Кой е любимият ви виц? Нека се посмеем заедно... - 19

Ако наистина имате нужда от здрав смях, прочетете текста от долу.
В 1982 г. Лари Уолтърс от Лос-Анджелес решил да осъществи отколешна мечта - да полети, но не на
самолет. Той изобретил собствен начин за пътешествие по въздуха. Уолтърс завързал към удобно
кресло 45 метеорологически балона, напълненни с хелий, всеки от които с диаметър около 1 метър.
Седнал в креслото, взел запас сандвичи, бира и пушка. Приятелите му отвързали въжето и Лари
полетял. Г-н Уолтърс имал намерение плавно да се издигне на трийсетина метра, креслото обаче
рязко се понесло и стигнало 5 километра.
Съседите били леко озадачени. Да звъннат на 911? Защо? Човекът е отлетял. Да се лети не е
забранено. Законът не е нарушен. Насилие не е имало. Америка е свободна страна. Искаш да летиш
- лети.
...След четвърт час диспечерът на близкото летище приема доклад от пилота на пристигащия
лайнер:
- Момчета, между другото, известно ли ви е, че тук в коридора за приземяване някакъв идиот лети
на градински стол?
- Моля??? - отговаря диспечера, смятайки, че халюцинира от преумора.
- Както вече казах - лети си! Държи се за стола си. Все пак летище е, та си помислих, че някак не е
редно ...
- Командире, - усещат се метални нотки в гласа на диспечера, - имате ли проблеми?
- Аз ли? Не, никакви, всичко е нормално.
- Не бихте ли искали да предадете управлението на втория пилот?
- Защо? - учудва се командира - Не ви разбирам.
- Полет 1419, повторете доклада си на диспечера!
- Както казах, във вашия коридор за приземяване някакъв идиот лети на градински стол. На мен не
ми пречи, но вятърът, сами разбирате...
Диспечерът изключва високоговорителя. Началникът на смяната гледа с широко отворени очи. Към
пистата се устремяват пожарни и бърза помощ, тя е освободена, всякакво движение е прекратено,
очаква се аварийно кацане. Лайнерът се приземява е нормален режим, по стълбицата се втурват
агент на ФБР и психиатър.
Доклад от следващия самолет:
- Защо по дяволите някакъв кретен на разноцветни балони ми препречва пътя? Вие изобщо следите
ли какво се случва във въздуха?
В диспечерската настава тиха паника. Неизвестен психотропен газ над летището.
- Спокойно, капитане. Освен вас, някой друг вижда ли го?- Вие какво искате от мен? Да зарежа управлението и да се втурна в салона да преглеждам пътниците да не би някой случайно да е ослепял?
- Защо смятате, че биха могли да ослепеят? Още какви признаци на разстройство бихте посочили?
- Земя, аз нищо не смятам, просто казах, че тази гадна птица на въженца изпълнява ролята на
въздушно заграждение. А разстройство бих нарекъл работата с вашето летище!
Диспечерът тресе глава и се опитва да я облее с чаша вода. В крайна сметка се залива с чаша кафе.
Трети самолет:
- Бих искал да споделя с вас джентълмени, че твърде нелепо и самотно изглежда на такава
височина човек без самолет.
- В какъв смисъл??!!
- О, и в пряк, и във философски... и в аеродинамически.
В диспечерската подозират първоаприлски номер, но календарът показва съвсем друга дата.
Четвъртият лайнер е ледено вежлив:
- Земя, докладвам, че току що някакъв човек за малко не влезе в левия ми двигател, създавайки
опасност за аварийна ситуация. Не искам да замърсявам ефира при кацане. След завършване на
полета съм длъжен да подам писмен доклад.
Диспечерът гледа въздушното пространство с погледа на Горгона Медуза, убиващ всичко, което
шава.
- ... И кажете на студентите, че ако тези идиоти ще празнуват Хелоуин то това няма да свърши
добре! - моли следващия.
- Колко са?
- Откъде да знам?
- Спокойно, борд. Доложете поред. Какво виждате?
- Пистата за приземяване виждам отлично!
- По дяволите пистата!
- Не разбрах? Какво имате предвид?
- Продължавайте кацането!!
- А какво според вас правя? Земя, при вас там всичко наред ли е?
