С какво ви дразнят мъжете 2 тема

Леле, колко черногледи! Уау.
По тази логика аз въобще не трябваше да имам деца.

Променят се и още как ... ние жените също се променяме
Моят преди 15 сет години като се запознахме беше къде по - друг ... сега след 15 години е друг...
И аз така, само снимките като си гледам, абе друг човек и не само че съм по - млада, и по - хубава, ами то едно излъчване на лицето друго, то една широка усмивка , едно безгрижие изписано на фейса ми, и самочувствието ми беше друго и изобщо какво да говорим....
Някой мъж ще ми се сопне за нещо и ще ми се прави на великан... ми никога... ама точно 1 секунда търпях това...
фръцвам се... бол опции за мъже имах ( дори това има зачение)

Сега ща не ща се съобразявам, мълча понякога, трая си.... компромиси ... слугувам у дома... търча по деца...
Козирувам на Госпожите в училище, и пред тях премълчавам
Роднини на мъжа ми търпя, а някои не ги трая .... само мир да е...
Никога , не бих мълчала преди... но имах свободата да си тръгна или да остана
Абе какво да говорим... развитие... това ако е развитие моето ... то е "затъване"

Мамче на 4, след като сте имали разговор по темата, той на какво мнение е? Явно наистина е дошъл пределът при теб, а виждам, че най-много те боли, че не се е сработил с децата ти. Ужасно е да ги обвинява, че приличат на баща си, ами на кого да приличат ? Не зная на колко години са, и съм сигурна, че са добри деца. Но все пак деца!
Мнението, че човек не се променя, не се отнася за децата, те се променят постоянно. Не зная какво да ти кажа, явно при теб е окончателно решение, но аз съм преживяла нещо подобно в по-малък мащаб , защото синът ми беше на 13- 14 , с настоящия ми мъж имаха страхотни "сблъсъци" първоначално. Естествено, аз съм обвинявала мм, че не проявява разбиране, но сега от позиция на времето, виждам колко търпелив и толерантен е бил. През онзи период търсех жилище да си купувам и да се махаме с детето, защото всичко рефлектираше върху мен. ММ беше на мнение, че е крайно време порасналият ми син да осъзнае, че майка му има личен живот и не е принадлежност и придатък на детето си, малкият голям мъж пък смяташе, че съм си избрала глупав мъж, бореше се по детски за първенството . Искам да кажа с всичкото това, че голяма драма беше, но се израстна. В момента синът ми е най-близък приятел с мм, търсят си се, помагат си, приказват си, цари наистина уважение и привързаност. Когато сме говорили със сина ми за това, той коментира, че бил малък и добре, че не съм го послушала. Имам и жилище, което си купих, за да се изнасяме, де, но тогава нещата вече бяха нормализирани.
Сега, с мм си имаме търкания, както всички, но ако реша да се оплача, синът ми застава зад него и твърди ,че е много спокоен за мен и че имам прекрасен мъж до себе си.
Защо ти пиша всичко това ?
Защото хората не променят , но се напасват, стига да има желание и обич.
Абсолютно съм съгласна, че в такива конфигурации има много, много рискове, които човек не може да предвиди. Ужасно трудно е. Но не и невъзможно. Аз уж се имам за рязка и категорична , пък ще се окаже, че съм била доста търпелива с този живот .

Всеки може да сбърка. Младостта се характеризира и с липса на достатъчно житейски опит, та хептен има предпоставки за грешки. А когато има и емоция, тя заслепява сигналите, които дава съдбата и могат да не бъдат забелязани от хора на всякаква възраст. Важното е в един момент човек да може да осъзнае грешките си и да ги поправи до колкото може. Никой не е длъжен да търпи тормоз, та ако ще и 10 брака да е имал.

Не знам за какви точно конфликти иде реч.
Моят син, който принципно не беше трудно дете, имаше много сериозни конфликти с родния си баща, докато беше в пубертета. Даже в един случай стигнаха до физическо съприкосновение (не го наричам бой, защото не беше това), и в последствие не си говориха няколко месеца, ама изобщо! Аз също бях едва ли не готова с документите за развода.
Сега същото това момче твърди, че баща му бил много прав за много неща, включително в онази ситуация. Благодари му на колко неща го е научил. И доста често застава на негова страна, ако имаме някакъв спор.

Наблюдавала съм семейства с доведени деца. Има една неяснота относно границите на поведение. Майката на децата не допуска никакво въздействие от страна на втория си мъж. Децата са си само нейни и само тя решава кое и как. Вторият мъж пък рано или късно започва да се меси, да дава акъл (често непоискан), да изисква, все едно е роден баща. Той е в незавидната ситуация хем да е съпруг на майката, хем да не му се позволява никакъв авторитет пред децата, а да му се иска да демонстрира такъв, защото, нали, все пак има участие в материалната част. Така се получава, ако границите не са очертани навреме.

