Знаете ли всички който не сте минали по този път някога минавало ли ви е през акъла че много от тези жени са в това положение защото немогат да разчитат и на семействата си а в повечето случаи така наречените приятели се оказват хора който се опитват да се възползват от ситуацията аз лично съм се сблъсквала с това да ме приберат ужкем за да ми помогнат така наречени дългогодишни приятели и да се окаже че очакват нещо повече
- Публикувана: 28 ноем. 2018, 13:37 ч.
- Последно мнение: 5 дек. 2018, 10:02 ч.
Домашно насилие
Знаете ли всички който не сте минали по този път някога минавало ли ви е през акъла че много от тези жени са в това положение защото немогат да разчитат и на семействата си а в повечето случаи така наречените приятели се оказват хора който се опитват да се възползват от ситуацията аз лично съм се сблъсквала с това да ме приберат ужкем за да ми помогнат така наречени дългогодишни приятели и да се окаже че очакват нещо повече
Професията не те защитава от това, да те предадат собствените ти емоции.
Това, което помага, е смяна на ракурса, префокусиране.
Elodiq, имаш ли професия? В момента не се налага да се грижиш за дете, повечето работещи хора са в състояние да се издържат сами, включително да плащат квартира (макар и със съквартирант). Кое те задържа при мъжа ти?
Това, което помага, е смяна на ракурса, префокусиране.
Elodiq, имаш ли професия? В момента не се налага да се грижиш за дете, повечето работещи хора са в състояние да се издържат сами, включително да плащат квартира (макар и със съквартирант). Кое те задържа при мъжа ти?
Ще ти кажа прекрасната ми майчйца малко преди да се запозная с него буквално ме изнуди да тегля кредити на сестра ми който естествено никой не плаща и познаи кой е с запори в момента това е една от многото причини да не се търпя с тях защото сестра ми до който не се е доближила него не е завлякла с кредити
Животът ти е такъв, какъвто е, не можеш да промениш миналото. Въпросът е имаш ли стратегия за бъдещето?
Материалните проблеми се решават с разумно планиране и стъпка по стъпка. Най-трудно е не самото решаване на проблемите, а вътрешно човек да се пребори със себе си и да повярва, че може.
Кредитите, ако са към банка, се разсрочват. Работа и местоживеене се сменят. Квалификация се придобива.
Колкото по-бързо се изнесеш от мъжа ти, толкова по-бързо ще се събереш с детето ти. Изборът зависи единствено от теб.
Материалните проблеми се решават с разумно планиране и стъпка по стъпка. Най-трудно е не самото решаване на проблемите, а вътрешно човек да се пребори със себе си и да повярва, че може.
Кредитите, ако са към банка, се разсрочват. Работа и местоживеене се сменят. Квалификация се придобива.
Колкото по-бързо се изнесеш от мъжа ти, толкова по-бързо ще се събереш с детето ти. Изборът зависи единствено от теб.
Ще ти кажа прекрасната ми майчйца малко преди да се запозная с него буквално ме изнуди да тегля кредити на сестра ми който естествено никой не плаща и познаи кой е с запори в момента това е една от многото причини да не се търпя с тях защото сестра ми до който не се е доближила него не е завлякла с кредити
Ами това е може би едно от нещата, което ме втрещява у потребителите тук - липсата на грам емпатия. Какво да правят тези жени, ако са далеч от семействата си (или пък нямат такива)? Какво да правят тези жени, ако "благоверния" е унищожил приятелският им кръг?
Пак се четат морал и конско, "да се стягат" и "да се пържат яйца".
