Домашно насилие

  • 20 159
  • 774
  •   1
Отговори
  • Мнения: 302
Здравейте има ли тук хора преживели домашно насилие и кога и как решихте да си тръгнете.

# 1
  • Мнения: 44
И аз ще се радвам някои да пише по тази тема.В какво се изразява вашия тормоз?

# 2
  • Мнения: 4
След 5 години,след поредния поредния побой,изчаках го да отидене на работа запалих си колата и не се върнах никога ,две години продължи тормоза след това...Моят съвет ,не чакайте ,не се страхувайте ,говорете с близките си,те ще ви помогнат и няма такова ТОЙ ЩЕ СЕ ПРОМЕНИ посегне ли веднъж ,пак ще го направи

# 3
  • Мнения: X
Няма как човек, който не го е преживявал, да даде съвет да този, който страда от него. Принципно моментът на напускането трябв да е веднага след първото физическо насилие. Няма нито едно извинение за такова нещо.  Ако се пропусне, влизат в действие неща като манипулиране, смазване на психиката, Стокхолмски синдром и измъкването е в пъти по-трудно, понякога и въобще не се случва. Едно трябва да е ясно: който е посегнал веднъж, не заслужава втори шанс. И вината никога не е на жертвата.
Така че място за колебание няма, решението е само едно. Остава да се приведе в действие, а това изисква смелост и разумно планиране. Защото жертвите на насилие често са зависими по един или друг начин. Животът с насилник обаче не си струва нито една минута.

Аз съм била жертва на насилие. Реших да се махна след много време - години, които никой няма да ми върне. Добре че нямаше поне дете в картинката. Ако младостта е извинение...

# 4
  • Мнения: 902
3,5 години. Много дълго изчаках даже, като гледам назад с днешна дата. Това е проблем, от който няма отърваване- друго да не вярвате! Най- много в някоя следваща връзка насилника да не посмее вече, но във връзка, в която на някой вече му се е случило да вдига ръка, се случва все по-често и все по интензивно. Бягай-особено ако имаш дете!

# 5
  • Мнения: 488
Темата е много лична и болезнена и не вярвам много хора да се разпишат тук. Има тема за домашно насилие и там ще намерите отговори. http://m.bg-mamma.com/?topic=991170

# 6
  • Мнения: 1 134
Почти три години, след третия удар се обадих на 112, крайно време беше за нагляра да се сети откъде изгрява слънцето... колегите ми тогавашните помогнаха много и се отървах от ада... А за психически тормоз, полят обилно с алкохол, и заплахи за убийство, грозни сцени, мога да изпиша много теми.
Мен ме притеснява друго... Системата е такава, че при лека повреда има само един предупредителен протокол и това е... Въпреки моите медицински и тн... И все имам лошото предчувствие, че някоя негова приятелка няма да се размине само с разбит нос и шамар... Той е способен да убие от гняв... Лошо е, че такива са на свобода.

# 7
  • София
  • Мнения: 12 374
Темата е много лична и болезнена и не вярвам много хора да се разпишат тук. Има тема за домашно насилие и там ще намерите отговори. http://m.bg-mamma.com/?topic=991170
Защо? Да, болезнена е темата, но българката трябва постепенно да свикне да говори за нея, точно както правят другите европейки. Тук, за жалост, съдейки по себе си и приятелките ми, които сме се сблъсквали пряко или индиректно с проблема насилие от съпруг/приятел, всичко се прибира навътре, вместо да се изкара навън и да се задейства механизъм за преодоляване.

Мълчанието никога не е правилният отговор в случаите на насилие. Ако темата помогне на дори една-единствена жена, която я чете без да се разписва, но осмисля казаното, да разкара насилника и да заживее собствения си живот, значи има смисъл.

# 8
  • Мнения: 488
Таис ,защо ? Защо ти не споделиш за твоя опит или пък приятелите ти не споделят? Вместо това призоваваш други да го сторят.
Мълчанието не е решение ,но това не прави споделянето лесно . Пък в този раздел на форума колко изцепки и упреци  чета и то срещу потърпевши от домашно насилие. Точно в този под форум,  АЗ не бих споделила . Предлижих друг раздел на жената защото там е много по вероятно да получи разбиране и да намери отговор на въпросите си. Не съм призовала към мълчание никого, само изказвам мнение.

# 9
  • София
  • Мнения: 16 104
Няма как човек, който не го е преживявал, да даде съвет да този, който страда от него. Принципно моментът на напускането трябв да е веднага след първото физическо насилие. Няма нито едно извинение за такова нещо.  Ако се пропусне, влизат в действие неща като манипулиране, смазване на психиката, Стокхолмски синдром и измъкването е в пъти по-трудно, понякога и въобще не се случва. Едно трябва да е ясно: който е посегнал веднъж, не заслужава втори шанс. И вината никога не е на жертвата.
Така че място за колебание няма, решението е само едно. Остава да се приведе в действие, а това изисква смелост и разумно планиране. Защото жертвите на насилие често са зависими по един или друг начин. Животът с насилник обаче не си струва нито една минута.
...
Аз постъпих точно както е посъветвано по-горе. Физическото насилие обаче беше предшествано от много години психически тормоз - така че сигналите ги има преди да станеш и физическа жертва.

