Емоционални последствия от секциото, когато НЕ е по желание

участващите тук модове изразяват личното си мнение.
 разбирам целта на анкетата и я следя с интерес. не съм сигурна, че последствията върху психиката ще се окажат толкова тежки в масовия случай. макар че едно спешно секцио е в пъти по-травмиращо от планово такова (с нормалното раждане не може да се сравни) физически, но все през цялата бременност никога ли не се страхуваме от евентуален проблем?  в този смисъл доколко изненадан е човек? не се заяждам, интересувам се дали има хора, които никога не са се замисляли за подобен изход от раждането.

Ужасявам се от операции, още повече спешни такива. Паникьосах се даже докато подписвах онази част с алергиите и кашлянето, която стои в информираното съгласие, в случай че се наложи спешно секцио.
Със сигурност, ако знам предварително, че ще раждам така, ще се стегна и ще се подготвя психически, но при спешно непрекъснато бих се питала - Защо нещо се обърка?! Ще стане ли следващия път пак така?!
Даже това, че ще трябва да стоя 24 часа в реанимация, а моето бебе само в студения, гаден свят, би ме подлудило.
Но, както казва Кати, сигурно след 1-2 месеца (или 1-2 години), щях да го преодолея. Както и да е, само теоретизирам, не ми се наложи, слава богу.

Откакто чета темата се върнах назад към раждането ... нямам буца в гърлото си, но наистина го преживях много трудно. Замислих се над една от вероятните причини жената да не се чувства добре и това поне в моя случай беше отношението на лекарката ми. .. тя всъщност казваше че немога да напъвам и затова не става, а аз имах едно успешно нормално раждане и отидох в операционната с мисълта, че аз съм виновна да стигна до там. Когато извадиха бебето и казаха колко е голямо, стана ясно че причината не е в мен - другите лекари ме успокояваха и ми казаха "ти не си виновна"; "нямаше начин да се роди това бебе", само моята твърдеше някакви глупости... за да се оправдае за неправилната преценка и грешното си решение - да раждам нормално.
На раждането присъстваха 2 екипа и наистина беше доста стресиращо всичко!

mishka_moja, подозирам, че бременните, решили да раждат нормално мислят за вероятността за спешно секцио както аз - за вероятността да се разболея от ... нещо страшно. Да, знам, че е възможно, но... на емоционално ниво не го възприемам като нещо наистина вероятно. Просто човек е устроен така, че пренебрегва вероятността да му се случи нещо, което наистина го плаши. А вярвам, че има хора, които ги е страх - ама мнооого страх - от каквато и да било интервенция. Имах съученичка, която изгуби съзнание, докато й слагаха инжекция - реваксинация след отрицателно манту. От страх, не от друго. Моя много близка приятелка е готова да понесе каквото и да й поднесе зъболекаря, но не и да й сложат упойка. Не за друго - понеже я е страх. Няма да споменавам за жена, задържала дете, което по начало не искаше (разбира се, после отношението й към детенцето се промени,но бременността изначално не беше нито планирана, нито желана) не поради някакви морални норми или съпричастност към новопоявилия се живот, а просто от страх. Страх от потенциален аборт.

Аз лично не мога да разбера тези страхове - но аз и много други страхове не мога да проумея, и все пак знам, че съществуват. Аз и собственото си отношение към зъболекарската помощ не разбирам - знам, че в детството страха ми беше оправдан, но защо и до ден днешен пристъпвам към кабинета със същите... хм, чувства. И това при положение, че единственото нещо, което влиза в устата ми преди иглата, е евентуално сонда и огледало.
Ясно, че е някакъв патологичен страх. Необоснован. Фобия. Но... има такива.

А има и друг момент. Тук въпроса е как се чувстват хората след непланирано секцио. Не планирано поради лични или дори медицински причини, а внезапно такова. И дори да не се случи в пълен стрес по време на опит за вагинално раждане, а няколко дена по- рано или, което е възможно най- лошия (в емоционален план) вариант - да отиде жената за обичаен преглед, запис на тонове или нещо подобно и да бъде вкарана спешно в операционна. Защото не мисля, че е особено често срещано всичко да си е било наред и внезапно няколко дена преди термин да й се каже, че - ами, то си беше правилно насочено, ама сега внезапно се е обърнало странично. Просто няма достатъчно място там за това. По- възможно ми се струва да се открие друг проблем - да е омотано или нещо - и вагиналното раждане вече да не е възможно, но операцията да не е спешна (последното е спекулация - не съм медик, камо ли АГ, понятие си нямам кога някоя операция е спешна или дори належаща).