Е така де, аз затова го оправдавам, донякъде разбирам, но от друга страна .. дълго ми е за обяснение. Синът ми е такъв, че нон-стоп трябва да го ръчкаш, ако не съм го правила, щеше да е на поправки още не знам от кога. На практика този ангажимент е само за мен, отнема много /буквално часове/ на ден, а останалите ангажименти са общи.

Мама на 4, много много съжалявам и много ти съчувствам. Четях те в темата за третото дете и се радвах за теб. Изглеждаш оправна, ще се справиш, което не прави нещата по-малко ужасни.

Бианка, и при нас имаше опити за надъхване на детето срещу мъжа ми, в стил Абсурд. В крайна сметка взех крути мерки и нещата се пооправиха.

tays, това което описваш прилича на моя живот. Права си. Аз силно вярвах, че е така, именно затова на някои от вас им изглежда, че съм търпяла от началото, а в същност исках да му дам време да се напасне с нас. Обичах го и разбирах, че от живеейки сам не е толкова лесно да заживее с 4 нови хора. Мисля, че две години е доста време за напасване, в който период аз не виждам желание у него нито да прави компромиси, нито да се опита да стигне до децата ми. Снощи по ирония на съдбата гледахме предаване по телевизията, в което детето беше иззето от семейството, защото беше бито и обиждано от втория си баща и майката приемаше това за нормлно.
Аз обожавам да бъда майка, да възпитавам, да се грижа, да изслушвам, да съветвам с много търпение и любов. За мен едно дете тръгне ли по лош път, в 99% от случаите е поради липса на любов. Никой не може да ме убеди в обратното. Децата стават агресивни, започват да правят забранени неща, защото протестират срещу нещо. Правят го, когато се чувстват изоставени и неразбрани. Любовта прави хората добри и аз искам да отглеждам децата си с любов.
На вчерашното предаване, той направи коментар, че битото дете било на 7,а не на 14!?!?Какво от това, попитах? Да го изчакат да стане на 14 и тогава ли да го млатят и наричат "паразит", защото тогава то ще е заслужило такова отношение? Децата не са ли ни деца, независимо на колко години са? Не ги ли обичаме еднакво на 5, на 15 и на 25? Или греша.. Аз съм на 40 и мама ме обича както като бях на 2. Звъни ми всяка сутрин, за да ми чуе "гласчето" и да е спокойна. Много пъти искам да й спестя мои болки и й казвам, че съм добре, но гласчето ми й подсказва когато нещо не е наред. Майката усеща всичко. Тя е тази носила детето под сърцето си и усеща всяка негова брънка и трепет.
Не мога да опиша с няколко думи как се чувствам,а и не е нужно. Хората сме различни. За едни "боя изгражда", за други строгия контрол възпитава, а за мен любовта прави хората добри! Това е. Не мога, не искам и няма да се променям. Дори и да ви се струвам като на 15. Аз искам да обичам и не искам да мразя и това няма как да се промени, защото се харесвам и защото любовта пречиства, а омразата яде душата като рак. Няма да съм аз ако не го обичам. Не мога да приема разделянето на мм на децата, с глупавото извинение, че неговото било добричко и възпитано(7г),за разлика от моите(9,14и 19). Боли ме и изпитвам вина, живеейки в такава връзка. Дадох шанс на човека, но вместо да се нагоди, той иска да промени мен и да ме накара да се държа с децата ми все едно са ми подчинени, както иска да прави той, но не му се получава. Моята теория за родителство е "Любов и търпение по много. Ако не се получава - увеличи дозата". Всичко това придружено с много разговори с тях за живота, анализи, размяна на примери и съвети, което е двустранно. Аз съм научила толкова много от децата, колкото едва ли те са научили от мен. Те са моя коректив. Не е нужно да ги контролирам със заповеди, наказания, унижения и караници. Постигам всичко това като ги обичам. Разбира се, че понякога имаме търкания и несъответствия за битовизми или други дреболии, но сядаме и изглаждаме проблема. Не мога да заспя ако съм скарана с някое от децата. Ако сме имали спор, преди да си легнем се прегръщаме или получавам съобщение, ако сме се сдърпали и някой отжтях е излязъл "Мамо, не бях в настроение, извинявай. Нека да довършим разговора утре. Обичам те. " или аз се извинявам и казвам "Това беше глупаво, нека да го направим иначе. Аз те обичам повече". Не се чувствам висшестояща и да изпитвам необходкмост да го демонстрирам пред децата, както иска той. Мога да пиша до утре и пак няма да ми дадете съвет как да го променя. Първо, защото не е възможно и второ, защото няма смисъл. Никой не е в състояние да обича, ако не го пожелае.
Опитах, дадох шанс и вярвах, но не се получи. Не е негова вината, по-скоро моя, че имах такива очаквания от него.
Но въпреки всичко, вярвам че няма случайни срещи в живота ни и всеки влиза в него с причина. Едни са наше изпитание, други наказание, трети подарък. Стремя се да разбера какъв урок ще ми даде този човек. Ако не разбера, просто ще го приема и ще продължа напред. Нямам време да губя в тъга, обвинения и самосъжаление. Искам просто да бъда щастлива! 😊
Извинявам се, че стана дълго и объркано и благодаря на тези, които го изчетат до край! ❤️

