Живота на Емигранта

Животът на емигранта.
Мога да напиша есе по темата, но не от собствен опит.

Не съм емигрант. Живея просто тук, спокойно ми е, щастлива съм. Да, чужденка съм, но след близо 11 години престой в чужбина в България се чувствам своего рода също такава. Въпреки това, пътят за връщане е винаги отворен. Благодаря на семейството си за това. Дали са ми както и криле, така и корени.
Не ми е било цел оставането или неоставнето. Никога не съм се вкопчвала в идея, свързана с местопребиваването. Само понякога настроенията са се сменяли.
Може би бих мислила по друг начин, когато децата тръгнат на училище...
Дойдох като студентка на собствена издръжка, познавайки само няколко приятелки на моята майка тук. Все пак е нещо, защото имах уредена стая в общежитие. Тогава не разбирах напълно, че и това е голям жест.

За културен шок не мога да говоря, понеже познавах донякъде и културата и езика. По-скоро за разминаване с представите ми.

Не се чувствам отблъсната или неприета от обществото. Напротив. Това се дължи също и на факта, че не съм позволявала да ме третират по втора-ръка-човек начин.

Животът ми тук си върви поне досега по обичайната скáла. Факт е, че дойдох с един куфар, сега се плаша от количеството вещи от които "имаме нужда"

За трудностите се сещам с умиление - и те са тези, които са ни помогнали да стигнем дотук. Да, все пак бяхме и двама. Бедни български студенти, но двама.
Сега сме щастливи, че чакаме четвъртия член на бандата на Шаро.

Вярата, надеждата и любовта винаги са ми били спътници и се надявам да не не изоставят където и да сме.

Напълно съм съгласна!
Миграционните процеси са тези, които движат света от хилядолетия насам.
Да не се впускам в подробности, всеки може поне няколко исторически примера сам да изброи.

Това, да гледаш само от собствената ти камбанария, е погрешното.

И аз съм съгласна,  но... ъъъ... пропуснах ли нещо?!  Някой написа, че го е срам или че е срамно? 

Първото, което почувствах е свежа емоционална глътка въздух.
За съжаление, всичко случило се, случващо се сега и което ще се случва в бъдеще е с отпечатък от тъжни неща от 1944 насам.

Не, но се улавя едно нежелание да се погледне истината в очите. "Изнасям/изнесох се с планове да не се връщам дълго време, ама не съм имигрант, да знаете" 

Много съм далеч от идеята да измислям  категории - прсото цитирах предишен пост на щастлива.
Предполагам , че на всички им е трудно, че имат проблеми, макар и различни.
Специално за себе си мога да кажа , че доидох със семейството си като емигрантка и по емигрантска програма с идеята да остана и да живея в Канада. Не със студентска виза, нито заради брак с чужденец. От България освен куфарите и дипломите си носехме и доста трудов стаж. Не сме гладували никога тук. Гладуването и броенето на стотинки свързвам със студенските си години в БГ ( и с годините малко след това  -96-97). Започнахме от 0 , купихме си мебели, живяхме 3-4 месеца с лични средства, изкарани с труд в БГ. После съпругът ми си намери подходяща работа, но с по-ниско заплащане от средното за бранша.  Прие я с радост въпреки заядливите подмятания, как си продава квалифицирания труд евтино. Сега - 5 г по късно  - пак сме си същите, но поостарели, помъдрели, с бебе. Вече се чувстваме по-спокойно тук  - у дома си . Има я къщата, колата и кредитите- ако това е мярка за нещо. Дори да се чувстваме обаче у дома си за местните ние сме емигранти. Квебек не е Канада и Канада не е Америка. На нас обаче ни харесва тукашния начин на живот и ще останем докато е така.

Има хора и хора, Hear Again! 
Винаги напомням на околните, че съм отдалеко и смятам да остана дълго.  Не ме е срам, че съм емигрирала 2 пъти, напротив.
Смятам, че това номадстване само ме е обогатило, не само езиково и културно, но най-вече като личност.
Някой беше написал, че вече и в България като отиде се чувства имигрант. Аз също. Но само защото съм гражданин на света. 
Гражданство няма да откажа като му дойде времето, но това няма да ме направи американка (разбирай не-имигрантка), както и немкиня не ме направи.

