.::. Участвайте в конкурса на БГ-Мамма и Хотпойнт-Аристон .::.

Чудото да създадеш живот (или моята любовна история)

Бях на 27 години, когато се случи това. Жена, в разцвета на силите си, знаеща какво иска от живота и как да го постигне. И тогава се случи, нещо, което промени живота ми. Не съм и предполагала, че мога да обичам толкова силно и всеотдайно. Дори като го срещнах не вярвах, че така ще стане. Беше доста неочаквано за мен, дойде ми като гръм от ясно небе. Но после си казах, че сигурно така е трябвало да стане, така е било писано и полека, лека приех нещата. Имаше хора около мен, които не одобрявяха връзката ни и ми натякваха постоянно, но аз не им обръщах внимание. Знаех, че това е верния път и ще го следвам.

Отначало се виждахме доста рядко, един път в месеца, просто нямахме възможност по-често. Но усещах присъствието му всеки миг, всяка секунда. Той беше станал част от мен, от сърцето, тялото и душата ми. Превърна се в мое второ аз и аз споделях всичко с него, дори когато го нямаше. След това срещите ни станаха всяка седмица и аз бях повече от щастлива. И без да се усетя, по-рано от колкото очаквах дойде моментът да сме заедно. Ей така спонтанно и непринудено. И когато това се случи разбрах, че съм взела правилното решение, че го обичам повече от всичко на света и искам да сме заедно завинаги. Когато се вглеждам в сините му очи, разбирам, че нищо друго няма значение. Той е идеалният и неповторим и се радвам, че той ме намери или пък аз него, не е сигурно кой кого.

Всъщност, не, не го намерих, родих го...

ИЗКУСТВОТО ДА БЪДЕШ МАЙКА или ДА ГЛЕДАШ СВЕТА  ПРЕЗ ДЕТСКИТЕ ОЧИ


Първо "мама" и крачка,преди това  имаше смях,
как искам много от тях.
Дори мухата досадна,не е вече муха,
а самолетче с краченца и вълшебни крилца.
Ти какво си намери?Тревички,е да,
но за мравката малка, това е гора.
Аз те поглеждам,усмихвам и знам,
че и за тебе света е чудно голям.
В тези мигове детски с безброй цветни неща
и аз преоткривам всекидневно света.

               Чудото да създадеш живот.   
                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                                  Винаги съм знаела,че Бог е с мен и в този случай бе така.


 Силна и всепоглъщаща любов,съжителство три години и после равносметка и желание за развитие на тази прекрасна връзка.Без планове за нещо конкретно,чувство ,че е време.А дали е време?Дали сме готови за бебе? Та ние сме последна година студенти ще се справим ли с подобна отговорност?И тогава разбрах,че го нося в себе си ,знаех си още от самото начало,но някак ме беше страх да повярвам.И после тест и трепет и почуда,и сълзии-две чертички -чудото се е случило!Невероятно е ,прекрасно и щастливо събитие!И после докторката"ами да,сърчицето му тупти".После всеки ден се вслушвам в себе и се изумявам,че нося живот,че той расте в мен и  вече го обичам.Усещам движенията на своето бебе и се усмихвам,сякаш съм открила най-съкровените тайни на битието.Това ми дава сила,нов смисъл,но и неподозирана тревога,защото  съм вече две същества аз решавам и отговарям за още един живот,който след време ще държа в ръцете си.Този нов живот е мой,но и не е мой,този нов живот ние създаваме ,но има своя съдба и тази съдба е в нашите ръце ,но и не е в тях.Чудо е да усещам,че създавам нов човек,че този живот расте в мен и се ражда.Чудото е и после,когато разбирам,че  колкото и добре да се познавам,съм вече друг човек,превръщам се в майка.Невероятно е да открия,че мога да обичам толкова силно,че мога да съм толкова самоотвержена и отдадена,но също и толкова да се тревожа.Ние имаме прекрасен,здрав и красив син,които въплащава в себе си всичките ни тревоги и любов.Сега се радваме на смеха му и на сълзите му,на въпросите и на очите му,на всичко!И като го гледам този малък разбойник,понякога се чудя,как е бил малка молекула,а после бебенце и как ни промени по толкова чудесен начин.Разбира се,че се случват чудеса и то не само на Коледа,а винаги при всяко зачеване и при всяко раждане.     
   

