez-kliuchalkata.html
Излиза на 22-ри

"Doctor Sleep" има нова дата на излизане - 24 септември





 

Супер яка е първата картинака! Двама любимци 

Аз да се похваля,че се сдобих със сборника Призрак - най-после и разбира се, нищо че чета друга книга си чета по един разказ на ден - за разкош 

В книжарницата в подлеза на Софийския университет има Кутия с форма на сърце на Д. Хил на промоция - цена 5 лв.

Мнение за "Вампирът".

"Вампирът" е разказ. На мен лично много ми хареса (и изненада), като го четох за първи път. После съм си го препрочитала с удоволствие, наред с другите разкази от сборника.
Видях, че в предишна тема си питала и за "Тъмната половина". Това за мен е един от най-хубавите романи на Стивън Кинг и определено се нарежда сред най-най-любимите ми.

Ще го имам предвид туй като се двоумях между двете.Благодаря.

И аз се обърках с мнението в старата тема    Там deadface споменава, че е прочел някаква супер добра книга, коя е в крайна сметка?

Книгите бяха три всъщност, и трите на испански писатели, и трите много оригинални като замисъл и реализация:


"Пандора в Конго" от Алберт Санчес Пиньол


Ето няколко откъса, от които няма да разберете нищо за многопластовия сюжет (който е адски оригинален и пълен с изненади), но ще добиете известна представа за стила на автора и чувството му за хумор:

"Другият постоянен обитател на пансиона – освен собственичката – беше Мария-Антониета. Наричаше се точно така, като обезглавената френска кралица. Принадлежеше на госпожа Пинкъртън и беше костенурка, най-странната и уродлива костенурка, която някога е съществувала. Беше се родила без черупка или пък беше оцеляла след загубата ѝ, не знам точно.
Не бих се учудил, ако някой изгубил търпение гост я размажеше с чук. Мария-Антониета имаше изключително лош нрав. Всяко домашно животно, включително папагалите, е способно да научи един минимум от основни правила на поведение: „Седни“, „млъкни“, „вън“ и тъй нататък. При Мария-Антониета беше обратното: тя приемаше за даденост, че ние хората трябва да ѝ се подчиняваме.
Една костенурка без черупка е много странно нещо. Ако се замислим, костенурките по принцип са чудати твари с миниатюрните си слонски крака, с човката си на папагал и със смешната си опашка. А Мария-Антониета отгоре на всичко нямаше черупка. Беше тягостна гледка: слаба като черво, с кожа на влечуго, опъната по тялото ѝ. Нямаше къде да си скрие главата, така че я държеше високомерно изправена като перископ, сякаш предизвикваше хората да критикуват странстващата ѝ уродливост. Мария-Антониета никога не стоеше на едно място и когато се движеше,
приличаше на плувец епилептик. Беше ми невъзможно да свикна с костенурка, която тича като бръмбар, освободена от тежестта на черупката. Внезапно съзирах прокрадваща се сянка, прилепена до стената и завиваща зад ъгъла. Мария-Антониета мразеше всеки, който я погледнеше учудено. С една дума, всички изобщо и Томи Томсън в частност.

