Напоследък сме свидетели на нечувана атака срещу един много български филм, спечелил престижна международна награда – филмът „Сбогом, мамо” на Мишел Бонев.
Филмът бе многократно отлаган за пускане по българските кина, като междувременно и навременно предварително авторката му бе подлагана на унищожителни лични нападки и нечувани инсинуации от българските медии. Възможно най-нечистоплътната жлъч се изля върху една българка, като естествено се използваха познатите прийоми – достатъчно е една жена да е достатъчно млада и достатъчно красива, за да бъде нападана и обиждана с грозни епитети в личен план. Цялата медийна истерия около Мишел Бонев намирисваше много на мъжки шовинизъм и българска творческа комплексарщина до момента, в който отидох да гледам филма.
Още първите сцени ме потопиха в една до болка позната от близкото минало реалност – тази на социалистическа България, на дългите опашки пред празните рафтове, на подтиснатите и несвободни хора, на които им бе отнето елементарното човешко достойнство да решават сами за себе си как да живеят, как да се чувстват, как да мислят, как да се обличат. Една действителност, в която на човек му бе отказана свободата да бъде себе си, в която мъдрата партия и добре структурираното общество единствено имаха право да решават и да го водят към „светлото бъдеще”. И тогава разбрах - филмът разкриваше истини, за които на някои днес не им се иска да се говори и да се припомнят.
Със своята истинска история и безусловна и затрогваща окровеност филмът разкри пред нас забравеното лице на несвободата. Онази несвобода и подтискане на естествените човешки стремежи и въжделения на душата, които израждаха хората в чудовища без сърца, в родители, забравили да обичат дори собствените си деца, улисани в преследване на така отказвания им от „системата на общото благо” елементарен материален комфорт и просперитет. Защото само един подтиснат и несвободен човек може да се изроди в емоционално чудовище без сърце.
За мен „Сбогом, мамо“ е забележителен филм на една забележителна българка. За 20 години „преход“ никой не посмя да направи филм като нея – филм, който показа грозното лице на социалистическа България, на несвободата и изкривените духовни ценности, с които се превъзпитаваше българина.
Всъщност филмът не е само семейна драма, той е много повече – той е една чудесна алегория за майката – социализъм, която унищожаваше своите деца и ги превръщаше в самоубийци и емигранти.
Естествено, за носталгичните спомени по славното социалистическо минало, с които се пълнят медиите и днес, филмът е откровена заплаха. Което обяснява и защо авторката на филма бе подложена на толкова унищожителни лични нападки и нечистоплътна лъжа, разбира се, без да се спомене нито дума за филма й.
Манипулацията е в пълна сила и днес.
А Вие гледахте ли „Сбогом, мамо”?! И когато напускахте киносалона след прожекцията, и Вашето сърце ли беше натежало от въпроси и болка?!
Филмът бе многократно отлаган за пускане по българските кина, като междувременно и навременно предварително авторката му бе подлагана на унищожителни лични нападки и нечувани инсинуации от българските медии. Възможно най-нечистоплътната жлъч се изля върху една българка, като естествено се използваха познатите прийоми – достатъчно е една жена да е достатъчно млада и достатъчно красива, за да бъде нападана и обиждана с грозни епитети в личен план. Цялата медийна истерия около Мишел Бонев намирисваше много на мъжки шовинизъм и българска творческа комплексарщина до момента, в който отидох да гледам филма.
Още първите сцени ме потопиха в една до болка позната от близкото минало реалност – тази на социалистическа България, на дългите опашки пред празните рафтове, на подтиснатите и несвободни хора, на които им бе отнето елементарното човешко достойнство да решават сами за себе си как да живеят, как да се чувстват, как да мислят, как да се обличат. Една действителност, в която на човек му бе отказана свободата да бъде себе си, в която мъдрата партия и добре структурираното общество единствено имаха право да решават и да го водят към „светлото бъдеще”. И тогава разбрах - филмът разкриваше истини, за които на някои днес не им се иска да се говори и да се припомнят.
Със своята истинска история и безусловна и затрогваща окровеност филмът разкри пред нас забравеното лице на несвободата. Онази несвобода и подтискане на естествените човешки стремежи и въжделения на душата, които израждаха хората в чудовища без сърца, в родители, забравили да обичат дори собствените си деца, улисани в преследване на така отказвания им от „системата на общото благо” елементарен материален комфорт и просперитет. Защото само един подтиснат и несвободен човек може да се изроди в емоционално чудовище без сърце.
За мен „Сбогом, мамо“ е забележителен филм на една забележителна българка. За 20 години „преход“ никой не посмя да направи филм като нея – филм, който показа грозното лице на социалистическа България, на несвободата и изкривените духовни ценности, с които се превъзпитаваше българина.
Всъщност филмът не е само семейна драма, той е много повече – той е една чудесна алегория за майката – социализъм, която унищожаваше своите деца и ги превръщаше в самоубийци и емигранти.
Естествено, за носталгичните спомени по славното социалистическо минало, с които се пълнят медиите и днес, филмът е откровена заплаха. Което обяснява и защо авторката на филма бе подложена на толкова унищожителни лични нападки и нечистоплътна лъжа, разбира се, без да се спомене нито дума за филма й.
Манипулацията е в пълна сила и днес.
А Вие гледахте ли „Сбогом, мамо”?! И когато напускахте киносалона след прожекцията, и Вашето сърце ли беше натежало от въпроси и болка?!
. Постът ти ми намирисва на пропаганда и мелодраматизъм, точно каквито очаквам и от въпросния филм. 
