Оковите на майчината любов

Не знам, аз нямам особено отношение по междуличностните нападки тук, на мен ми се струва, че сама се нахъсваш и си противоречиш.

На мен лично ми е интересно какво споделят хората с подобен опит, защото те имат много ценна гледна точка.

Еее, стига толкоз! Изписах един тон кратки формулировки, и все недоволни отсреща! И моето търпение си има лимит.

Andariel, жалко за хубавата ти семейна среда и всеотдайна майка. Мега досадна си.

Ха, ето ти сега, такова като теб какво да го направя! а дори не говоря с теб, ама държиш да се включиш!

Понеже след половин час излизам за изпит и гледам да се разсея, ще обобщя тезата на Андариел.

Това е постът на момичето, който започна тази одисея:
Удебелените елементи са важните точки в поста.
Андариел реши, че авторката е инфантилна и вдетинена, защото се е самоопределила като "пораснало момиче". Този дълбок извод тя самоопредели като психолингвистика.
В този кратък пост оплакването се съдържа във втория болднат фрагмент. В него Андариел видя обиди и обвинения - много на брой.
Въпреки че жената е анонимна и не е написала дори 1 ред, който да дава информация, по която да бъде разпозната, поста й предизвика възмущение, защото:
В анонимен форум като анонимен ник с надпис анонимен.
Андариел признава, че няма никакъв опит с подобна ситуация:
Всъщност тя изобщо не признава съществуването на такива хора.

Навсякъде из темата нейната представа за отровен родител е родител, който те дразни. (Практически всички родители дразнят. От време на време. С нещичко. Това да се дразниш на родителско опяване няма нищо общо с това да си тормозен от отровен родител. Тъй като Андариел не разбира това, тя не може да вникне в идеята, че родител може да те смачка без да те удари дори веднъж.)

Андариел не осъзнава, че съществуват майки, които не протягат ръка, за да те вдигнат, а за да ти откъснат пръстчетата едно по едно.
Поради тази причина редица жени по-скоро ще умрат под мост, отколкото да се върнат при майките си.

Тъй като не разбира съществуването на лоши хора, които не стават светици след раждането, тя смята, че на анонимната живота ще свърши, ако майка й не й звъни през 5 мин 3 дни:
Само по себе си горното изречение е един от инструментите на отровните родители за контрол. "Аз ще умра и ще видиш." Повечето имат и другата любима фраза "Късаш ми нервите, ще ме умориш и ще видиш".

В стремежа си да защити светиците, които са майки и няма как да имат никаква вина, Андариел преминава към victim blaming (не знам българския термин).
Което отново е нещо, което тези деца са мислели вероятно през целия си живот, както някой (май Янечек) се опита да обясни, но беше напълно игнорирана.

Бих продължила, но трябва да се обличам и да тръгвам. Така или иначе ми остана само да изровя цитатите, обвиняващи мъжа в това, че ще зареже анонимната, което автоматично превръща майка й в спокоен пристан на утеха.

Точно така постъпи моя приятелка с майка си. Отряза я отвсякъде и не желае нито да я чува, нито да я вижда. Замина далече от нея и не смята да се връща. Каза, че майка й не съществува вече за нея след всичко, което й е причинила. Има майки, които буквално отравят и съсипват живота на децата си, докато имат власт над тях. Това, че си родила дете, не те прави автоматично майка, на която се дължи безусловно уважение и покорство. Всеки трябва да си заслужи уважението, включително и майката.

Аз ще отговоря защо за внуците не е толкова токсично: защото могат да си тръгнат и защото си имат нормална майка. Докато детето с майка с някакви форми на тормоз няма къде да отиде, няма избор, търпи си или се адаптира, или си изкривява характера.

Иначе позицията на Андариел ми се вижда парадоксална- хем майката е нещо супер централно, хем да я третираме като дете, луд или нещо такова, но само и само да присъства в някаква форма физически. Това не е пълноценна връзка, това е някаква форма на взаимно нещастие. Ако не може да имаш пълноценна връзка, за какво ти е връзка с игри, кротко говорене, маски и какво ли не, ходене по яйчени черупки...и за какво? тиквен медал за добра дъщеря?

За  чуждото мнение, може би. Също и ролеви модел. Нали това си говорим,че влезеш ли в някоя от тези роли, трудно се измъкваш. Тя ти става присъща, даже удобна по извратен начин

Целият спор тук е много поучителен, защото като Андариел разсъждават повечето хора, които нямат идея за какво става въпрос. Затова на децата на зли родители е толкова трудно да се откачат. Цялото общество ги сочи с пръст, освен и тяхната собствена вина, която ги съсипва и наистина е сложила фактически край на доста животи преждевременно.
Иначе теоретично за някои неща е права, както казах и по-рано. Човек трябва да порасне и да се еманципира от всеки родител, не само от отровния. Лошото е, че отровният не желае и не допуска такова нещо. За него детето му никога не е било дете, а роб, собственост. И докато той разиграва драми и трагедии, а обществото сочи детето му с пръст, то за да се освободи трябва да приеме социалната роля на изверг обърнал гръб на онази, която го е родила. Колко да е лесно това. Ето, Анонимната казва, че майка и стои  у тях физически. Не е да и звъни по телефона. Как по-точно да я изгони? Да се бие с нея? Да извика полиция? Да направи цирк някакъв? И да се скара може да не става, защото ще се скарат и тя ще я причаква, ще прави сцени и накрая пак ще се натресе у тях.