Като жена мислех, че ще съм най-добра в това да бъда майка. Но грешах... Появи се и моето слънчице. Вече бях майка, но не знаех какво да правя. Не усещах нищо. Гледах го, но не можех да кажа, че го обичам безкрайно. Току що беше нахлул в живота ми и се готвеше да го преобърне. Егоизмът ми трябваше да изчезне. А колко е трудно, след като цял живот е подхранван. Вселената се въртеше около мен, а изведнъж спря и се завъртя около това сбръчкано личице.
 И започнаха грешките ми... Смятах, че жената се ражда майка, че знае всичко, а се наложи да чета. Търсех отговори в книгите, а не трябваше ли да идват отвътре?  Гледах другите майки около мен, виждах, че се справят, а при мен нещо все куцаше. Само аз ли не бях родена за това ?! Детето растеше, откриваше света, а аз все се чудех дали не трябва да направя още нещо. Защото исках да съм добра майка, защото в книгата пише едно, но при мен (нас) не се получаваше. И се обвинявах, и ми тежеше. Правех това, което ми е казал педиатърът , а не това, което ми е казало сърцето. Светът пак са въртеше около мен - аз и моето его. Отчаяно се нуждаех от одобрение.  Трябваше да видя в очите му благодарност, за да знам, че се справям... Но не видях благодарност. Там имаше обожание... Тогава нещо се пречупи...
 Един ден чух: "мамо, обичам те" и разбрах, че животът ми е пълноценен.  Когато ми е тежко, поглеждам в две детски очи и намирам всичко, което търся - намирам любов ...
Ден след ден се уча да бъда майка, уча се да обичам...

                            ДВЕ СЛЪНЦА     
  Беше пролет,на Благовещение точно дори
  в църквата малка се молехме с тъжни очи
 притихнали,с тайна надежда в горящи свещи
 стискахме свити в молитва и с вяра ръцете си.

 Който е бил тук- с радостна вест се завръща-
 глас на свещеника моята майчинска жажда обгръща.
 Ще ви чакам- догодина сред лято
 да ме спомните,унесени в грижи,когато
 детски плач и усмивки ще топлят гърдите
 от вълнуващи трепети сгушени сладко ще спите.
 
 Неусетно,в забрава прехвърлили дните,
 но с безкрайна любов,с топлината в гърдите
 толкоз сила в мойта крехка осанка как събрала съм?!
 ЧУДО ТОВА Е - не един на Света- ДВА ЖИВОТА АЗ ДАЛА СЪМ!
 

Изкуството да бъдеш майка или
Искам наш’та кола!

Недля.Най-сетне слънцето се показа. Калоян си взе тричасовата следобедна дрямка и решихме да излезем на разходка. Качихме се на колата, но се оказа, че е развалена и се наложи да я оставим в сервиз. Пак се разходихме.
Понеделник сутрин.
На Калоян му се спи, много му се спи, но трябва да го събудя, за да имаме време да го закараме на ясли и да отидем на работа, а без кола това отнема повече време или поне така си мисля. Събуждането трябва да е мнооого внимателно, защото ако се събуди с рев, обличането и излизането е „мисия невъзможна”.
- Хайде мамо да ставаме, че днес ще се возим на такси.- прошепнах тихичко и пак целувка по гушката (там има гъдел). О, чудо! Калоян стана въодушевен и се стегнахме набързо.
Понеделник следобед.
Вземаме го от ясли. След кратка разходка следва прибиране вкъщи с някакъв вид транспорт. Отиваме на спирката и виждаме такси. Запътваме се към него като смятаме, че Калоян ще е също толкова въодушевен както сутринта, но... нееееее!!!
- Искам наш’та кола.
- Тя е счупена, мамо. Хайде да се качим на таксито. – подканям го внимателно аз.
- Не! Не искам. Искам наш’та кола. – Хуква в обратната посока с плач.
- Хайде, тате, да се качим на големия рейс. Виж колко е хубав.
- Не! Искам наш’та кола.
- Искаш ли на бусчето? Виж маршрутка!
- Не! Искам наш’та кола.
Вече се стъмва. Спира поредния автобус. Грабвам го и влизаме. Калоян надава неистов писък. После втори, трети. Започва да ма ме удря. Баща му се опитва да приглуши звука като слега ръка пред устата му. Щях да го убия с поглед. (Не детето, баща му, разбира се.)
Кондукторът прави опити да залиса Калоян, носи бонбонче, но бива удостоен с още по-пронизителен писък.
Интересно, само аз оставам спокойна. Гушкам Калоян и се опитвам да го разсеям.
След три спирки слизаме. Отиваме да купим бонбони.