- Кажете - вие наблюдавате ли неидентифициран летящ обект?
- Защо да е неидентифициран? Съвсем даже си е идентифициран.
- Какво е това?
- Човек.
- Той какъв е, суперйога? Как лети там?
- Откъде да знам какъв е!
- Добре, дайте поред. К ъ д е  г о  в и ж д а т е ?
- Вече не го виждам.
- Защо?
- Защото отлетях.
- Кой?
- Аз.
- Къде?
- Земя, вие полудяхте ли? Аз правя заход за кацане при вас!
- А човекът къде е?
- Кой?
- Който лети!!!
- Аз не мога да го следя! Откъде да знам къде е! Пуснали дявол знае кого  в коридора за кацане и
на всичкото отгоре искат и да го проследяваме! Въобще не ми дреме къде е той сега!
- Спокойно, капитане. Можете ли да го опишете?
- Кретен на градински стол!
- А защо лети?
- Защото е кретен! Хванете го и го питайте защо!
- Но какво го държи във въздуха? - в отчаяние хрипти диспечера. - Каква магична сила? Какво е
летателното му средство??? Все пак не може да лети на стол!!!
- Към стола му са привързани топки.
По-нататък следва непреводима игра на думи, диспечерът е разбрал, че нашият въздухоплавател е привързал тестикулите си за стола и иска да разбере по какъв начин този садомазохизъм предизвиква подемна сила.
- Господ във въздуха го държи за яйцата ли?
- Сър, аз се придържам към традиционната сексуална ориентация, и не ви разбирам напълно -
политкоректно отговаря капитана. - Той е завързал за стола въздушни балони, сър. Очевидно са
пълни с лек газ.
- Откъде има балони?
- Този въпрос към мен ли е?
- Извинете, капитане. Бихте ли го описали?
- Мъж на средна възраст. С риза и бермуди.
- Бял или черен?
- Син.
- Капитане!?!?!? Какво значи - син?...
- Вие знаете ли, каква е температурата отвън? Пробвайте сами да полетите без самолет.
Този радиообмен от лудницата се провежда в ритъма на рап. Въздушното движение е интензивно.
Диспечерът моли за таблетка против шизофрения. Пристигащите самолети биват пренасочени към
други летища. Излитанията са спрени.
На радарите - нищо! Човекът е мъничък и никак не е метален, балоните са малки и латексови.
Свързват се с военните. Обясняват и се заклеват, лекарят на летището потвърждава вменяемостта
на обаждащия се.
Вдигат изтребител.
Нашият въздухоплавател в преизподнята над бездната, във фрустрация от ужаса, замръзнал и
замаян, едва поемащ разредения леден въздух, с предсмъртен поглед съпровожда снижаващите се
край него лайнери. Той замръзва заедно с нещастното си столче, люшкан и тласкан, съзнанието
започва да го напуска.
Поредния рев е особено могъщ - на сто метра лети изтребител. Главата на летеца с любопитство е
обърната в неговата посока. Подминал балонната си цел, изтребителят се обръща и при обратния
курс пилотът вдига палец за поздрав.
Такова нещо в нашия бивш летец-курсант не може да издържи, зрителния център в замръзналия
мозък подава команда за впръскване на адреналин, сърцето тласва кръв - и той показва на пилота
среден пръст.
- Жив. - Неодобрително докладва изтребителя на базата. Вдигат полицейски хеликоптер.
Спасителната операция завършва бързо - снайперът прострелва един балон. После втори.
Междувременно, вечерния бриз е отнесъл стола, балоните и естествено нашия приятел над морето.
Отдолу е събрана цяла флотилия катери на бреговата охрана. Свободната публика на всевъзможни
плавателни средства се наслаждава на зрелището и пречи на катерите.
Третия балон се пръсва и снижението става очевидно.
На петия прострелян балон нашия човек се пльосва във вълните.
Но въжетата, на които са се държали надутите балони са се увили във високоволтовите проводници...
Целия Лонг-Бийч остава без електричество.
Лекарят напипва пулс на шията, гледа в зениците, слага система с кофеин, глюкоза и релаксанти
във вената. Докторът се отдръпва, на пострадалия веднага изсипват чаша уиски в гърлото, трият
ушите, бият шамари .... и едва след това четирима матроси успяват да разтворят пръстите и да
разплетат краката, увити като змии около стола.