Знаете ли как аз избягах и каква цена платих? Бях сама - семейството ми беше далеч, сама трябваше да търся квартира, да се изнасям и т.н. "Приятелите" ми си подвиха опашките и останаха на страната на насилника. А когато намерих новата си половинка "приятелите" ми ме проклеха връзката ми да се провали и спряха да си общуват с мен. Не, не знаете какво е да се бориш САМА срещу един психопат, още повече в държава където психическото насилие не се счита, за такова а трябва да почне да те бие, за да бъде предприето нещо (а и тогава не се знае дали нещо ще се промени). Така че спрете да обвинявате жертвите, защо са жертви, защо не си тръгват и т.н. Отстрани на лаптопа много лесно изглежда....
Никой никого не обвинява! Мъчно ми е за всяка, минала съм по подобен път.
В крайна сметка на човек му причиняват това, което той сам позволи.
И не мога да разбера как може да стоиш години при такъв идиот, да позволиш детето ти да става свидетел на не една грозни случки и да му разбиеш психиката.
Варианти за спасение има, стига да поискаш.
В крайна сметка на човек му причиняват това, което той сам позволи.
И не мога да разбера как може да стоиш години при такъв идиот, да позволиш детето ти да става свидетел на не една грозни случки и да му разбиеш психиката.
Варианти за спасение има, стига да поискаш.
Никой никого не обвинява! Мъчно ми е за всяка, минала съм по подобен път.
В крайна сметка на човек му причиняват това, което той сам позволи.
И не мога да разбера как може да стоиш години при такъв идиот, да позволиш детето ти да става свидетел на не една грозни случки и да му разбиеш психиката.
Варианти за спасение има, стига да поискаш.
В крайна сметка на човек му причиняват това, което той сам позволи.
И не мога да разбера как може да стоиш години при такъв идиот, да позволиш детето ти да става свидетел на не една грозни случки и да му разбиеш психиката.
Варианти за спасение има, стига да поискаш.
Без пари, без приятели, без семейство ... аз успях, ама нямах дете. Когато има дете намесено в картинката ПЪРВО мислиш какво ще се случи с детето. Аз можех да спя на матрак на пода и да ям хляб и сол докато си стъпя на краката, ама не можеш да накараш и детето ти да мине през това.
О, аз го вярвам! Само не разбирам как може да я боли все още...вместо да се радва, че се е отървала. Особено с нейната професия.
Здравият разум и инстинктът за самосъхранение нямат нищо общо с емоциите ми. В повечето случаи ме боли за самата мен и за детето. Спомените горчат и често ми засядат в гърлото като буца и ме задушават. Разбирането е най-важната крачка към изцелението, но то не кореспондира с чувствата ми.
Представи си, че си намираш малко мършаво коте. Искаш да го отгледаш, да го дариш с много любов и то да стане най-красивата и гальовна котка. Влагаш много средства, усилия, време, любов и търпение. Котето расте, но забелязваш нещо нередно. Това май не е коте, а тигър. Но ти си казваш "Няма значение, и тигър да е, пак ще бъде най-красив и добър. Няма да се отказвам точно сега, трудът ми няма да отиде на вятъра". Продължаваш със същото постоянство и упоритост. Ти си учена, че можеш да се справиш с всичко. Да, но въпреки всичко тигърът започва все повече да проявява дивия си нрав и постепено се превръща в домашен звяр. Ти, обаче, вече си вложила толкова много, че не можеш да се откажеш и вярваш, че с много любов нещата ще се наредят. Да, ама, не! Започваш да осъзнаваш, че всичко се обърква и деградира, а не се оправя. И чак, когато тигърът захапе детето ти, си казваш "Стига, вън". Но агонията ти не спира изведнъж, преживяваш всичко отначало и отначало до безкрай. Ако и тигърът постоянно напомня за себе си и те тормози, става още по-трудно. В един миг всичко ти се избистря, но болката ти не спира....малко фантасмагорично, но така стоят нещата образно казано.
Здравият разум и инстинктът за самосъхранение нямат нищо общо с емоциите ми. В повечето случаи ме боли за самата мен и за детето. Спомените горчат и често ми засядат в гърлото като буца и ме задушават. Разбирането е най-важната крачка към изцелението, но то не кореспондира с чувствата ми.
