Щастливи ли сме?

Така е. Ергенски живот много добър - днес не ти трябва кой знае колко усилия да поддържиш нещата в приемлив ред. Лесно е. И много евтино.

Собственото ми щастие не трябва да зависи от нещата, които правят околните. Били те и съпругът ми. Изключвам насилие.

Определено е елементарно поддръжката, когато човек е сам.
Трудно е, когато го правиш за 3-4 и повече човека, затова е добре и при съвместно съжителство, без значение под каква форма, всеки да върши толкова, колкото и когато е сам. Тогава пак става лесно, неусетно и безпроблемно, както при живота сам, само самотата я няма. Което е +.

Не трябва, обаче няма как да не е. Ако те не са отговорни, слаби, болни, изисква прекалено голяма поддържка или не знам си кво - ти просто няма как да е щаслив.

Всеки един трябва да има личното време за да разбере, че е щаслив
 

Ами децата ги учим на отговорност, растат, здрави са. Нищо не изисква прекалено голяма поддръжка. Въобще черни филми в главата нямам.

Признавам, че понякога се влияя от настроенията на мм, породени от неговите филми в неговата глава, но напоследък все по-добре осъзнавам, че това не е моят цирк.

Абсолютно правилно.

Не, не трябва да останат заедно заради децата.
Любовта си отива с времето- отношенията се изчерпват.
Не, не приемам да живеят с биологичните си родители на всяка цена.
Родителите не трябва да жертват щастието си в името на децата (не е добре и за самите деца).
Случи ми се, разведох се (децата са при мен). Освен това съм дете на разведени родители.
Да, определено съм щастлива.
Всеки трябва да има куража да напусне връзка или брак, които не го правят щастлив. Но знам, че това е решение, което се взима много трудно, особено при продължителни отношения, и особено като има деца.
Но има много жени, които живеят в брак, който ги подтиска и ограбва емоционално и/или физически (като да ходят на работа и да въртят домакинството). За физическо или психическо насилие да не говорим. Много бих искала такива жени да имат смелостта да направят решителната крачка. Живот в зависисмост е просто съществуване. За да бъде щастлив човек във връзка, той трябва да може първо да бъде щастлив и сам. А много хора се страхуват от самотата и стоят в кофти брак. Докато животът си тече...

Изборът кой как да живее, как да го манипулират, какви неща търпи и още какви е готов да изтърпи си е строго индивидуален....А наличието на деца е само оправдание за нашето търпение, нерешителност или липса на добра материална среда.

Донякъде съм много съгласна с написаното. Но, има и други важни фактори - присъствието на бащата в живота на детето. И, не говоря само за 1-2 уикенда, а за системна емоционална, материална и интелектуална грижа за детето, за да не почувства липсата му през останалото време. И тук идва по-сложния момент, който зависи от манталитета и стандарта на родителите.

Когато аз се разведох, синът ми беше на 11 г.. Вярно, 2 г. по-рано аз установих за себе си, че нито съм щастлива, нито нещастна, но че връзката беше започнала да се изчерпва, че не може да продължава така до края на живота ми, но... мисълта за детето /и то, защото беше момче/ взе връх за проява на някакво примирение към ситуацията /нямаше агресия, алкохолизъм, желание за интимност, просто някакво подобие на ежедневно партньорство/. Но, бившият ми съпруг срещна уж голямата любов и ме улесни вземайки решението. Но, по-важното е, как израстна детето ми до 15 си година, когато се омъжих повторно - аз, работеща и вършеща цялата домакинска работа, открадвайки рядко някой момент или уикенд лично за себе си /добре, че майка ми се грижеше за него в такива моменти/, но, без мъжко присъствие и мъжка атмосфера в този момент. Нямаше кой да го заведе на палатка, да го научи да лови риба, да отидат "по-мъжки" за 1 седмица на море... Да не говоря, че и издръжка не плащаше, добре, че имах истински приятели, които се опитваха малко от малко да помогнат - с каквото могат /и нямам предвид само материална помощ, а някоя и друга екскурзия, някакво забавление за него/.