При такъв интензивен масаж той започва да се съвзема. Самостоятелно започва да трака със зъби.
Усмихва се, когато в каменните от треперене мускули забиват инжекции. Накрая произнася първата
псувня. Животът се завръща.
И когато на крайбрежната улица го прехвърлят в линейка и светкавиците на пресата заслепяват
тълпата, нахална кореспондентка успява да се промуши микрофон между санитарите и да запита:
- Кажете, защо все пак направихте всичко това?
Той отговорил: "Човек не може да стои без работа".
****
Лари Уолтърс е единствения човек, който е включен в почетната книга с Дарвиновите награди,
макар да е останал жив и фертилен след приключението си.

Българските ми квартиранти и делата им в Англия

Казвам се Стивън и съм от Уулвърхямптън – града и отбора. Сега ще ви разкажа за двамата си квартиранти от България. Студент съм в Бирмингам – уча корпоративно право. Работя като стажант в престижна фирма, но с майка решихме да си помагаме, като вземем наематели вкъщи. Искахме да са бели, за да не трябва да се съобразяваме с културните различия. Имаше кандидати, но се спрях на двама българи. Изглеждаха надеждни. Платиха два наема(800 паунда) с всевъзможни банкноти, монети и 17 долара по курса. Бяха облечени с маркови спортни дрехи(единия даже имаше кожено яке връз анцуга), но явно я бяха окъсали здраво. Вечерта ги поканихме да хапнат с нас. Майка беше направила любимото ми говеждо. Българите донесоха шише с бледо жълтеникава течност. Викаха му ракия, а аз отрова. Пиха и се натъпкаха здраво, искаха допълнително без срам. Майка беше много доволна, колко много са харесали гозбата и. Изпиха и всичката бира, а аз се бях запасил за седмица. С учудващо добрия си английски благодариха за вечерята, помогнаха за дигането на масата и слязоха в стаята си на долния етаж – утре били на на работа в консервната фабрика. Забравих да ви кажа имената им – Александър и Георги. После разбрах, че българите имали по две първи имена – по паспорт и такова за пред хората. Така, че моите хора всъщност се казваха Сашо и Жоро. Егати странното. Но имаха и прякори – Сашо Багажника и Жоро Бухала. Всъщност не използваха и третото си първо име, а се обръщаха един към друг с названия като: хуйо, педер, лайньо, братле, льохман... и мн. други.
           Първоначално българите бяха много тихи и някак угрижени. Виждах ги, да купуват само хляб и бульончета. Но когато взеха първата си заплата – шок, пълна промяна и го разбра целия квартал. Напиха се брутално на шантавата си музика. В неделя ни поканиха с майка на български обяд. Бяха ни предупредили да не закусваме. В 12:00 почуках на вратата им. Отвори Багажника, беше неприятно изненадан, че сме дошли навреме. Каза да си събуем обувките. Да ми нареждат да се събуя в собствения си дом, тоя е мръднал, в България по какво ходят ?! Как да е, събухме се. Тръгнахме да седнем, но се оказа, че имало задачи и за нас – ти измий онова, ти донеси това. Единия правеше салата по най-безумния начин – реже марулята на ситно и после я хвърля в купата с все изтеклата от нея вода !? Сложи вътре ряпа и краставици – лудост. После изля вътре стабилно количество олио и оцет, сложи шепа сол и разбърка. Другия беше изнесъл скара на прозореца и печеше огромни топки кайма пълна с хляб, лук и магданоз – поредното безумие. Към един часа седнахме, наляха от отвратителната си спиртна отвара. На майка много и харесваше ракия със салата. На мен не. Егати изродите, бяха толкова весели и изобщо не им пукаше от сдържаното ми поведение. Надуваха музиката, припяваха, говореха на висок глас, разсмиваха майка с просташките си истории – забавляваха се. Онова с каймата беше фантастично(забравих му името), но изядох само едно от яд. Мразех ги, някакви бедняци дошли да блъскат от другия край на света, че и ще са щастливи. Аз представителят на Британската Империя не съм щастлив, та тия източноевропейски отрепки ли ?!