Което ме кара още повече да се чудя на жени, имащи показания - изобщо някакви - за ЦС и въпреки това "на своя глава" решаващи да се опитат да раждат вагинално - въпреки явно повишения риск от спешна операция.

Към Тинкърбел: не съм рядко нормална. Просто съм по- възрастна - физически - и с повече ... как да кажа, политически опит - което води до ... ами, емоционално състаряване.
С други думи, взела съм своя дял "спасяване на китове", "борба за права и справедливост" и др. подобни. Отдавна съм се отдалечила безвъзвратно от пубертета и свързаните с него бушуващи хормони и ... ами, идеализъм и вяра в правотата си... това, последното, го казвам с добри чувства и ... лееека... и не толкова - носталгия, не съм и бременна (тогава хормоните и ... хм, емоционалните изказвания се връщат с пълна сила), просто говоря с разума, не със сърцето си. Знам ли, може би съм се поуморила от вятърните мелници. Временно, надявам се.
Няма нищо по- приятно от това да се чувстваш прав, непогрешим, добър и... знам ли, верен на каузата. Като ефект върху психиката е съизмеримо само с краткотрайно, младежко, страстно, буйно влюбване... но пък не е база за особено конструктивен диалог.
И дори когато няма никакъв шанс когато и да било да се намери "средно" между две мнения, компромис на две идеи, препоръчително - по отношение на онези, на които тепърва предстои да изградят становище - е спора да се води не с картечници иззад два противостоящи окопа, а на маса с биричка и картофки, сложена върху барикадата. С други думи, да се запази добрия тон и да се спори само с разумни, не и с емоционални аргументи.

Гласувах 4 опция,защото като ми изтекоха водите в болницата и тоновете на бебето не бяха много добри,бебето беше напречно разположено изобщо не се замислих като ми казаха че трябва спешно секцио и че има риск да изтървем бебето,като се събудих от упоиката много ме болеше,но ми казаха че бебка е изплакала и е добре това беше наи щастливия момент в живота ми,затожа според мен няма значение как сме родили важното е краиния резултат да е добър.

Абсолютно съм съгласна с това, което си написала.
Не знам защо повечето от вас си мислят, че емоции като описаните в последната опция на анкетата са невъзможни, но уви, аз се чувствах точно по този начин.
А най-гадното е, че никой не може да те разбере, защото всеки ти повтаря - "Бе нали сте добре с бебето, това е важно." Разбира се, че това е важно и аз никога не съм се съмнявала в този факт. И съм дълбоко благодарна на лекарката, че ме сряза и предотврати големи проблеми.
Но едновременно с това дни наред се чувствах отвратително заради това, че се стигна до секцио.
При мен не беше въпрос на избързване, презастраховане и т.н. Беше особеност в анатомията на бебето, която нямаше как да знаем  предварително и голямо тегло, което знаехме, но вярвах, че няма да е проблем.
Като излязох от упойката, се разплаках. От разочарование, че се стигна до секцио. Чувствах се зле, разбрах, че имам бебе само по лентичката на ръката и не спрях да премислям дни наред можеше ли да се развият нещата по друг начин. И дори това, че лекарката ми каза сто пъти, че не може, не ме спираше да го мисля.
Можете съвсем спокойно да ме наречете ненормална и каквото си пожелаете. Но е факт, че се чувствах отвратително след секциото, въпреки че физическото ми възстановяване беше изключително леко и безболезнено. И също така е факт, че това се емоции, които трябваше да потисна, защото просто няма от кого да срещнеш разбиране в случая. А на всичкото отгоре зад гърба си имах едно изключително леко и наситено с положителни емоции първо нормално раждане.

При мен двама лекари твърдяха, че нямам показания за планирано секцио. За жалост!