Това го искаме всички.
Само се питам, ако с тази нагласа и този начин на действие, на 2 пъти не си постигнала щастието, не е ли време да потърсиш причината и в себе си?

absurT, опитах се да бъда изчерпателна по-горе, но явно не съм успяла. Разбира се, че търся причината в мен. Какво би ме посъветвала в случая? Да продължа да обичам човека до мен и да си затворя очите, за нещата които не мога да приема ли?
Причините за раздялата ми с първия ми мъж и сега са коренно различни, за да търся една и съща причина в себе си.
Какво предлагаш? Да си кажа "Аз съм виновна. Все така ми се случва, затова ще си натискам парцалите и ще търпя, защото и със следващия ще се случи същото и тогава какво ще правя сама с 4 деца" ли? Ами няма да го направя. Първо защото най-сетне разбрах, че не ми е нужно да "търпя" някой, за да се чувствам пълноценна и достатъчна и второ, никой няма право да бъде до мен, ако не е готов да бъде всеотдаен и любящ към децата ми, поне колкото съм аз. НИКОЙ!
Както казва малкия принц :
"Хубави сте, но сте празни. За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи. Защото е моята роза.", никой не може да разбере моята обич към децата ми, именно защото не е дал и частичка от душата си, за да ги отгледа и възпита.. Моя бе грешката да повярвам, че щом " обича" мен, ще обича и тях. Истината е, че не това е обичта, която искам за себе си...

Да обичаш съвсем не се изчерпва с това да бъдеш мил и любезен.

С какво ме дразни ? Ами иска трето дете, аз още нося второто и си умирам от страх. А той човека хвърчи из облаците.

Мам на 4, аз те разбирам чудесно. Моето разбиране и отношение с децата ми са същите. С мъжът ми също сме имали търкания по този въпрос - трудно ни беше в началото. Но при мен и двамата са много кротки и спокойни характери (син и мъж) и не се е стигало до ескалиране или разправии изобщо като цяло. Но знам, че има неща, от които мъжа ми се дразни, и то се дразни по различен начин от мен. Не знам как да го обясня, и двамата знаем, че е дразнещо, но на мен нали си е мамино, не ми бърка толкова, колкотона него. Разбирам го и съм го приела, аз съм се хващала по същия начин за дете на приятелка например да се дразня.
Много се отплеснах, тръгнах само с идеята да кажа, че според мен си напълно права с отношенията си с децата, също смятам, че си права и с това да не унижаваш мъжа си. Аз съм същата и не мисля, че бих искала да се променя.

Мама на 4, не се самообвинявай. Аз съм с много по-малко житейски опит от теб, но мога да ти кажа, че човек никога не може да прецени на 100% човека до себе си и винаги има риск, обвързвайки се с някого. То, може и перфектно да се държи някой и изведнъж да му щукне и да те напусне с бебе на ръце. Много ми харесва начинът ти на мислене, иска ми се и аз да бях израстнала с майка като теб. Децата ти са късметлии! Този мъж изобщо не оценява какъв човек се е появил в живота му. Трябваше като съкровище да те пази, а не да се държи като идиот. Пожелавам ти спокойствие, вярвам че ще се справиш с всичко!

Мама на 4 , единственото, за което мисих докато писа е материалната част.Иначе  на тази възраст  децата ти са почти отгледани.Поне двете.И винаги можеш да рзчиташ на тях както  споделяш, щом са отговорни и  свестни.Малкото ще ти разнообрази живота като отлетят окончателно другите и  ще ти даде смисъл.Винаги съм искала много деца ,  и осиновени в това число, но  условия  няма за това.Нямаше когато бях годна да отглеждам хора.Сега мен трябва да гледат скоро.
Мисля, че ще се справиш...жалко, че няма да имаш опора и  любов  за себе си, дано те оцени някой скоро и не пропуснеш това.

Мамче, стискам палци нещата скоро да се наредят.
Научи се на някой постове да даваш игнор, не си заслужава да се хабиш да обясняваш  и те да си знаят като латерни, амааааа само да питам.....