Аз имам две слънца,две деца
те радват ме със своите усмивки
и своите белички безобидни.
Живея с тази  радост всеки ден
и всекичуди се на мен,
защо съм толкова щастлива?
Защото радостта ми е голяма,
защото чудото се казва мама.
Незная друга радост на Земята
освен от чудото децата
и тази радост всеки ден
все по-голяма става ден след ден.

Изкуството да бъдеш майка   

До като бях бременна си задавах хиляди въпроси и много се притеснявах как и дали ще се справям.Но след магията на първия месец

всичко си се нареди и с моето малко момченце -Мони се гледаме и разбираме чудесно.Когато се роди,моето слънчице,беше с увита пъпна

връв около вратлето и леко задушен.Акушерката ми го показа и застана с него до мен за 2 мин.Никога няма да ги забравя-видях едно

момченце,което гледаше с интерес и любопитство,всичко наоколо(така е и днес,гледа всичко с интерес,с тази разлика че днес вече може

да пипне всичко което му е интересно).След това го качиха в интензивно отделение,измина една нощ,в която постоянно мислех за

него,дали е добре,дали ще се оправи и все въпроси на които нямаше кой да ми даде отговори.На следващия ден едвам дочаках

свиждането в интензивният сектор,влязох в залата и какво да видя-10 бегълци с бебоци,всичките плачещи и 1 спящо(моето

, невъзмутимо).Получих и отговори на въпросите които ме тормозиха цяла нощ,всичко беше отминало и 2 часа по късно

моето момченце вече беше при мен.Първоначално акушерката ми показа как да сменя памперс,как да го захраня и т.н.Първият сложен от

мен памперс няма да го коментирам.Относно храненето-кърмих ме се.съответно се тормозех дали се е нахранил за 10минутки сукане,дали

му стига количеството,което поема и т.н.Отговор на тези въпроси получих на първата консултация при  установихме

че малкия лакомник е наддал 1.300гр само от кърма.От там насетне всичко си тръгна като по вода.Малчуганът сам си се отказа от

нощните хранения,последното ни хранене за деня беше в 21ч,и после чак сутрин в 6,дните ни минаваха в разходки и мигове изпълнени с

обич и топлина.Няма нищо по-вълнуващо от това да гледаш как човечето на което си дал живот расте,нищо не може да замени трепетите

при първата беззъба усмивка,първото гукане,което ти звучи като най-прекрасната песен.Появата ба първото зъбче,независимо от това

колко безсънни нощи ти е коствало.Гордостта при първите самостоятелни крачки.Това са мигове,които според мен всяка една жена

заслужава да изживее.