Аз не мога да гласувам - моето секцио е някъде в сивата зона на "широките" индикации за секцио. Мога да кажа твърдо, че не беше по желание, но в голяма степен беше по избор. Бях се подготвила психически, целта ми беше веднага да компенсирам детето, да ни потръгне кърменето, да изградим хубава връзка. Мога да кажа, че успях. Детето ми за щастие нямаше проблеми с адаптацията, с кърменето се оправихме, не е боледувала, рядко спокойно дете е. НО аз се чувствам малко тъжна, малко ощетена, малко разочарована от себе си. Дали ако бях проявила повече решителност и стоицизъм, нямаше да се преборя за по-добър старт на живота й...? А и се чувствам мината, че не знам какво е усещането да раждаш. Живот и здраве, ако някога имам второ дете, може би ще съм по-решителна и ще търся други алтернативи.

В самото начало изпитвах само облекчение че всичко е свършило. След две нормални раждания за мен секциото беше напълно неочаквано и бях абсолютно неинформирана за него. След това прочетох за риска, който той носи за детето по-късно през живота му да получи астма и алергии. И се притесних много, защото и двамата с мъжа ми имаме астма и алергии, баткото също и това ми е болна тема. След това пък се разчетох и разбрах че многобройните ненужни медицински намеси по време на раждането ми вероятно са довели до този развой на раждането. То не беше предизвикване на раждането с отлепване на плацентата (преди термин и без предупреждение!), то не беше Окситоксин, то не беше пукане на водите. Когато направиха секциото вече наистина беше неизбежно и животоспасяващо, но лекарите сами я създадоха тази ситуация. И заради това ме е яд. Сега пак ми предстои раждане и това, от което най-много се страхувам, е медицинският екип. За мен те не защитават интересите на мен и на моето бебе. Интересува ги бебето в момента на раждането да е здраво за да нямат неприятности, а за това че след това може да направи астма не им пука. За това тях никой не може да ги съди. Така че по никакъв начин не се чувствам по-малко майка от това че съм родила със секцио, просто чувствам че са ни прецакали мен и бебето в името на собственото им удобство.

Fairy, странно би било, ако след 10 години изпитваш същото, със... същата сила... И, може би, странно би било, ако в онзи момент не изпитваш... тъга.
Аз родих с абсолютно предвидено и леко планирано секцио.
С прибирането се прибрахме в ново жилище - според моето желание! не мислете, че някой ме е насилвал за нещо подобно, напротив, частично правено от мен (преди това), подреждано от мен, изобщо... и знаете ли? Изпитвах непреодолима тъга. Проектирах я върху ... щастието си в предишното жилище.

И понеже имам манията да разбирам - дори и да не мога да ги променя - причините, не повода за чувствата си, си направих малко "самонаблюдение"... ами, в корема ми вече нямаше бебе. Той още си беше голям - не колкото, докато бебето беше вътре, но повече от "обичайното" си, но там вече няма нищо особено, нищо скъпоценно... само един празен мех. Да, бебето е вън, но то... главно спи. Не съумява да запълни ... ами знам ли, времето на мозъка. А всички жестове - примерно да се погалва корема от време на време... навика кои места са "проходими" за габаритите и кои - не... абе, всички навици и дори рефлекси, придобити за 9те месеца, в които бебето е било "вътре" са вече излишни... ненужни... а не могат да изчезнат за ден. От там, мисля аз, идва тъгата на родилката. И изчезва, когато тази празнота бъде заменена с нови навици, нови рефлекси, нова програма, нови впечатления... с бебето. Отнема известно време. При мен беше седмица. Сигурно може да е и по- малко. Навярно е нормално да трае и малко повече. Но категорично не месеци или години.

Аз щях да раждам секцио, но спешното секцио ми разби нервите. Някак, по време на бременността, за съхраним психичното си здраве несъзнателно се убеждаваме, че всичко е под контрол. В противен случай всяка бременна би превъртяла, ако непрестанно мисли за всичко онова, което би могло да се случи. С този механизъм за самосъхранение, обаче и има и негативи и те се изразяват, в това че всяко отклонение от начертания план разрушава баланса. Ходим по прегледи, храним се здравословно, мислим позитивно и изведнъж се случва нещо напълно непредвидено. Не че не съм била наясно, че нещо такова може да се случи, но съм си мислела, че няма да се случи на мен, защото всичко си върви съвсем нормално.

