Домашно насилие

Моята близка намери работа,даже няколко,въпреки възрастта си.За да се разсейва и за първи път от много десетки години да се почувства самостоятелна. И въпреки това все предлага да върне изработеното на работодателите си... ако те имат нужда .Дотолкова се чувства нетипично да разполага  със собствени средства,които да не отчита пред мъжа си. Изумявам се. Разбирам я,цял живот манипулация-тя просто още преоткрива света и новият си живот.Насилникът е посещавал и работното ѝ място,за да се сдобие с документи колко ѝ е заплатата.
Много гадории мога да разкажа,но няма смисъл. Тя,когато го напусна за последен път,тръгнала да се самоубива. Не мога да ви изброя колко хора ликуват,че това не се случи и тя избра да потърси помощ,въпреки убедеността си,че ще пречи,при когото и да отиде.
Това психическо смазване уврежда дълбоко. И вменяването на перманентна вина е най-лошото. Че нищо не става от теб,че ще пречиш на близките си,ако се обърнеш за помощ към тях. Че,видиш ли, насилникът остава сам и не може да се грижи за себе си.
До ден днешен моли близките да посещават насилника ,за да не умре сам. Сещате се,обаче,че на никой не му пука за него.Моята близка все още чувства вина към децата си,че е напуснала баща им,което се случи сравнително скоро. Само да уточня,че тя има пораснали внуци!!!
Не си пропилявайте живота.
Едно време е било срамно да се разведеш. Родителите са казвали " Ти си си го избрал/а,ще търпиш". Вече не е така,ЗА ЩАСТИЕ. Мислете за примера на децата. О,моля ви,мислете за тях.И се махайте при първи сигнал,преди децата да попият случващото се. Преди да станат насилници или насилвани.

Ха, мислех че вината, за която говорите че изпитвате е, че сте подложили на ужасни неща децата си и себе си с години, вместо да им/си го спестите навреме, пък то какво било. Или всички говорите за различни вини? Не разбирам.

Здравей Издислав, трудно е да се формулира вината, поне при мен е така. Аз изпитвам вина, затова че изгрява слънцето! Изпитвам вина, че съм се провалила като съпруга и майка, че вземайки това решение, изчезва илюзията, че имам "нормално семейство", че съм давала, а не е било достатъчно, че съм неспособна да изкарам хубавите му черти, а само демоните, че не съм била достатъчно красива и грижовна, че каквото и да прява не мога да го омилостивя, че ако бях положила още малко усилия, можеше да бъде друго(пълни глупости), че съм го изоставила, а той няма да се справи сам, защото съм се грижела за всичко, а той е доказал неспособността си, че оставам да живея в общия дом( макар той и квартира, в чужбина сме), че му искам издръжка за детето, защото той забравя, че има дете, а и това е по моя вина......Още много вини изпитвам, а той в съзнанието ми е невинен, оправдан. Може да ти се струва глупаво, наивно и неприсъщо за 36-годишна жена, но вече не очаквам и някой да ме разбере. Мъчително е, защото всички усещания са обвити и в огромен страх. Не ме питай какъв. Страхувам се от всичко.....

Това са вините, които се набиват във форума от разните квачки с "идеалните" семейства. Компромиси с насилие (без значение дали психическо или физическо не се правят). Тръгваш си, колкото се може по-скоро. Аз също не исках... все едно се бях привързала към насилника си (стокхолмски синдром). Чудех се дали ще имам живот след тормоза. Много мои познати (забележете и то ЖЕНИ) ми казваха да търпя защото то било "нормално". Нормално е да те обижда, да те унижава и т.н. (поне не те бие кво толкоз искаш)?! Когато най-накрая събрах сили да си тръгна всички ми обърнаха гръб с изключение на сегашният ми приятел. Той знае през какво съм преминала и заедно с него се справяме с нанесената ми травма (това, че жените са инкубатори, слугини и друго приложение нямат поне според насилника ми). Всяка стъпка която всеки ден извървявам е една малка победа, а виждайки, че не съм сама (това се случва и на други жени) ми дава куража да се боря и да не се срамувам от преживяния ужас.

Уау, съвсем нерационални вини значи, и наистина непонятни за мен. Наистина си мислех, че за вината от горния ми пост пишехте. Пак ми е много странно при всичките тези вини, как не изпитване точно онази, дето трябва да е истинската, само тя липсва май. Изглежда ми егоистично. Моля, обърнете се към психолог, да ви помогне да преодолеете всички тези необосновани вини. Звучи ужасно да се живее с това.

Човек или е добър, или лош. Никой не изкарва чертите му. Отговорността за всяка една от тях си е у всеки индивид, не у околните.
Това е често срещана манипулация: ти ме правиш такъв и онакъв. И като се държи като лайно, значи заслугата е твоя.