*

Има дни, в които, още преди да станем от леглото, предусещаме, знаем, че няма да ни върви. Така започна онази неделя. Закъснявах. Трябваше вече да съм в кантората на адвоката с копие на извършената до момента работа, а аз още се обличах. Запътих се тичешком към умивалника и в
коридора се спънах в костенурката Мария-Антониета. Не я бях видял и само по чудо не си навехнах глезена за пореден път.
Ритнах я ядосано и тя излетя във въздуха като топка. Може би изглежда твърде жестоко за костенурка без черупка. На мен обаче не ми се струваше така. В пансиона на госпожа Пинкъртън имаше само две сигурни неща: че собственичката вече е била стара, когато се е родил Тутанкамон, и че костенурката ѝ ме ненавижда с безмерна страст. И също че Мария-Антониета притежава свръхестествени способности. Например вследствие на ритника ми тя излетя до отсрещния край на коридора. Всяка друга костенурка щеше да се скрие в черупката си. Тя обаче не. Понеже не разполагаше с подобно убежище, беше придобила инстинкта на котките и се приземяваше на четирите си крака.
Мария-Антониета се обърна гневно. Търсеше виновника, който я беше нападнал. Видя ме и като ме взе на прицел, понесе се към мен с яростно изкривена уста. Всички костенурки имат грозна уста. Устата на Мария-Антониета обаче беше ужасяваща, беше истинска гарванова човка. Приближаваше като римска стенобойна машина. И напредваше в атака.
Някой може би ще си помисли, че костенурките не предприемат атаки, най-вече защото са костенурки. От гледна точка обаче на костенурките скоростта навярно е относителен фактор. И така, от гледна точка на костенурките Мария-Антониета атакуваше стремително.
Коридорът беше тесен. Ако исках да изляза, трябваше да се размина с нея. Естествено, не възнамерявах да се откажа от срещата с Нортън заради пристъпите на една истерична костенурка. Не можех да повярвам: аз, Томи Томсън, стоях пред една костенурка, като че ли бяхме двама рицари, участващи в средновековен турнир.
Тя върви към мен нападателно, а аз към нея. От устата ѝ излиза отвратителна бяла пяна. Приближаваме се един към друг. Вече съм почти над нея. Мисля си: сега ще настъпя единия ѝ крак, та да я заболи и госпожа Пинкъртън да похарчи наема, който ѝ плащам, за ветеринар. Но в последния момент Мария-Антониета се изплъзва с умела маневра, увива се около глезена ми и почва да кълве чорапите ми. Потръпвам от отвращение при допира на влечугото и отскачам с погнуса. Тя избягва. Аз се препъвам. Падам!
В посоката, в която паднах, се намираше прозорецът на коридора. Въпреки това последствията можеха да не бъдат толкова сериозни. Допуснах обаче две грешки. Носех под мишница папката с напечатаните листове. Не исках да я пусна, бях сигурен, че и с една ръка ще се справя с положението. Това беше първата ми грешка. Втората беше, че забравих онзи стар урок, който се преподава на всички деца, а именно че горната част на тялото тежи повече от долната. Дадох си сметка за опасността чак когато увиснах до кръста извън прозореца.

*

Войната с Мария-Антониета обаче продължаваше.
Открих, че обича да вдишва боя за обувки. Ако някой забравеше отворена кутия, тя можеше с часове да си пъха муцуната в нея. Мисля, че миризмата я опияняваше, защото после се движеше на зигзаг като пияница, който търси осветителен стълб. Любезно предложих да лъскам всичките обувки в пансиона. Излишно е да казвам, че намерението ми беше да я дразня. Сядах на една табуретка, заобиколен от обувки, отварях голяма кутия боя и я поставях на вид но място.
Не е трудно да предположим колко изкусителна е била кутията с боя за най-коварната костенурка в Обединеното кралство. Мария-Антониета не беше глупава, знаеше, че кутията е под зорките очи на най-големия ѝ враг, колкото и да се преструвах на разсеян. Виждах я как наднича от ъглите нерешително, разкъсвана от желание. Накрая животното не издържаше и се приближаваше, надявайки се, че вниманието ми е погълнато от лъскането на обувките.
Естествено, аз точно това чаках. Мацвах я хубаво с четката по голия гръб и Мария-Антониета се превръщаше в костенурка зулу, по-черна и от въглища. Побягваше възмутена, с яростни подскоци, на каквито беше способна само една уродлива костенурка като нея.
В тази кампания на военни похвати и хитрини Мария-Антониета винаги контраатакуваше. За да си отмъсти, реши да пикае в леглото ми. За този, който не е в течение, ще поясня, че смрадта, която излъчва урината на костенурка, може да се сравни единствено с вонята на омлет от развалени яйца, подправен с изгнили морски продукти. Когато най-малко очаквах, заварвах в стаята си това малко уродливо създание на леглото ми, с вирната опашка, изпод която излизаше тънка като от спринцовка струйка урина. Взех хиляди предпазни мерки, включително ключалки и катинари. Всичко беше напразно. Мария-Антониета винаги се възползваше от някой миг на разсеяност от моя страна и успяваше да се промъкне, да се изпикае и да избяга. Ако на някого това му се струва смешно, пожелавам му да си легне в леглото след уморителен ден и да положи глава върху възглавница, обилно напоена с урина на костенурка. С една дума, конфликтът с Мария-Антониета за пореден път стигна до равен резултат."