          Денят на българите минаваше така: сутрин са нервни и се карат(може и да се сбият), подреждат и чистят стаята, после отиват на работа в последния момент. Връщат се вечер с огромно настроение и няколко торби ядене и както му казват „резервно пиене” – имат страх пиячката им да не свърши. Къпят се набързо, а после готвят. Всичко е организирано до секундата – по закон трябва да са седнали в девет. Веселбата почва с метъл и завършва с тяхната телевизия Планета. Филми не гледат, на игри не играят, само си говорят и се смеят на простотиите си. Идиоти, ненавиждах ги. В почивния си ден обикаляха околността с новозакупената си хладилна чанта. Прибираха се изморени, но весело пияни. Само в неделя вечер не се наливаха, а гледаха телевизия. Винаги пресичат дворната алея на диагонал – направиха пътека. Баси, за няколко метра по-малко – малоумници. От къде се бяха запознали с момичета не знам, но редовно водеха дами у нас. Я пакистанка, я украинка или полякиня. Чу*аха даже и местни. Англичанки представяте ли си. Аз чу*ам 2-3 пъти годишно, а тия лузъри всяка седмица, че понякога и повече. И то да беше секс или любов, а то живо е*ане(както те му викат) – девойката все едно я колят – викове, стенания, падат предмети – добре, че майка е леко глуха. После съм виждал момичето как излиза – все едно е преживяла вселенски катарзис. Оплита си краката по ши*аната им пътека, а българинът доволно си чеше корема след нея. Сядат на пейката пред нас, а от там тръгва другия с поредната си избраница. Писна ми от тия смотаняци. Те знаят ли, че англичаните сме покорили тая планета, че цял свят говори езика ни. А те нещастниците идват да ни слугуват от 60 годишната си държавица. Реших да проуча в Гугъла пропадналата им кратка история. Пак проблем – тия имали държава преди нашатаа. Пребивали авари, хазари и византийци, като на последните режели главите за чаши, поради непригодността на стъклените сервизи за транспортиране от коне. И така през вековете българите се занимавали основно с кланета, онождане и дестилация високо алкохолни продукти.

            ***

              Да си футболен фен е страхотно. Вълнението и огънят преди мач са несравними. Всякакви хора сме обединени от религията – нашия отбор. Всички сме равни пред него. Обичаш клуба си до гроб – там няма развод, смърт или колебания в степените на любовта – обичаш и толкоз. Понякога ти се хлъзга мисълта: ако бях от Ман. Юнайтед(примерно), колко повече победи и успехи щях да съм преживял, вместо с Уулвс дето обикаляме дивизиите. Но това преминава светкавично, както е и дошло. Не ми пука за шибаните успехи на другите отбори, интересува ме само моя си. И така една слънчева събота паднахме като домакини от най-омразния ни враг Уест Бромич. Болката е ясно различима, от другите видове духовно страдание – просто ти е мнооого тъпо. Крив си като дрисня(чудесна българска дума). Прибрах се, а вкъщи беше странно тихо за уикенда. При българите светеше, но нямаше следа от обичайният им съботен порой. Почуках на вратата и несъзнателно си свалих маратонките. Отвори ми Георги-Жоро-Бухала-Петров-Кожухаров. Вика: „хазяин(имена не съществуват за тях), горе главата, другия път ще биете”. Седнах на дивана и се огледах – стаята беше изчистена до болница, пердетата изпрани, фугите в бокса лъснати със скъп препарат, всичко беше подредено повече от обичайното. Лигавеха се с някакво намалено вино и правеха хранителни заготовки. Утре бил мачът с големия им враг – подготвяха се. Полюбопитствах, как се казва този български отбор. Егати, носеше името на човек ?! Бързо се качих в стаята си, видях в нета кога е двубоя – щях да стискам палци за съперника им, демек(яка българска дума) да злорадствам. В неделя ме извикаха спешно на работа, но следях на живо срещата в един сайт. Отборът с име на човек загуби – просто летях, щях да размажа веселите българчета. Директно си извиках такси, нямах сили от вълнение, да чакам автобуса. 120 паунда – ебал съм ги, както казват балканците. Пристигнах, платих, слязох... чугунен студ вкамени тялото ми – българите пееха. Нямах нерви. Нахлух в стаята им, а те ликуваха. Крещях несвързано- защо мамка му се радвате дебили долни... единия спря музиката и рече: „хуй сплескан, за нас победите и тъпите футболисти нямат значение, единственото което си струва е славата, донесена от нас феновете, ние сме клуба” !! Вече нямах сили - исках да умра от срам, исках да съм силен и различен... исках да съм българин.
