Според мен има голямо значение на каква възраст е семейството и детето. Ако е на ранна - вероятно би попречило. В моя случай дойде тогава, когато вече в общи линии бях реализирал на практика всичките си мечти и планове. Примерно като бях на 18-19 си мислех, че мечтая да "обиколя света". Понеже нямаше голяма вероятност да спечеля от тотото, си измислих професионални области, в които се пътува често по работа дори до най-далечните дестинации. Да, ама човек като е на 18 ги мисли малко наивно нещата. Аз съм изразен интроверт с висок невротизъм - едно пътуване ми е много повече стрес, отколкото удоволствие. Закъсняващи полети, перспективата да си изпуснеш самолета или да те свалят, защото са овърбукнали - всичко това ме напряга безкрайно. И днес имам възможност ако искам сигурно всеки месец или дори всяка седмица да пътувам (някои мои колеги почти постоянно са в командировка), но се съпротивлявам със зъби и нокти и единствено при крайна принуда отивам някъде 
Другите наивни идеи, мечти и представи, които имах на 20, се реализираха в някаква степен и видях, че реалността е много по-тривиална отколкото романтичната мечта.
Така че на моята вързаст детето отне основно от губенето на време. Което и на 20 и на 30 почти винаги (с изключение на кратки периоди интензивна работа/учене, когато ми е било интересно) е било основна част от всекидневието ми.
Появата на мрънкалцето сложи край примерно на онлайн компютърните игри, които са доста времеемки. На практика нямам желание и за нормални компютърни игрички, въпреки че за тях бих имал време. Също спрях да пиша във форуми (като изключим този), което ми губеше доста време. Естествено все още си губя доста често времето, което някой ден сигурно ще стане жертва пък на Номер 2.
Нещата обаче стоят по-различно, когато семейството дойде на 20г. или дори 25г. Човек още не се е наживял, не се е реализирал, не е осъзнал за себе си колко безмислено е мъкненето по купони, клубове и т.н. И това за мен води до страшно много от проблемите, които се обсъждат в този форум. Естествено има и хора за които купоните, клубовете, излизането с приятели никога не стават безмислени.
Честно казано ако бях един от тези хора, сигурно нямаше да имам деца - обществото и културата натискат хората да правят деца, но това изобщо не е нещо задължително и няма непременно връзка с реализация, вътрешна хармония и дори щастие. Има хора, които ще са нещастни без деца, но по същия начин има хора, които може би с деца са по-нещастни отколкото биха били без.
Хората, за разлика от животните, можем да не се оставяме да ни движат животинските инстинкти и нагоните, а инстинктът да се размножиш е вероятно най-силният в природата. От там и мозъкът ни е програмиран да се умилява от "сладки" неща като малки котенца, бебенца и т.н. Които обективно погледнато (особено бебенцата) не са никак сладки - малки, ревящи от колики машинки за аки, с които 1 дума не можеш да си кажеш. Бременността изглежда е сподобна дори да препрограмира дългосрочно мозъка на майката - вероятно като механизъм става чрез хормоналния коктейл по време на бременността. В статията смятат, че функцията на тези промени е да помогнат на майката да се грижи още по-всеотдайно за бебето си. Което ако се замислим е доста логично - какво спира едно животно да изяде малките си, ако не сходни промени? Колкото и да са дългосрочни тези промени обаче, изглежда не траят за цял живот (както и при животните - в един момент малките порастват, напускат бърлогата и ако майката ги срещне след години, нищо чудно да ги нападне). Предполагам, че когато и при човека премине този период, започват размисли и ако не съжаление, то поне осъзнаване на факта, че човешките деца отлитат много по-късно отколкото може би е природно заложено (такова е обществото ни) и че в известен смисъл отговорността е за цял живот.
Не е социално прието обаче да се говори за това и много хора според мен не биха признали за нищо на света подобни мисли. За съжаление хората сме допълнили животинските инстинкти със сложна система от социални норми и в голяма степен поведението ни робува на всичко това. Което всъщност е това, което ни пречи на реализацията и щастието - не децата или семейството сами по себе си, а робуването на някакви спуснати отгоре правила и норми за какво е "правилно" и какво не е. На запад все повече се опитват да наложат някакъв либерален идеал, че индивидът е важен и че пътят към неговото щастие, какъвто и да е той, е това, което има значение. Но нашето общество е консервативно (може също така е и по-необразовано) - това примерно гей двойки да имат деца с донорски материал или пък осиновени - би срещнало огромна съпротива у нас. По същия начин се осъждат и "стари моми", мъже, които пишат в женски форуми или се интересуват твърде много от това с какви кърпички е най-добре се бърше задника на бебето и т.н.