Както и да е, отплеснах се. 

Още не съм чела цялата тема, но това ми бръкна в раната.
Миналата седмица мъжът ми си изгуби брачната халка в морето. Оплаках се колко ми е мъчно на една ''приятелка'', а тя ми отвърна ''Голяма работа, вас 300 лева не ви събарят''.  По принцип си мълча и отстъпвам, но сега и отвърнах, че може и да не ме събарят, но не са ми и излишни, а тя рече, че не съм и била на хала. Ами.. 
Пак ще пиша.

И аз не разбирам това натоварване на думата емигрант с отрицателно значение. Може би има разлика между вижданията в Европа и Северна Америка. Ми емигрант, съм, какво да съм, като 10 години вече животът ми е в други държави извън родната. Турист не съм.
И американка се чувствам, и българка, и гражданин на света. За мен тези понятия не са взаимоизключващи се.

Първоначално пристигнах с целия си багаж на света и 300 долара. Но ме посрещнаха приятели, имаше къде да живея от самото начало, помогнаха ми да си намеря работа на втората седмица. Културният шок ме тресеше, въпреки че идвах от друга англоезична среда. В мизерия не съм изпадала, но след като задлъжнях набързо, се научих да си правя сметката. После, като започнах да уча, вече бях с мъжа ми, той изнесе тоя мач. Определено късмет съм имала, и се старая да не го забравям и да връщам услугата към други новопристигнали.

Мамунке, честито ти очакване!

Мдааа, това с тея просто е класика в жанра. Съвсем пресен случай - имаме един "приятел" дето все закъсва за пари и все ни се примолва да помагаме. Та понеже има малко дете, майка му почина наскоро, ние си го съжаляваме и помагаме. Къде по 1000, къде по повече евра, ама редовно се помага. Връща уж навреме, ама вчера ме разби. Дойде, върна парите, каза - ние мизерстваме, пари нямаме, ще бягаме в Испания, не се живее вече така и само 6 часа по-късно си купи нова кола за 7000 лева Е, няма такова нещо по света. Всеки се простира според чергата си. Ние живеем вече 5та година навън и не сме си позволили да си сменяме колата всеки месец. Много съм възмутена и ми стана ужасно обидно.
И все повече се чувствам имигрант в собствената си държава. Даже снощи си говорихме с мъжа ми да си подаваме документите за немско гражданство. Живота ми все повече и повече се върти около добруването на децата ми...което далеч не е розово в България....

cubbit    всъщност много се радвам, че не си съгласна с мен,  и вие и други като вас сте пример за обратното на това за което говоря. За съжаление обаче явно такива примери около мен рязко липсват... Наслушала съм се само на едно безкрайно оплакване, нехаресване, недоволстване и приказки как <ако си бяхме в БГ, как щеше да ни е>... Пак казвам, аз всъщност разбирам, че тези настроения си имат своето основание, но ми прави впечатление, че като че ли те са доста по-малко сред тези със смесен брак.
Не знам, може в различните държави възможностите са реализация на чужденци да са по-различни и от там да идват разликите на настроението.

Не е никак лесен особено докато си намери покрив над главата  , работа като нелегален , ако се разболее къде да се прегледа и още и още .

"... Проблем поставя всеки опит за дефиниране на миграцията. Например временен мигрант ли е човек, който прекарва в чужбина десет години? Постоянен емигрант ли е онзи, който е оставил децата си в България? Субективното самоопределяне усложнява проблема още повече, тъй като човек обикновено самоопределя себе си според шансовете, които в момента вижда за себе си, т.е. скарва се с работодателя и вероятността за връщане изведнъж става по-реална. Поставям този проблем тук не просто като задължителния увод/извинение или упражнение по психология. Трудността да се говори за мигрантите е структурна: тя напомня донякъде принципа на неопределеността, въведен от Хайзенберг във физиката, според който не можем да знаем едновременно масата и скоростта на една елементарна частица.