Много от нас ежедневно понасят дребни и по- големи разочарования, само защото имат някакви очаквания, изпълнението, на които не зависят тях. При раждането подобни разочарования са по- тежки, защото майката е изчела книги за пренаталното възпитание, за важността на близостта с бебето след раждането, иска да кърми и да закърми бебето веднага след раждането и ред други неща. С едно секцио цялата тази полезна информация става вредна, защото майката знае кое най- добро за детето, но няма как да му го даде и изпитва вина. При такива случаи в болницата трябва да има терапевт, който да помогне на майката да се справи с тези чувства, защото комбинирани със следродилната депресия, могат да нанесат големи щети и на нея, и на бебето.

katiABV няколко месеца след раждането и ние се пренесохме в ново жилище, но не можах да понеса промяната и се върнахме обратно. Предполагам, че с непредвидимостта на ежедневието ми с детето ми се иска всичко останало да е познато и предвидимо.

По повод на развихрилите се емоции ми се ще да ви попитам- защо, след като причината за подобни емоционални изблици, при всички ни е сходна не погледнем на емоциите на другите с повече разбиране? Малко или повече, всички сме затормозени от някакви неща и сме неудовлетворени от други и понякога реагираме неприемливо или агресивно. За всички е ясно, че причината е в нас самите, а не в темата или другите потребители.  

2 дни след като родих втория си син, лекарят ми ме помоли да отида и да поговоря с една бъдеща родилка - страхувала се да й направят секцио. Оказа се, че момичето е в края на седми месец, внезапно получила контракции, дошла в родилното и се оказало, че тоновете на детето не са добри и трябва да се направи спешно секцио. Ами тя си беше действително много разстроена от факта, че се е наложило секцио, защото все  пак е имала съвсем различна нагласа. Стоях при нея доста време, но мисля че така и не можах да я успокоя, че секциото и нормалното раждане са си все раждане и че важното в момента е тя и детето да са здрави. Тя имаше съвсем различна представа - както казва Кати, беше дошла да лети, не... да я режат. И си мисля, че е съвсем нормално, когато си имал съвсем различна представа на нещата, малко или много да чувстваш, че си се провалил или че си прецакан. Даже и да не е вярно. Ирационално е, но се случва, даже се случва хора да изпадат в депресия, колкото и да е трудно на някои други хора да го разберат.

Ей това, виж не го разбирам (без лоши чувства). Имаш красиво, спокойно, уверено, здраво дете... и се чудиш какво би било, ако беше рискувала живота и здравето й още на старта в името на това да изживееш... нещо си - каквото и да било!?

А кой / кое определя колко е нормалното време? Въобще какво е нормално? Статистически погледнато, нещо, което се случва в 50% от случаите. Нима другите 50% са не-нормални? Как можем да сложим емоциите в рамка? И да кажем, че щом някой е тъгувал 1 седмица, и друг трябва да тъгува толкова? Или плюс/минус 2 дена...

Всеки преработва емоциите по различен начин и за различно време. И емоциите са различни, макар да е възможно да има някои общи причини.

Ако има нещо еднакво, то е, че отричането на това, че тези емоции съществуват, опитите да се омаловажат или обявят за грешни, ненужни, ненормални и прочее, пречи и бави процеса на излекуване.

До колкото разбирам по- голямото ти дете, родено вагинално, има астма и/ или алергии.
Не искам да ти давам съвети как да раждаш - това си е изцяло твое действие, респективно твое решение, но искам да те уверя, че каквито и подобни проблеми да развие (дай Боже - никакви!) малкото ти дете, ще се дължат на вашите гени, на начина на живот и в немалка степен - на късмета - не на начина на родоразрешение.

Това не е статистика, но и аз, и брат ми сме раждани вагинално, без медикаменти, аз повтарям астмата на майка си, брат ми - сенната хрема на баща ми. Просто... бъди щастлива с децата си, играй с тях и ги обичай, не търси под вола теле.