Не е лесно всичко това, трябва помощ, а и разбиране от обществото. В страни, в които порасналите деца и родителите са традиционно отделени би било по-лесно, но тук не вярвам да намери и един човек на своя страна.

Дори и да се обърне към психолог за помощ, именно той ще я върне назад към отношението на майка й към нея, защото причините за определени психически проблеми се търсят точно там някъде в детството, когато просто е нямало как детето да е виновно. Много родители неволно внушават такова чувство за вина на децата си. Просто психологът може би ще й помогне да разбере защо майка й е станала такава. Майката също си има причини за странното си държание и те най-вероятно се дължат на някакви обременености в нейното детство.

Ето например, аз от моите родители не мога да се оплача. На фона на други ми изглеждат направо перфектни, но както всички хора и те си имат своите недостатъци. И ако примерно за толкова години съм усетила, че майка ми има определени слабости, пределно ясно ми е, че те се дължат на травми от детството й.

Повечето психолози не са подготвени за такива случаи, у нас пък съвсем. По пътя към помирението с отровния родител средностатистическия терапевт може буквално да я побърка.
В такива случаи евентуално би могъл да помогне психиатър и то със съвети как да се измъкне. За възстановяване е най-полезно групова терапия в група за взаимопомощ, но не знам дали у нас има такива по темата.

Ха-ха, до внуците опряхме! И какво наследство получавали - че за какво им е отровно наследство? За какво им е да общуват с отровен човек? Един съсипан живот и психика не стигат ли, та трябва да се съсипват още? За да имат клиенти психолозите и психиатрите и от бъдещите поколения ли? Сега давам само пример какво се случи в едно семейство: контакта между отровния родител, вече в ролята на баба и внуците и, ограничени контакти - след няколко месеца внуците сами поискаха да не ходят повече при нея, тя ги изпозваше за кошче за душевни отпадъци: говореше зле за майката /дъщеря и/, за баща им, за другите баба и дядо, за собствените си роднини, оплакваше се нон-стоп колко е зле и колко болести има, но нещата окончателно приключиха когато почна да симулира припадъци пред тях и те се упрашиха не на шега! Който иска подобно наследство - моля, но не виждам кой разумен човек би го причинил на децата си!

Въпросът е, че сега живеем във времена, в които се рушат всякакви табута и се говори по всякакви въпроси. И се предполага, че поне интелигентните хора по форумите би следвало да разговарят с аргументи и факти, а не с манипулативни техники и емоционален натиск.

Не виждам никаква логика в това, че никой няма проблем с разрушаването на мита за святостта на майчинството по линия майка-бебе. Вече съвсем открито се говори, от първо лице, че има жени, които не харесват това да се чувстват бременни, нямат хубави спомени от раждането, не са се влюбили от пръв поглед в бебетата си, били са твърде изморени и депресирани, за да се насладят на първите дни с бебето у дома, не се умиляват от акита и повръщано, не свикват лесно с промените в ежедневието си и си искат "стария" живот...

В същото време има толкова силна нетърпимост към най-най-малкото петънце върху образа на "майчица - златна сенчица" (забележете - това е пословица. Заедно с: "Дете без баща е половин сираче, а без майка – цяло", "Майка на чедо зло не мисли", "Майчини сълзи дето паднат, земята изгарят" и т.н.). И не продължава ли да се робува на тези табута именно по инициатива на майките, които не желаят да изпуснат "юздите" на властта над децата си като единствената власт, която имат?

По-новото поколение майки се оплаква, а старото стиска зъби и наистина има примери за перфектна, по учебник, почти казармено- перфектна грижа за бебета, с която в последствие се опитват да се манипулират цял живот. В смисъл- изсипваш усилия над бебето, да те видят хората и да се възхитят и така майката трупа един вид социален капитал, който се опитва после да осребри. Тя се е напънала и е сложила маска, била е перфектната майка, от теб се очаква да се стегнеш и да си перфектната дъщеря, примерно.

Абе, истината е, че много хора не могат да създават по-задълбочени емоционални взаимоотношения с близките си, включително и децата си, и затова силно залагат на формата. Това изобщо не е отмряло, а напротив, все по-актуално е, каквото и да си говорим иначе.