Знам, че е много трудно, но колкото по-малко робува човек на животинските си инстинкти и на общественото мнение, толкова по-щастлив и реализиран е. Просветеността е това, което помага най-много.
Другите наивни идеи, мечти и представи, които имах на 20, се реализираха в някаква степен и видях, че реалността е много по-тривиална отколкото романтичната мечта.
Така че на моята вързаст детето отне основно от губенето на време. Което и на 20 и на 30 почти винаги (с изключение на кратки периоди интензивна работа/учене, когато ми е било интересно) е било основна част от всекидневието ми.
Появата на мрънкалцето сложи край примерно на онлайн компютърните игри, които са доста времеемки. На практика нямам желание и за нормални компютърни игрички, въпреки че за тях бих имал време. Също спрях да пиша във форуми (като изключим този), което ми губеше доста време. Естествено все още си губя доста често времето, което някой ден сигурно ще стане жертва пък на Номер 2.
Нещата обаче стоят по-различно, когато семейството дойде на 20г. или дори 25г. Човек още не се е наживял, не се е реализирал, не е осъзнал за себе си колко безмислено е мъкненето по купони, клубове и т.н. И това за мен води до страшно много от проблемите, които се обсъждат в този форум. Естествено има и хора за които купоните, клубовете, излизането с приятели никога не стават безмислени.
Честно казано ако бях един от тези хора, сигурно нямаше да имам деца - обществото и културата натискат хората да правят деца, но това изобщо не е нещо задължително и няма непременно връзка с реализация, вътрешна хармония и дори щастие. Има хора, които ще са нещастни без деца, но по същия начин има хора, които може би с деца са по-нещастни отколкото биха били без.
Хората, за разлика от животните, можем да не се оставяме да ни движат животинските инстинкти и нагоните, а инстинктът да се размножиш е вероятно най-силният в природата. От там и мозъкът ни е програмиран да се умилява от "сладки" неща като малки котенца, бебенца и т.н. Които обективно погледнато (особено бебенцата) не са никак сладки - малки, ревящи от колики машинки за аки, с които 1 дума не можеш да си кажеш. Бременността изглежда е сподобна дори да препрограмира дългосрочно мозъка на майката - вероятно като механизъм става чрез хормоналния коктейл по време на бременността. В статията смятат, че функцията на тези промени е да помогнат на майката да се грижи още по-всеотдайно за бебето си. Което ако се замислим е доста логично - какво спира едно животно да изяде малките си, ако не сходни промени? Колкото и да са дългосрочни тези промени обаче, изглежда не траят за цял живот (както и при животните - в един момент малките порастват, напускат бърлогата и ако майката ги срещне след години, нищо чудно да ги нападне). Предполагам, че когато и при човека премине този период, започват размисли и ако не съжаление, то поне осъзнаване на факта, че човешките деца отлитат много по-късно отколкото може би е природно заложено (такова е обществото ни) и че в известен смисъл отговорността е за цял живот.
Не е социално прието обаче да се говори за това и много хора според мен не биха признали за нищо на света подобни мисли. За съжаление хората сме допълнили животинските инстинкти със сложна система от социални норми и в голяма степен поведението ни робува на всичко това. Което всъщност е това, което ни пречи на реализацията и щастието - не децата или семейството сами по себе си, а робуването на някакви спуснати отгоре правила и норми за какво е "правилно" и какво не е. На запад все повече се опитват да наложат някакъв либерален идеал, че индивидът е важен и че пътят към неговото щастие, какъвто и да е той, е това, което има значение. Но нашето общество е консервативно (може също така е и по-необразовано) - това примерно гей двойки да имат деца с донорски материал или пък осиновени - би срещнало огромна съпротива у нас. По същия начин се осъждат и "стари моми", мъже, които пишат в женски форуми или се интересуват твърде много от това с какви кърпички е най-добре се бърше задника на бебето и т.н.
Знам, че е много трудно, но колкото по-малко робува човек на животинските си инстинкти и на общественото мнение, толкова по-щастлив и реализиран е. Просветеността е това, което помага най-много.