*



"Клара и сянката" от Хосе Карлос Сомоса

Един роман, който просто си плаче да бъде филмиран от Кроненберг 

Действието се развива в близко бъдеще, когато се е появило ново течение в изкуството - т. нар. хипердраматизъм, - при което живи хора (обикновено голи и изрисувани) играят ролята на картини и мебели (столове, дивани, легла, маси, закачалки, лампи и пр.). Картините - един човек или няколко свързани във фигурална композиция хора - могат да бъдат неподвижни като статуи или променливи/подвижни (някои изнасят цели представления). Има и "мокри" картини, които са незаконни, защото включват кръв, насилие, обезобразявания и дори смърт, но това не им пречи да са хит на черния пазар.
Най-скъпите и известни картини са хора, преминали през специална обработка на кожата, включваща пълно обезкосмяване, импрегнация и татуиране с едноцветна боя (обикновено се татуира цялото тяло, включително очите и всички телесни отвори). Целта е да заприличат на първокачествени платна, способни да стоят неподвижно с часове, върху които най-големите хипердраматични майстори да излеят въображението си.
Един от тези майстори, разбира се, е създателят на цялото течение, Бруно Ван Тиш, автор на най-скандалните и оригинални платна, сред които "Дефлориране" и "Чудовища" (отвратително дебелите братя Валден - прочути убийци, които Ван Тиш изважда от затвора, за да обезсмърти като живи картини).
Хипердраматичните платна се излагат в музеи, продават на колекционери и т.н., а когато остареят или починат, се заменят с копия.
Някои платна, обаче, са незаменими. Такива са шедьоврите на Ван Тиш, които струват милиони.
Затова всички ценители на модерното изкуство изпадат в ужас, когато неуловим убиец започва да ги унищожава.
Кой и защо убива живите платна, какво ще се случи с главната героиня, която е сред новите шедьоври на Тиш и докъде стига извратеното въображение на Хосе Карлос Сомоса - ще разбере, ако прочетете книгата.

Ако очаквате много екшън и напрежение, ще останете разочаровани, защото това не е трилър, а по-скоро криминален роман, примесен с фантастика.
Ако ви се чете нещо необичайно обаче, нещо различно, оригинално и иновативно, "Клара и сянката" ще ви отведе на незабравимо пътешествие в света на изкуството, което ще обсеби за дълго фантазиите ви.


*


"Пещерата на идеите" от Хосе Карлос Сомоса


А това е книгата, която ме впечатли най-силно, защото е толкова сложна като замисъл, че чак не мога да си представя как я е измислил. Целият роман е като един пъзел, в текста на всяка глава има скрити образи и послания, които постепенно нареждат пъзела; има история в историята в историята, като в последната участва и самият читател (всъщност читателите са двама - единият сте вие, а другият е герой в книгата и неин преводач, по-точно в една от книгите, защото "Пещерата на идеите" е книга в книгата  ), а персонажите от историята в историята от време на време разговарят със самия читател (или и с двамата?)... с други думи пълна лудница.
Всичките книги на Сомоса са страшно оригинални откъм замисъл и идеи, като нито една не прилича на останалите (различен сюжет, различни теми, различен жанр, дори различен стил), но тази излиза извън всякакви жанрове и определения. Както казах - пълна лудница

Аз се включвам за да се похваля с новата си покупка - взех си "Вихър през ключалката". Много съм хепи, въпреки, че докато стигна до нея доста време ще мине. В момента не ми дават много да чета 

А аз да се похваля, че я прочетох Ще коментирам, когато и други я прочетат.