Искам да кажа ... (148) през юли 2018

Значи, аз съм свикнала, да работя срещу течението, обстоятелствата и мажоритарната част от народонаселението у нас...примерно, решавам да спретна манджа, че да не измрат от глад горките ми деца и се почва: един влиза в кухнята и заявява, че това не му се яде. А какво? Ядяло му се „не знам“...аз, пък, рецептата не знам за таз` манджа! Влиза втори, отваря първи хладилник и оглежда критично, отваря втори хладилник и трясва вратата с коментар: „пак нищо няма за ядене!“. Е, как няма, два хладилника пълни с продукти?! Да, ама и сандвича изисквал време и труд, за претопляне на готово ядене да не говорим, това е дейност, която може да се сравни само с тежък физически труд! Тук аз се включвам с: е, аз готвя и друго, ще е готово след 30 минути...той толкова не можел да чака първо и второ откога аз съм знаела как се готви това, обикновено баща им го готвел и то, естествено, по-добре от мен. Алоу, последния път като го готви баща ви беше преди година...Влиза номер три и почва: Мамо, сложи сега картофите. Аз, опитвам меко и заобиколно: Ок, ама първо трябва да сложим лука, защото...“АЗ КАЗАХ ДА СЛОЖИШ КАРТОФИТЕ В ТЕНДЖЕРАТА!“. Аз подивявам и повишавам лееееко тон: „Искаш ли ти да сготвиш?“, при което отговора е да и преди да успея да освободя кухнята от навлеци, пластмасов картоф е запратен на дъното на тенджарата, а бъдещето ми кулинарно произведение отива на боклука и аз почвам отново! Май само бебето не се вълнува ще готвя ли аз или изобщо, но то е, защото го вълнуват други екзистенциални въпроси, отговорите на които не са на дъното на домакинска посуда, а в бутилка мляко, памперс или лигавник, че го затормозиха венците и се мъчи да си отхапе ръката от рамото направо!
Е, кажете ми сега, как да свърша нещо, като няма кой да играе вражеския отбор?!