След това срещнах втория си съпруг, много добър човек, който го прие като негово дете /слава-богу, че синът ми нямаше много тежък пубертет/, грижеше се и плащаше за всичко, изучи го, но.... и той си искаше моето време и внимание за него, за нашия живот, за нашите планове и забавления, смяташе че синът ми е вече голям, за да си има своите интереси и приятели. Е, не казвам, че някой е стоял с пистолет, насочен към, мен да избирам приоритетите си, но все пак, от време на време се чувствах некомфортно, и просто исках някак си да имам повече време за сина си - за разговори, за лични моменти...

Така че, малко ми е трудно да отговоря на въпроса - личното щастие, или някаква жертва в името на детето/децата. Но, и след още 15 г. втори брак, бих казала, личното щастие е по-важно. Но, то не се постига само с мир в душата и в себе си - светът е материален, и, ако не се лъжа, имаше една сентенция или реплика от един мюзикъл "За няколко гроша повече" - "Щастието не се състои в парите, но за да си щастлив, трябва да имаш пари".... /нещо подобно беше/. А защо това е така, особено в семейния живот или при развод, за теб самия, или за децата, или за всичко заедно, е тема на съвсем друг разговор и анализ.

Присъствието на бащата в живота на детето не би трябвало да зависи от отношенията с майка му. Другото е липса на отговорност.

Да, точно така е - липса на отговорност, но дали детето разбира това? Точно защото съм минала по този път, как да обясня на едно 11 г. дете, защо баща му не иска да бъде с него /горе-долу обясних, че хората се срещат и разделят, и..., и...., и най-накрая го обърнах на шега като му казах - "когато пораснеш и харесаш Пенка, може да се окаже, че тя харесва Драганчо.... , и когато дойдеш да ми плачеш на рамото заради това, ще разбереш по-добре, но най-важното е, че баща ти винаги ще те обича и бла-бла/. Спомням си как тогава той повтори няколко пъти - "значи той ме изостави заради....", независимо от моите усилия да омекотя нещата за него.

Затова, писах и преди - не знам кое, кога и как е за предпочитане от гледна точка на едно дете. А, дали ние, възрастните трябва да се жертваме /преносно/, в името на детето.... май, по-скоро не. Но, за мен, и с втори брак, и с пораснало дете /вече голям мъж/, някак си виждам "следите" от всичко това. Не казвам, че са лоши, просто има нещо, което не мога да "усетя" на 100 %, само интуитивно разбирам някои постъпки - спрямо баща му, втория ми съпруг, мен, установявам някакви липси в неговите усещания. Най-важното е, че той иска да бъде съпричастен към семейство, независимо, че вече си има своя живот с неговите си разбирания, връзки, желания. Човешките взаимоотношения, рефлектирането върху децата, техните реакции - не могат да се сложат в някаква норма - всичко е много индивидуално.

Не го разбирам това да се дели семейството, че да ходи на море или разходка в планината и т.н. И без това в днешно време хората имат малко свободни мигове. За мен са пълни измислици и превъзнасяния "по мъжки" и "по женски".
От друга страна много родители не го правят с децата си, дори да не са разведени, както и има разведени, които имат активен контакт (не само 2 уикенда).
До човек е, не до развод.
Освен това до 11 е расъл с баща, не е като да е изграждал мисленето си хич без мъжка фигура. Това даже не виждам как ще стане, хората са социални "животни", живеят в група, имат дядовци, чичовци, учители, съседи, семейни приятели и т.н.

Отлично го разбирам. Хобито на Уишмастъров е екстремно скално катерене. Заледените водопади са му специалност. Та, през зимата поне веднъж в месеца аз си оставам на топлично, докато той се опитва да си строши главата, катерейки някой водопад, при това в компанията на една обща приятелка, която има същото хоби. Идеално ни идва и на двамата.

Не говоря за хоби, това е друго.
Мъжкото море не го разбрах, за толкова години нито в едно семейство не съм виждала бащата да води момчето, майката - момичето, преиграване е.