Добрите решения идват внезапно. Може би защото човек дълбоко в себе си се е готвил за тях. Един мислител беше казал, че случайността помага на подготвения ум, но в света няма нищо случайно. Знам това от позицията на човек, който в навечерието на 51-та си годишнина решава да промени коренно живота си. Всичко се подрежда така, както си го искал и предначертал, въпреки превратностите на съдбата. Дълги години се боря за моя син, който е прекрасно момче, но така и не успя да проходи. Мъка, горест и тъга- може би с тези думи ще определя съществуването си години наред. И най-вече- безсилието, че не мога да помогна. През всичките тези години-непрестанно - и в дните , и в нощите си аз виждах двете очички на моя син, които въпреки всичко питат:   "Мамо, защо съм сам?". Така, стъпка по стъпка, в мен узряваше едно решение- да имам здраво дете. Дете, което ще допълни моя и неговия свят... Дете, на което да дадем дом , любов и радост. Знаех , че ще бъди трудно, аз съм сама и в дългото лутане из болниците пропуснах да намеря другар в живота, който би приел детето ми. Но в края на краищата човек сам прави избора си. Аз го направих и никак не съжалявам затова. Винаги съм искала да имам ощи едно дете, защото съм израснала без брат и сестра и знам, колко тежко е да бъдеш сам. Винаги съм гледала със благородна завист хората, които имат голямо семейство и ни исках детето ми да остане само. След дълги размишления реших да се подложа на ин витро процедура, защото страхът от ново нещастие ме възпираше от забременяване по естествен път. След кратко проучване на клиниките по репродуктивно здраве се спрях на клиника "Надежда". Никога няма да забравя първото си посещение там. Бях заобиколена от млади жени, повечето от които можеха да ми бъдат дъщери. Дори това не ме спря- аз вече бях решила да родя. Беше тихо, всяка се беше затворила в себе си, по-късно разбрах, че тези момичета таят в себе си огромна болка, болката, че не могат да заченат по естествен път. Как ми се искаше да им кажа нешо, но не смеех да ровя в душата им, не ги познавах, а и те мълчаха. Това е едно от онези мълчания, които те карат да викнеш "Защо?". С влизането ми в кабинета на д-р Стаменов , напрежението, което ме беше обзело остана някъде вън. Видях един спокоен и ведър млад мъж, които търпеливо ме изслуша, прегледа ме и пое проблема ми. След изследвания и хормонална терапия беше намерен подходящият донор. Всичко вървеше спокойно и аз бях убедена, че ще успеем. Пациентът трябва да има пълно доверие в своя лекар, а аз го имах. От д-р Стаменов лъха спокойствие и сигурност, които той предава на пациентите си. Неговата харизма е да помага и затова пациентите му го обичат. Дойде денят на трансфера, разбирасе, че се вълнувах, но бях спокойна- бях в сигурни ръце. И чудото стана, след 17 дни видях двете черти на теста. Идваше ми да изкрещя на целия свят, че сме успели. При прегледа се видя, че бебетата са две. В такъв случай е възможно да се отстрани единият ембрион, за по-лека бременност. Розбира се, че не приех. Бог ми прави подарък и аз трябва да го приема с благодарност. Оттук нататък животът ми се промени, аз вече не бях същата. Всичко стана по-различно, светът за мен стана друг. Аз много исках тези деца, а и те мен, затова взаимно се пазехме. Всяка седмица бях на преглед, всичко вървеше гладко и безпроблемно въпреки 52-годишната ми възраст. Ходех  навсякъде, срещах се с много хора. Много ми се радваха, но имаще някои, макар и малко, които се чудеха как съм си оставила рахатлъка и съм се захванала с това. Жалко за тези хора! Те може би никога не са били щастливи, затова не могат да оценят моето щастие. Едва в края на бременността разбрар, че това което сме направили с любимия ми лекар д-р Стаменов е уникално за България. Не исках да вдигам шум около себе си. Не съм създала тези деца, за да ни показват в медиите. Родила съм ги, защото съм ги искала, а не за показ и реклама. Това не ми пречи да си гордия със себе си и с тях. Те са вече на 1г.8м., ходят и ми прегръщат, прекрасни момиченца са, кръстих ги Ива и Калина, за да празнуват Цветница с батко си Цветелин, който много ги обича. За моето щастие и пълната ми с радост къща, съм благодарна на д-р Стаменов и екипа му, които се интересуват от мен и децата ми сега. Благодарение на тях аз живея нов живот.

Най-хубавата година,и наи-вълнуващата за мен беше 2007г.Сбъдване на една голяма мечта,една мечта и една радост която се казва Стефан-моето малко съкровище.Чувството е уникално най-хубавото което може да се случи на една жена.Да бъдеш майка-това е смисълът на нас и на живота ни.Наясно сме че не е лесно да си родител .Голяма отговорност съпътствана от много нови трудности.Но пък по-хубаво има ли от това да вземеш в ръце своето дете-частта от теб.Не напразно хората са казали ражда се дете ражда се и майка.Много добре си спомням какво чувствах и как мислех един ден преди раждането и как една минута след раждането.Все едно бях в друг свят,а когато ми подадоха детето все едно държах живота си-един живот върху дланите ми.Чувството е страхотно и неможе да се опише с думи.Минутите когато моито бебче беше при лекарите ми се сториха цяла вечност,не можех да откъсна очи от него.Цялото ми същество беше насочено към моето момченце, не исках да изпусна абсолютно нищо ,първия плач,мигане с очички,движения с ръчички-това си бяха нашите моменти ,най -прекрасните и най -нежните.Има ли нещо по-хубаво от това да чуеш първата дума ''мамо'' и да виждаш как детето ти расте и става един достоен човек.Най-голямата награда на една жена в живота е да бъде МАЙКА!!!!!!