Изобщо, бръсначът на Окам трябва да е мото на жените, особено младите. Който се държи зле- е гадняр.

Вината ти се вменява с години. Накрая си мислиш, че ти си толкова зле, че си заслужаваш каквото получаваш. Между другото, вменяването на вина е доста типично и за някой пишещи жени тук във форума. Вместо да внушават сила или да дадат рационален съвет, вменяват вина.

Манипулирането чрез вина действа точно при чувствителни, свестни хора с висок морал и самокритичност. Ако си някой егоист и типигьос, малко трудно ще ти вменят чувство за вина. Насилниците никога не страдат от чувство за вина. Те винаги са безгрешни, жертви, никога не носят отговорност. Дори и когато се извиняват, то не е искрено, не е с желание за промяна, а само манипулация. И обикновено е в стил - ти (или някой друг) ме накара да се държа така. Дори с извиненията си пак внушават вина.


Това е жестоко.

Това издислав пише някакви неща наизуст и засяга още повече... Няма наръчник каква вина трябва и каква не трябва да се изпитва в подобна ситуация.... В такъв момент психиката е толкова наранена, че няма смисъл да се търси рационалност на мислене. Ето, заради такива с имена на мангалски песни за никнейм, които само критикуват, жените се срамуват, търпят и мълчат..

Издислав, това че изпитваш всякакъв вид вина, без да си виновен е страшното. Това е една част от насилието, което цели да те смачка като личност. Именно за да не можеш да си тръгнеш така лесно.
Това е пагубно за личността.
Разбирам, че не си бил жертва на домашно насилие и крайно не си запознат с последствията от това. А кой и каква вина ще изпитва не си ти човека да преценяваш. Смятам, че потребителите в тази тема разказаха ужасни неща, споделиха лични чувства и болки за да бъдат порицани каква вина трябвало да изпитват.
Като си отговориш на въпроса от никнейма си вероятно ще разбереш за вините .

Издислав, както казах, не очаквам да ме разбереш! Аз самата съм психолог по професия, но е изключително трудно да "оперираш" собствените си емоции. Минах вече един курс с психолог. Външната намеса ми помогна да погледна по-обективно на ситуацията, но справянето е много продължителен и болезнен процес. Не знам как е при другите, момичетата могат да споделят, но до 17 години аз бях свидетел на домашно насилие и изведнъж се появи той, "моят спасител", който ме направи пряк участник в него. За протокола, той е бил и свидетел, и участник до почти 22-годишна възраст. Толкова ми беше жал за него ( понякога и сега все още ми е), защото знаех какво преживява. Исках да бъда до него, да му помогна с разбиране и любов, но неусетно влезнах във водовъртежа на омагьосания кръг и нямаше как да излезна, а само да продължа да обикалям, чакайки промяна и търсейки нови начини за по-добър живот. При все, че всичко криех, никой никога не разбра, защото беше страшно унизително за мен, а и толкова усилия и емоции бях вложила, не исках всичко да се окаже борба с "вятърни мелници". Накрая се оказа точно това...Той демонстрираше върховно щастие с новата си любов, а аз разбита, съкрушена и недостойна се самобичувах "ето виждаш ли, не положи достатъчно усилия, спря да го разбираш и подкрепяш и сега той ще дари цялата си любов на друга, а ти знаеш, че той може много силно да обича". Така, той се озлоби към мен мнооого, само месец след раздялата, и появата на нова изгора, а аз се чудех как да го омилостивя, но получих жестокост с пълна сила. Ударите се забравят с времето, но думите, отношението, унижението от човека, на който си посветил толкова много - не и боли....
Да, страшно ме боли и че направих дъщеря си свидетел и участник. Нейните спомени са много живи и никога няма да изчезнат. Дълги години криех от нея, защото ме беше срам. Но неусетно тя сама започна да забелязва много неща, след което и тя беше в кръга. Тя е с много изострено чувство за справедливост....беше изключително разочарована от мен. Аз, която я учех на определени ценности и поведение, ги бях потъпкала.
Сега, говорейки си двете, проявява разбиране и ми е най-голямата подкрепа. Оказа се силно дете. Но е истина, че аз съм отговорна за нанесените и травми и ще си нося кръста докрая.

Как човек с вашата професия стига до това положение?
Направо съм втрещена!

Неусетно и бавно се стига. Започнах да уча психология, защото усетих, че има нещо нередно във връзката ми, но не знаех какво, а вече бяха минали 5 години. Когато напълно осъзнах, вече беше късно.

Важното е, че сте се осъзнали! Само не бъдете тъжна. Нямате никаква вина и го знаете. Въпрос на още малко време е, напълно да изчистите емоциите си.

Нали сте чели за синдрома на сварената жаба...
Не бих го повярвала и аз, ако не го бях изпитала на гърба си.
Джулиет, дръж се за дъщеря си. Ще се справите. Кураж!