Какво е новото при мен:

Благодаря ви!
и аз си мислех така, още повече , че по-принцип смятам да не крием , а напротив , това да стане нещо за което си говорим ,и което детето да приеме от малко.  Точно затова и очаквам срещата с вас  с нетърпение. Друго е да говоря с хора, които са предприели тази крачка и даряват с любов тези дечица. Напълно съзнавам, че приятелките ми, които имат рожденни деца, не винаги могат да дадат правилния съвет. И макар да бях убедена, че ще кажа на учителката, все пак исках да знам, че и вие мислите така.

Мила Orange 72, аз също си мисля, че трябва учителките в дет.градина да знаят това.Ще се опитам да ти разкажа и нашата история. Преди няколоко години се наложи да се преместим в друг град, а Мони беше на 2год.и 8 месеца.Съгласиха се да я вземат в детската градина на тази възраст и много скоро започнаха приготовленията за 8 -мартенското тържество. Като на едно умно и будно дете/ха, защото си е моето / й дали стихчето "Аз обичам мама, с обич най-голяма, тя ме  е родила, тя ме е кърмила".Естествено, пропуснах да кажа, че ние не криехме факта, че детето ни е осиновено, но тъй като познавахме малко хора в този град, говорехме на тази тема само с познатите ни. Та... идва си Мони вкъщи, разбира се с почти научено вече стихотворение, много горда ,че вече го знае и щастлива ,че ще зарадва и мама на празника. Не зная какво мислите мили мами, но аз бях съкрушена в този момент. Не знаех какво точно да направя.В крайна сметка реших, че ще преглътна стихчето на празника/така й направих/, само и само детето ми да не се чувства разочаровано, ако му кажа ,че това стихче не е точно за  него. След празника поканих едната от госпожите на кафе и й разказах нашата история.Тя, разбира се, много се притесни, затова, че не е знаела. Аз , също се извиних, защото може би след  лекарката, трябваше и госпожите в градината да знаят това.
Ето затова, за де не се получават конфузни ситуации,трябва тези, които се грижат за твоето детеце и прекарват една голяма част от деня с него, да знаят истината.
Надявам се, да сме здрави и да се видим на срещата !

С надежда, че сайта няма пак да "изгърми", както се случи преди малко 

Ирина тръгна на детска градина, отначало само до обяд, а сега остава и да спи там. Казах на директорката, на медицинската сестра и на госпожите от групата й, най-малкото за да знам как реагира детето на тази нова ситуация, а и все пак за да са наясно и те за някои по-необичайни поведения от нейна страна.
При нас стана много естествено и непринудено. Ирина си повтаряше, че иска да ходи на градина, но когато най-сетне отидохме да проверим в една за места, тя се уплаши и проплака. Тогава я гушнах и носейки я влязохме при директорката. На въпроса, защо такова голямо момиче иска да го носят, аз отговорих, че сме от скоро заедно и обясних на жената как стоят нещата.

За сега срещам от тяхна страна само голямо разбиране и прекрасно отношение. Още повече, че тази градина имат още едно братче и сестриче, които са осиновени и може да се каже, че са ни прокарали път.

Синът ни ходи на детска градина от 3 годишна възраст.Не съм разговаряла с госпожите и лелята,но стана така че той им е любимец и е много артистичен и все го избират за главни роли в детските постановки за родителите.Мед.сестрата от детската е същата която бе в дома,когато го осиновихме.Може  и от нея да се сещат за нашите отношения,които са доста близки.А малкия знае всичко за себе си и може и да е говорил на тези теми с деца или госпожи.Никои не ме е питал нищо,но не мисля че факта-осиновен променя нещо.Той е свикнал с детската и хората там,само може да се шашнат госпожите от някой негови разсъждения и мисли по темата,че е взет от един дом.Повече се притеснявам за тях да не се почувстват не на мястото си отколкото от детето ми.Остава още 1 година в детската,ако се знае или разбере,хубаво,ако не отиваме на у-ще и там вече ще е нужно да се казва.Така стоят нещата при нас.Успех на всички нови мами и действайте според случая,съдбите са ни различни.
Бъдете здрави.

Отново ви благодаря!
Вярно е , че при всяка от нас нещата са различни, но ако знаете само как се успокоявам като чета и срещна някой съвет. Например една от вас ме посъветва да намажа пръстчето, което смучи с чесън и да ви кажа има ефект. Дори той сам вечер ме кара да го мажем, за да не го лапа.  Виждам ,че го прави съвсем инстинктивно, само когато се унася . Най се изумявам, че като го опита, си маха пръстта и след малко пак пробва, и после заспива, но продължава да иска вечер да го мажем. Мъжът ми се смее /понеже много обича чесън/ и каза, че така само ще го науча да яде чесън и сега в грипавото време било много подходящо. Така или иначе раничките от смукането вече завяхнаха и аз съм радостна, че това действа.