             Тия двамата си купиха Ауди А6 99-та производство. Задължително взели бензинова, че да и сложат газ(как тъй газ не разбрах). Беше пълен трошляк(български израз) – изпод нея течаха разнообразни течности, нямаше огледала, чистачки, ляв фар и задна броня. Колата беше преживяла и удар отпред. На българите им беше все тая – гледаха я с впечатляваща гордост. Първо я измиха – водата се смеси с автомобилните флуиди и моравата ни внезапно умря. Поканиха ме да участвам в ремонта. Умирах от кеф – бяхме нужни един на друг. Което не можахме да намерим втора употреба, залепихме или „фанахме” с тел. Никой от нас не беше квалифициран, но това за моите хора не беше проблем, а вече и за мен. Слагахме ракията на тавана и задружно се борехме с механичните предизвикателства. Когато чукът срещнеше пръста ми казвах „фак”... ако това се случеше с някой от българите, той ревеше: „майка ти тъпа да еба, да еба” и добавяше: „в гъзъ да еба” – балканците не допускаха, че може да са виновни за несполучливото си действие - чукът беше за ебане. Но тая псувня как облекчаваше само, как се свързваше с междузвездното лъчение, облекчавайки алгоритъма на човешкия дух.
            Лятото ме поканиха на гости в България. Щяхме да пътуваме с колата, която незнайно от къде вече беше оборудвана с чистачки, огледала(в различен цвят) и всичко останало. Дни наред правих планове, откъде да минем, за да разгледаме най-много забележителности. Българите обаче казаха, че нямало нищо интересно в просташки поселища, като Париж, Виена и т.н... В родината им имало къде по-знаменити места. Пътувахме общо 30 часа до селото им в България, спирахме само да отидем до тоалетна, гориво бяхме заредили в туби от някакъв албанец в Лондон. Посрещнаха ни като крале – прегръдки, целувки, сълзи в очите. Баси топлите хора – за сефте ме виждаха,  а ми се радваха, все едно им бях дете. Леко ръмеше, но не успяхме да се изкъпем, защото когато в България валяло спирала водата, а когато времето било най-хубаво, спирал токът – интересно. Аномалии като тези, ми обясниха домакините, били характерни само за тази страна, единствено в Слънчевата или коя да е друга система. Примерно не желаеш да ползваш парно и си махаш радиаторите. ТЕЦ-ът обаче продължава да ти начислява всевъзможни „потребителски”(?!) такси и няма вселенска сила или Бог, който да го спре. Седнахме на дългата отрупана софра. Пуснаха музика и веселбата започна. Бях понаучил български и ми беше супер интересно да общувам с тези хора. Оказа се, че моите квартиранти имали приятелки у дома, но съществувала местна поговорка, че на пияно не се брои – няма проблем, че са чу*али в Англия. Същата вечер продадоха Аудито с 4 хиляди техни пари печалба. Дадоха ми хиляда, за дето съм бачкал с тях – бях толкова горд. Кръстили котарак на мое име – Стефан. Естествено не се обръщаха към него с рожденото му име, а му викаха Чефо.
           Това бяха най-хубавите две седмици в живота ми. Обиколихме всички роднини на моите, запознах се с приятелите им – навсякъде ме гледаха като принц. Срещнах и много български момичета – не са като нашите с кръгли глави и тела. Българките са слаби, с издължени лица и големи очи на сърни – няма такава красота. Осъзнах, че българин няма да стана, но исках поне да си намеря съпруга от тяхната кръв. С годините това се оказа доста трудно, но след като почти се бях преселил в България, успях. Тя се казва Вяра – типична българка – красива, остроумна и леко крива. Сега живеем в Лондон и имаме двама сина – Калоян и Симеон. Българските ми приятели още живеят при майка, но без наем. Издигнаха се в консервния бизнес и също имат деца. Щастлив съм, че ги срещнах. Когато вкъщи пускам чешмата, несъзнателно поглеждам дали навън вали...