Представи си, че си намираш малко мършаво коте. Искаш да го отгледаш, да го дариш с много любов и то да стане най-красивата и гальовна котка. Влагаш много средства, усилия, време, любов и търпение. Котето расте, но забелязваш нещо нередно. Това май не е коте, а тигър. Но ти си казваш "Няма значение, и тигър да е, пак ще бъде най-красив и добър. Няма да се отказвам точно сега, трудът ми няма да отиде на вятъра". Продължаваш със същото постоянство и упоритост. Ти си учена, че можеш да се справиш с всичко. Да, но въпреки всичко тигърът започва все повече да проявява дивия си нрав и постепено се превръща в домашен звяр. Ти, обаче, вече си вложила толкова много, че не можеш да се откажеш и вярваш, че с много любов нещата ще се наредят. Да, ама, не! Започваш да осъзнаваш, че всичко се обърква и деградира, а не се оправя. И чак, когато тигърът захапе детето ти, си казваш "Стига, вън". Но агонията ти не спира изведнъж, преживяваш всичко отначало и отначало до безкрай. Ако и тигърът постоянно напомня за себе си и те тормози, става още по-трудно. В един миг всичко ти се избистря, но болката ти не спира....малко фантасмагорично, но така стоят нещата образно казано.
С дете на 3 съм го направила. Още при първата му изцепка. Точно защото съм мислила за детето си и какво ще му причиним.
Баща ми го харесваше и не ме искаше обратно, аз си знам през какво съм минала, за да живее това дете спокойно.
А какво им причиняват на тези деца, гледайки подобни отношения и сцени?! Травми за цял живот!
Баща ми го харесваше и не ме искаше обратно, аз си знам през какво съм минала, за да живее това дете спокойно.
А какво им причиняват на тези деца, гледайки подобни отношения и сцени?! Травми за цял живот!
Много ми е мъчно, че още си под подобни емоции.Ти осъзнаваш всичко толкова добре.
Изстрадала си го, стига толкова! Не гледай назад, било каквото било.
Дължиш на себе си и на дъщеря си по-добър живот. Хубавите моменти предстоят, само отвори душата си и им позволи да се случат.
Изстрадала си го, стига толкова! Не гледай назад, било каквото било.
Дължиш на себе си и на дъщеря си по-добър живот. Хубавите моменти предстоят, само отвори душата си и им позволи да се случат.
Като се замислиш, в по-голяма част от живота си, влагаме много усилия, време и емоции в неща, които не се случват според очакванията ни. Пореден житейски урок и опит.
А ти си силна жена! Можеш да се наложиш и над чувствата си.
И знаеш ли защо ти пиша, може да звучи и като заяждане и неразбиране, а не е.
Защото на моменти като те чета, имам усещането, че те боли и за него.
И ме е яд, че си го причиняваш.
А ти си силна жена! Можеш да се наложиш и над чувствата си.
И знаеш ли защо ти пиша, може да звучи и като заяждане и неразбиране, а не е.
Защото на моменти като те чета, имам усещането, че те боли и за него.
И ме е яд, че си го причиняваш.
Здравейте,
На първо място бих искала да поздравя и да кажа, че се възхищавам на онези от вас, които са намерили сили и здрав разум да се спасят от насилието. Честно казано, трудно ми е да проумея как се стига до такива издевателства, но съм карала депресия и знам как мозъка може да блокира всички рационални реакции и мисли.
На следващо място мога да кажа, че досега (пу-пу, да не чуе дявола) не съм изпадала в ситуации, подобни на вашите. Израснала съм в нормално семейство, без скандали, викове, обиди... а, бе, въобще родителите ми (бяха) нормални хора. Но именно тази почти "стерилна" среда беше предпоставка по-късно да развия депресия.