  А какво стана с Mar mar, взеха ли си слънчицето? Отдавна не се е включвала.   Или може би сега са в еуфория?

Здравейте, мами!
Искам само да ви предам специални поздрави на всички от Венециас! Както се досещате тези дни тя е много заета да бъде майка и да се радва на близостта на очрователната си дъщеричка. От това, което ми каза, разбирам, че малката се адаптира бързо, спи и се храни добре и само три дни след появяването си у дома вече е обсебила компютъра на мама
А, да. И докато ние говорихме по телефона успях да я чуя как плаче, защото мама е излязла от стаята 
И още, Венециас каза, че ще направи всичко възможно да дойде с малката на срещата, така че като почнем да се броим, да ги включим в бройката.

Дефи, поздрави я специално от мене! Радвам се, че детенцето се адаптира бързо, защото доколкото си спомням и нейното е по-голямичко. Много прегръдки й предай от нас с Ирина! 

Ами аз имам доста да разказвам. Моят Ейдън си го взех преди три години като приемен родител от едно сиропиталище ( това е различно от осиновяването! Ти просто си буквално "сиропиталището") Тук мисля, че трябва да включа, че живея в Англия. В момента съм си в София с него, но по принцип живеем там. От Англия е и моят буреносен облак. Той не говори български. Докато сме тук това страшно му пречи и го ядосва, но нямах избор освен да го взема.
Обратно на темата. Та, намерих го в едно сиропиталище, където работех едно лято. Много интересно 12-годишно хлапе беше, а той все още си е де, само дето вече стърчи с пет сентиметра над мен. Помня, че първото, с което го забелязах беше, че чертите му бяха толкова красиви, че реших, че е момиченце  После забелязах, че е страшно депресирано и затворено дете. Ходеше навсякъде сам, нямаше приятели, беше студен към всички и т.н. И дойде в момента, в който след като го накарах да ми напише едно есе, на тема "Какво би променил в живота си" разбрах, че е и невероятно интелигентен. Смаях се! Такива разсъждения и някои 30-годишни не могат да направят! Още си го пазя. Последните изречения ги превеждам буквално: "Поради всички тези причини, аз заключвам, че не бих променил нищо в живота си. Колкото болка и тъга, колкото загуби и погубени надежди да съм оставил зад гърба си, не бих се върнал, за да променя нито една от тях. Да носиш болката в сърцето си и да продължаваш напред, не е ли това единствения начин, който би позволил на всички тези изгубени мечти, хора и умрели надежди да продължат напред?"
По-късно разбрах, че като малък е бил малтретиран. Веднага след това подадох документи, и благодарение на факта, че работех в сиропиталището успях за по-малко от 4 месеца го взех като приемен родител.
Тогава дойде и трудното. Бяхме се сприятелили, докато роботех в сиропиталището, но някак си след като разбра, че ще живее при мен, той много се отчужди. Бяхме застанали върху нулата. Лятото свършваше и трябваше да се връщам на редовната си работа като учителка, а той да тръгне на училище. Тогава настъпи един много дълъг и тежък период. В новото му училище той не се чувстваше очевидно на място, защото на мен постоянно ми се звънеше, за да ми се обяснява, че той нон-стоп влизал в някакви побоища! Дойде момент, в който вече ми знаеха от дирекцията телефона наизуст! Уморих се! Отчаяно търесех причината, карах му се, подкупвах го, наказвах го-нищо! Вече бях на прага на силите си! Него го нямаше със седмици на училище, защото постоянно го отстраняваха ( В Англия, когато се провиниш тежко те отстраняват от училище за няколко дена. ). Тогава отидох и говорих с психотерапевтката, която работи с него, откакто е на 8 и тя ми обясни, че при него единствения начин е търпение. Отново се обнадеждих и ме осени поредната идея. Намерих си работа в гимназия, преместих се от началното училище и преместих и него в училището. Пак причината не се намери. Някой нещо го подразнил и той веднага налита на бой. Тогава вече аз тотално се отчаях и заявих, че просто съм ръба на силите си и не мога да се оправям просто. Тогава баща ми умираше и не пропуснах да вметна и факта, че имам достатъчно грижи, за да тичам след него. Тогава на наш Ейдън, очевидно му стана жал за мен и изведнъж, побоищата спряха. Успокоиха се нервите и лека-по-лека започнах да виждам как започва да се усмихва по-често, как започваше да ми приказва по-често и то без да го подканвам. На втората ни Коледа заедно почти се разплаках от радост като видях колко прекрасно контактуваше с брат ми, който беше дошъл на гости.
Сега той е на 15, нинаха три години и все още е онзи вихър, който беше, но от очите му е изчезнало отчаянието на онова малко момченце. Сега е просто един тийнейджър, който си е все същия студен непокис, който трудно се доверява, но си е моят. През Март ще го осиновя окончателно!