Чудото да създадеш живот

Донасят малкото вързопче, малкото човече което излезе от мен, толкова е мъничко как леко отваря воднисто сивите си очички, има косъмчета по челцето, дори и по ушичките дано да опадат. А очите май са на татко ах каква ли красавица ще станеш, а тези пръстчета няма ли да се счупят толкова са тънички, как въобще ще мога да я преобличам и къпя. Едвам се изправям направо ме е страх да я взема в ръце колко е хубаво да я държа, ох само да не взема да я изпусна каквато съм нестабилна само това остава.
А акушерката идва, не съм толкова зле, да не ми я вземат сега, вече съм по-добре аз ще се грижа за малката госпожица, винаги ще е до мен.

И аз се включвам Пратих есето си на посочения мейл

Чудесно е човек да каже че живовота има смисал когато има за кого да живееш,за кого да се грижиш,над кого да трепериш да не падне да не се удари.След като имах син вече на 14 години бях вече готова отново да поема голямата отговорност да си майка.В един прекрасен ден чудото стана аз още в същата минута просто бях убедена че съм останала,докато съпругът ми не можеше да повярва,че от ведънъж може да се случи.Минава датата на цикала а той не идва,казвам му на моя човек ще ставаш отново баща,а той е сигурен че се шегувам с нетърпение изчаквам да мине един месец и отивам на лекар.Започва прегледа с видеозон,а доктора се бави и не ми казва нищо.Аз обаче не сдържам и го питам докторе какво става нещо не е наред ли?А той ме поглежда и ме пита в рода си имате ли близнаци?Оле моля ви знам че съм бременна но това не може да е истина-моля ви сега пък и ясновидка ли ще стана .И му разказах как предния ден колежките ми викат че видимо съм напълняла и аз им отговорих утре като отида да може доктора да каже, че са две и ето както казват пак майчиния инстинкт говори.Ами сега как ще кажа на таткото не мога да чакам с такава новина до вечерта и му звъня и казвам два броя  той горкия успя да каже само ааа и казва довечера ще говорим ок.Ок прибирам се и той вечерта се прибира поговорихме и решихме да кажем и на баткото,той беше мн.щастлив че вече няма да е сам винаги е искал да има братче е сега ще има две,да само едното да е момиченце.Изскарвам бременноста много леко до последно си ходя на работа и слушам упреци ти си луда на тези години на безпаричие и безработица и с тия заеми които имаш,а и сина ти вече е голям защо ти е бела,гледаи си спокойствието.Отговарям че това са две деца и са дар от Бога ще си ги отгледаме някак си.Личната лекарка ми казва да ти дам болнични да си почиваш -отговарям че се чувствам много добре и не искам голям си инат ми вика и голям герой цялата бременност я искара без почивка,но да ви кажа честно незнам тия деца каква сила ми даваха,но даже и глава не ме е заболяла през цялото време.Остава един месец до термина и отивм на консултация-определяме дата за секцио на 12.12.2007г. и се прибираме в къщи.12 да ама не малките човечета решиха,че вече искат да излизат.Отиваме в болницата и дежурната казва започнало е раждане,казвам как много е рано още.След около два часа се роди първия близнак момче,десет минути по късно и другия.Казват ми честито синове-благодаря уви няма момиченце да са ни живи и здрави и да ни радват все така вече са годинка и четири месеца .Правят и благородни белички като всяко малко дете.Това е смисъл в живота на всеки човек.Наистина къщата е пълна и весела.Мисля че изкуството идва от само себе си просто човек трябва да следва сърцето си то ти казва какво да правиш.

Чудото да създадеш живот

Глътка въздух под замиращо сърце,
едно до болка сбъднато дихание.
И има смисъл в моите ръце,
и в моето измъчено съзнание.
Не съм те раждала,
очаквам този миг,
но вече знам какво си ти на допир,
на аромат, на нож в плътта, на вик,
но вече знам, че си животът ми.
Очаквам те, представям си очи,
които бащините ще повторят точно,
и цялата вселена ще мълчи
с вълнение, когато ти започнеш
да си пробиваш бавно път през мен
и с болка да вървиш към светлината.
Разбрах какво е да си споделен!
Разбрах какво е радост на земята!!!...