Само веднъж имах досег с човек, който каза, че иска да ме удари. И честно да си призная, исках да го направи, за да си тръгна веднага. Провокирах го. Обясних му че разбиранията му за живота са ирационални, несъвместими с реалността. Очакванията му към хората, и към мен включително, са нереалистични. Каза ми, че иска да ме удари. Отговорих му че "знам", но че това му желание се дължи на неговото безсилие. Знае, че съм права и това не му харесва. И нищо не може да направи, защото е неспособен. Та, не ме удари. Искаше ми се да го направи, но малко ме беше страх. Никога не са ме удряли (да не дава Господ).
Поводът, по който реших да се включа в темата, е това, че в много от коментарите споделяте за чувството на вина. Вина за това, че вие сте предизвикали насилника; вина за това, че не го подкрепяте както той очаква; вина какво ще се случи с репутацията му, ако го напуснете или кажете на близки и познати; вина за това, че манджата е с малко сол, или пък с много сол. Вина за това, вина за онова. Вярвам ви, че изпитвате вина. Иска ми се да споделя нещо за вината, което надявам се, че ще помогне на онези жени (и мъже, защото има и такива), които все още не могат да избягат от токсичната връзка, но се включват или четат тук.
Преди години изпаднах в депресия. Причините нямат значение. Бях вече към 30-те. Страхувах се да не бъда отхвърлена, нямах самочувствие, беше ме страх да заявя себе си. Нямах вяра в себе си. На нищо не приличах. Стигнах до психиатър (Господ здраве да му дава). От дума на дума, от сесия на сесия, се стигна до въпроса за вината. Обяснявах му какво мога да кажа или направя и какво не бих, поради чувство на вина. Вина да не нараня някого, да не разсърдя някого, да не направя лошо, независимо дали този някой ми е близък или не. И тогава психиатърът ми обясни механизмът на вината. Ще се опитам да го цитирам, макар че ще ми е трудно да пресъздам точно думите му. "Знаеш ли, (...името ми...), защо изпитваш чувство на вина? Нарушила ли си някое свое правило? Човек изпитва чувство на вина, когато наруши някое свое вътрешно правило; правило, което той си е изградил за това как трябва да постъпва в ситуации или спрямо хора". След това, може би съм му разказала за моите правила да не наранявам, обиждам, изоставям хората, той ми каза "Добре, но човек от време на време трябва да нарушава тези правила, за да може да оцелее. Позволи си да нарушиш това твое правило". Е те тези негови думи обърнаха живота ми. Разбира се, не веднага, преформатирането ми отне години, но това като че ли беше един крайъгълен камък.
Към днешна дата, когато изпитам чувство на вина (защото това чувство е убийствено), веднага си задавам въпроса кое мое правило съм нарушила. Ако го идентифицирам - веднага се извинявам. Ако не - значи срещу мен стои манипулатор.
Та, в този ред на мисли, ако можете в обърканите си съзнания, разсъждавайте върху това - кое е онова ваше, лично правило, което нарушавате, за да се чувствате виновни. И можете ли да си позволите да не го спазите този път, за да оцелеете. И търсете помощта на психотерапевт, психиатър или психолог. Без здрав разум отвън трудно се преминава през такива състояния.
Пожелавам ви успех и стискам палци бързо да се отървете от насилниците.
А защо има такива... това е друга тема.
На първо място бих искала да поздравя и да кажа, че се възхищавам на онези от вас, които са намерили сили и здрав разум да се спасят от насилието. Честно казано, трудно ми е да проумея как се стига до такива издевателства, но съм карала депресия и знам как мозъка може да блокира всички рационални реакции и мисли.
На следващо място мога да кажа, че досега (пу-пу, да не чуе дявола) не съм изпадала в ситуации, подобни на вашите. Израснала съм в нормално семейство, без скандали, викове, обиди... а, бе, въобще родителите ми (бяха) нормални хора. Но именно тази почти "стерилна" среда беше предпоставка по-късно да развия депресия.