Хубаво е човек да чете за спасените детски сърца,за радостта в душите им.Радвам се,че се появи сред нас  с твоята история.Успех с края на окончателното осиновяване.Бъдете здрави и усмихнати.Желая много взаимно разбиране и обич с порасналото момченце и да ти се доверява винаги.
 

Новото при нас е, че вчера купихме тапети за детската стая. Не е чак толкова важно, но не мога да се сдържа да не се похваля

Еее, ти пък, какаяка, колко постно...ми кажи какви са, на слончета, на балончета?

Новото при нас:
1. Ирина има джапанки и умира от радост и смях. Толкова са й присърце, че ги носи и върху чорапите...докато не й омръзне да ги гони по пътя. Очакваме лятото и морето с нетърпение!
2. Вече ходи на детска градина съвсем спокойно, без "Ама на мене ще ми е мъчно за тебе, мамо", записана е на танци и английски (опция към градината) и въпреки, че засега освен "Хелоу-то" научено от мене, друго не знае, съм доволна, защото я виждам много радостна от контакта й с дечица.

Интересното е, че събирането на нови впечатления (мамо, мамо, чакай сега, спри...ъъммм, мамоооо, амиииииии...а пък Гошко плюе!) вървят едновременно с едно внезапно отваряне от нейна страна по отношение на спомените. Всеки ден подхваща темата за дома, обаче за да ми каже кой какво правел, как не било хубаво (даже има тенденция да преувеличава, която гледам да не поощрявам - не им били готвели, защото били лоши...).
Спомни си за първата играчка, която й занесох не знаейки нищо за детето, едно дървено, бутащо се  пате на колелца. Ами сега! Като не ни я дадоха от Дома, когато я взимах и си казах "Абе здраве да е, нека си играят децата"! Къде сега ще й търся същото като го купих лятото в Южния парк от една сергия. Сега ги няма.

То не, че играчката е за годините й, но явно подцених стойността, който е имал за нея или поне този, който сега му придава.

Моля ви от сърце, ако видите някъде такива, кажете ми! 

С "плавници", които шляпат ли ?
Има един детски магазин на Черковна, малко по-надолу след кръстовището с Оборище, посока Мадрид, от ляво се пада. Продават страхотни дървени играчки, дрешки. Там имаше есента, от тогава не съм ходила.

Здравейте и от мен!  Толкова отдавна не съм ви "виждала"! Домъчня ми.

Не можах да изчета всичко, но колкото успях радвам се за хубавите новини във форума. Ще пиша само  в тази тема за всички и набързо, защото нямам време, нямам интернет и пр.Радвам се за Фуссии, за Ваницияас, - най-сетне! Поздрави за рожденният ден на Ваня на Дидка с огромно закъснение.Сигурно много съм пропуснала. Какаяка, радвам се, че напредваш и ти.

За  нас. Ние сменихме местоживеене. От 7.01. живеем в друг град. А от вчера Боби е на детска градина - нова. Няма да описвам притесненията си- как ще свикне и прочие. За моя огромна радост , когато го прибирам вечерта беше много доволен и щастлив. Разбрах от учителките, че е бил добре и не му е личало, че е за първи ден. У дома ми разказа, че си има приятел и с него си играли с пушки. Аз се учудих.Толкова бързо! Обикновено си играе с момичета?! А сега - от първия ден момченце! Сутринта разбрах, че това е едно дете болно от церебрална пареза, което аз видях в коридора, когато го записвах. Ако знаете, колко съм щастлива за това! Не мога да ви го обесня. Детето на мои близки със същото  заболяване беше с нас, когато вземахме Боби от Дома навремето.....  Все пак е само един ден... Дано все така да е. Сутринта тръгна с желание да детска градина. Дано му хареса там! Толкова е важно това!

Не съм казала в детката градина, че е осиновен. Просто реших , че няма да крия , но и няма да натрапвам тази информация, когато никой не ме пита. Той е едно нормално дете- много добре се вгражда, контактен е, общителен. Не знам дали съм права, но засега реших така.

Поздрави на всички от мен! Хайде, като вляза следващия път да прочета още радостни новини!

vesi1, мерси за информацията, веднага щом намеря време, ще отскоча да видя. Може и да имат подобно.

Дарена, желая ви много късмет и хубавини на новото място!
Ами, щом детето се вмества добре в новата обстановка, няма защо да си поставяш дилеми дали е редно или не да се казва.

Аз лично, бях дотук, изключая специфични случаи. Не съм крила от никой, защото не виждам повод за притеснение от това, но от друга страна си спомням думите от (мисля, превод на Теа) една статия: Не казвайте на никой, че съм осиновен, без моето знание. Щадете чуствата ми!

Хаиде на хаирлия на всички!

П.П. Забравих. Снощи намазах и двата палеца на Ирина с чесън. Резултат: сутринта беше засмукала със страшна сила любимия си, без никакво видимо притеснение от "уханието"...

darena,
добре дошла отново!
Мисля, всички ще се съгласят, че ни липсваше!
Радвам се, че вече сте се устроили на новото място!