В новата уредба на света, в който се пътува все по-лесно, чуждите имат все повече права, а културните различия са предвидени отнапред, така че да могат да се сглобяват и разглобяват все по-лесно, хоризонтът на заминаването става базово измерение на света. Разбира се, човек винаги е можел да замине и да си търси късмета другаде, и все пак това винаги е било въпрос на усилие – или е трябвало да воюва, или да се ожени, или някак да се постави под патронажа на местните. В света от последните няколко десетилетия сякаш усилието на това да останеш и усилието на това да заминеш започват да стават сравними. Ако останеш, трябва да се бориш за права, да упорстваш в това, което правиш; ако заминеш, можеш изведнъж да попаднеш на далеч по-добра възможност на необятния пазар на гражданства. На едната страна – старото териториално участие, на другата – "гласуването с краката", ако използвам ГДР-ейския израз от края на 80-те.[6] Измерението мобилност ще трябва очевидно все по-сериозно да се взима предвид в антропологията на гражданството.

Мигранти тук ще наричам скорошни емигранти, сезонни работници, нелегални. Дори и след като регулират положението си в страната домакин, те дълго пазят връзките си в България – не само емоционални, но адресна регистрация, недвижима собственост, професионални връзки, здравна осигуровка, а често са оставили там и част от семействата си (съпруг/а, децата). Очевидно тези белези работят на принципа на семейните прилики, без да могат да се сведат до общо правило. В изследването се съсредоточихме върху "ниските" мигранти, дефинирани като такива, които нямат предварителни знания, дипломи, контакти, вследствие на което зависят от посредници (приятели, съселяни, сънародници, съ-балканци, роднини и пр.). Те почти винаги губят от социалния си статус в процеса а миграция – инженерът става строител, учителката – болногледачка. Малцинството, което изключихме от изследването, "високите" мигранти, това бяха хората с признати дипломи, предварителни контакти, езикови познания. Времевата рамка също е от значение – наблюденията тук са валидни от падането на Берлинската стена до приемането на страната в ЕС, когато мобилността, разбира се, далеч няма да изчезне, но новите права на мигрантите ще променят картината. ..."

Позволявам си да цитрам част от "Мобилни идентичности? Мобилно гражданство?" на Ивайло Дичев.

Бубка, благодаря! Да ти се връща!

Може би при смесените бракове настроенията, породени от това, което пишеш да са по-малко, не знам - моят брак не е смесен, но пък там има други проблеми, които пораждат също трудности. 

Възможностите за реализация според са еднакви във всяка страна. Съгласна съм, че в някои страни е по-лесно, отколкото в други, но не и невъзможно. Мотивацията, амбицията и личните способности са това, което е определящо.
Имам достатъчно примери около себе си - мои и на съпруга ми приятели, реализирани в различни страни, в различни сфери.
Ако не си мръдне човек пръста и не направи нещо за себе си, никой няма да го направи вместо него.


palachinka, горното не е конкретно към теб. Най-общо си чеша пръстите по клавиатурата.  Не искам да огорчавам никой!

Изобщо не съм си и помисляла, че имаш предвид мен, просто си коментираме наблюдавани от нас ситуации...
Мисля,че казах и по-горе, че всъщност много се радвам да видя или да чуя за доволни българи и в БГ и по света. Също така смятам като теб, че почти всичко е въпрос на лични качества и съм го казвала във връзка с други теми. Само дето не всички са талантливи, образовани и социални и на някои не им се отдава лесно абсолютно нищо, тогава идва ред да се обвиняват всичко и всички за това. Според мен това се случва по-често в семейства в които и 2мата са чужденци.

Иначе отделно от темата, направо се отдадох на мечти за няколко доволни български, приятелски семейства с които бих си общувала с голямо удоволствие ако ги имаше някъде около мен. Но понеже ги няма, се задоволявам със смесени или изцяло норвежки...