Само веднъж имах досег с човек, който каза, че иска да ме удари. И честно да си призная, исках да го направи, за да си тръгна веднага. Провокирах го. Обясних му че разбиранията му за живота са ирационални, несъвместими с реалността. Очакванията му към хората, и към мен включително, са нереалистични. Каза ми, че иска да ме удари. Отговорих му че "знам", но че това му желание се дължи на неговото безсилие. Знае, че съм права и това не му харесва. И нищо не може да направи, защото е неспособен. Та, не ме удари. Искаше ми се да го направи, но малко ме беше страх. Никога не са ме удряли (да не дава Господ).
Поводът, по който реших да се включа в темата, е това, че в много от коментарите споделяте за чувството на вина. Вина за това, че вие сте предизвикали насилника; вина за това, че не го подкрепяте както той очаква; вина какво ще се случи с репутацията му, ако го напуснете или кажете на близки и познати; вина за това, че манджата е с малко сол, или пък с много сол. Вина за това, вина за онова. Вярвам ви, че изпитвате вина. Иска ми се да споделя нещо за вината, което надявам се, че ще помогне на онези жени (и мъже, защото има и такива), които все още не могат да избягат от токсичната връзка, но се включват или четат тук.
Преди години изпаднах в депресия. Причините нямат значение. Бях вече към 30-те. Страхувах се да не бъда отхвърлена, нямах самочувствие, беше ме страх да заявя себе си. Нямах вяра в себе си. На нищо не приличах. Стигнах до психиатър (Господ здраве да му дава). От дума на дума, от сесия на сесия, се стигна до въпроса за вината. Обяснявах му какво мога да кажа или направя и какво не бих, поради чувство на вина. Вина да не нараня някого, да не разсърдя някого, да не направя лошо, независимо дали този някой ми е близък или не. И тогава психиатърът ми обясни механизмът на вината. Ще се опитам да го цитирам, макар че ще ми е трудно да пресъздам точно думите му. "Знаеш ли, (...името ми...), защо изпитваш чувство на вина? Нарушила ли си някое свое правило? Човек изпитва чувство на вина, когато наруши някое свое вътрешно правило; правило, което той си е изградил за това как трябва да постъпва в ситуации или спрямо хора". След това, може би съм му разказала за моите правила да не наранявам, обиждам, изоставям хората, той ми каза "Добре, но човек от време на време трябва да нарушава тези правила, за да може да оцелее. Позволи си да нарушиш това твое правило". Е те тези негови думи обърнаха живота ми. Разбира се, не веднага, преформатирането ми отне години, но това като че ли беше един крайъгълен камък.
Към днешна дата, когато изпитам чувство на вина (защото това чувство е убийствено), веднага си задавам въпроса кое мое правило съм нарушила. Ако го идентифицирам - веднага се извинявам. Ако не - значи срещу мен стои манипулатор.
Та, в този ред на мисли, ако можете в обърканите си съзнания, разсъждавайте върху това - кое е онова ваше, лично правило, което нарушавате, за да се чувствате виновни. И можете ли да си позволите да не го спазите този път, за да оцелеете. И търсете помощта на психотерапевт, психиатър или психолог. Без здрав разум отвън трудно се преминава през такива състояния.
Пожелавам ви успех и стискам палци бързо да се отървете от насилниците.
А защо има такива... това е друга тема.
Аиде малко да ви приземя щото много говорите незнам къде живеете вие ама аз живея в Пловдив и тук една сносна квартира в която евентуално можеш да гледаш дете е 300 лв горе долу и 300 лв депозит и да ти останат пари до следващата заплата за да караш това е едно на ръка и други в Тея несигурни времена как се рискува с бебе да идеш на квартира един месец без работа и си на улицата с бебче на ръце да не обеднява че за що годе сносна заплата трябва да си на смени с нощен труд да се ама според закона в момента с такова малко дете нямаш право на нощни смени