С новите изменения в Наказателния кодекс и двата вида насилие вече се инкриминират, можеш да заведеш дело по НПК.

# 10
  • София
  • Мнения: 12 374
Не съм призовала никого да говори, моля ти се. Просто мисля, че не е необходимо едва ли не веднага след пускане на темата, някой да казва, "Момичета, тук е кофти, елате да си говорим другаде, където по-малко хора ще ни четат.''

Ами то това е смисълът, според мен. Да се говори, за да могат повече жени, млади момичета, че и мъже, да четат. Да, историите са болезнени, гадни, не винаги имат и хепи енд. Но това е животът, мамка му, като му махнеш панделките и пудрата.

Знаеш ли защо жените, които познавам не говорят? Защото изпитват срам. Срам ги е, че някой ги малтретира физически и/или психически, срам ги е от децата им, от околните, от себе си. Познавала съм и такива, които се мъчат да оневинят насилника, да омаловажат ставащото. Реален цитат: ''Един шамар на няколко месеца нищо не е, той иначе е много добър''.

Относно упреците: един път само ми се случи потребителка да си изпусне нервите и да каже нещо грозно, използвайки споделена от мен информация. Да, заболя, но гледам философски на нещата и се старая да не съдя строго хората, само защото в пристъп на афект са ми казали нещо кофти. Случва се.

Та така. Който иска, по-добре да пише, да го изкара от себе си. Като човек, който след побоя близо месец не можеше да си подаде носа навън защото беше целият цин-лилав, мога да кажа, че срамът е последното нещо, което трябва да изпитваме. Аз лично не усещах срам, а огромен, заслепяващ гняв - който пък ми помогна веднага да прекратя връзката, вместо да се хвана на клетвите му, че било за пръв и последен път, ма той ме обичал, дръндрън. За жалост, не всички се махат веднага, някои се връзват на най-старата лъжа на света: как насилникът ще спре с насилието.

# 11
  • Мнения: 18 522
Никакъв опит нямам с това, но ми се иска да обърна внимание и върху един друг аспект. Трябва от много малки да учим дъщерите си да не търпят никакво психическо или физическо насилие. Да им обясним какви са признаците на насилие и да знаят, че случи ли се, трябва веднага да споделят с някого и да се разделят с човека, който им го причинява. Ако им се обяснява от малки, има шанс до 20 годишни да им е вече трайно заложено като правило в главите и да реагират по-правилно, ако им се случи на тях.

На мен като малка никой не ми го е казвал, но пък и в моето обкръжение не е имало насилие, така че бих знаела, че не е нормално, ако ми се случи. Но всяко дете е различно и е добре да се занимаем и с това превантивно.

# 12
  • Мнения: 7 846
След повече от 20 години от моя "опит" по темата все още нямам никакво желание да говоря за това. Всяко разчопляне на раните води до кошмари и дълъг възстановителен период, в който семейството ми е потърпевшо от празния ми поглед, нощните кошмари, затварянето и липсата на усмивки. Затова не желая да говоря, не от срам или нещо друго.

# 13
  • София
  • Мнения: 16 104
Ева, на мен също ми трябваха години (16!), преди да започна да говоря за това. И аз се срамувах - от слабостта си. Сега знам, че съм силна и като Бианка и Таис смятам, че трябва да са говори, МНОГО да се говори, за да стане норма не мълчанието, а превенцията, за да не позволяват дъщерите ни подобно поведение спрямо тях. За да научим синовете си на коректно поведение.

# 14
  • Мнения: 1 134
Съгласна съм с вас, че трябва да се говори! Аз изпитвах гняв и срам към самата мен как съм се закопала в този ад сама... Всички ми повтаряха, че правя грешка, да се махам... Но, все празните му обещания ме връщаха... Семейството ми даже спря всякакъв контакт с мен...
Аз ходих на психиатър, минах курс на лечение, говорих и с подкрепа станах по-силна. Не ме е срам да говоря за това, жените трябва да знаят и да се пазят.
Аз дело не заведоха, защото при последния бой братовчед му бе там свидетел, когато звъннах на 112, на другия ден в полицията ми казаха, че нямам голям шанс да спечеля делото, още повече той е имал свидетел и бяха прави. Братовчед му в обяснението е писал, че бил в тоалетната и нищо не знае и не е видял... А беше до мен в кухнята... Насилникът пък твърдял, че сама нарочно съм се ударила... Та, така, не заведоха дело, получих писмо от прокурор, че се прекратява всичко, тъй като не е имало последващи сигнали и оплакване... Трябваше да ми счупи главата ли, за да стане нещо, не знам. Бях с лека телесна и в рпу ми казаха, че при лека нищо не се случва с две думи...
Даже, докато си вземах багажа, бях с полицайка и пожарникар приятел с мен, а той не спря да ме обвинява пред тях, че съм луда и наркоманка и съм го тормозела... Такива хора са много долни, лъжци и изкусни манипулатори!

Общи условия

Активация на акаунт