Домашно насилие

Той това е видял и така е живял и няма да се промени ако щеше да го направи нямаше да е такъв какъвто е в момента.

Там е работата, че няма да се промени. Човек се ражда с характера си. Моят ми казваше, че няма за кога да се променя, караше ме мен да се променям за него, вместо да ме обича за Това, което съм.. Мерси... Добре, че имах приятели, които не позволиха да забравя коя съм. Моят мъж сега и дума не е казал да ме променя. Търпи ме с лошите ми черти, защото няма перфектни хора. Като се скараме, затваря вратата и си мълчим... Скоро след това вече се търсим... Ама, да ме псува, пък да му нося пантофите, няма нужда...

Има един такъв момент, че, колкото повече компромиси се натрупват, на толкова повече сме склонни. Първо е бил скандал - минал-заминал, после е било шамар, после нож, после преждевременно раждане, после взимане на детето. И, понеже всички тези неща изискват огромен ресурс в конкретен момент, за да преминем ситуацията, омаловажаваме причината и си казваме "абе, айде, мина, другия път ще го мисля".

Но всеки следващ път е все по-тежък, все по-критичен, като някаква стълба, водеща към ада и неусетно попадаме в капана на собствената си невъзможност да бъдем адекватни. Казваме си "аз, такива тежки неща преживях, та сега за едни пантофи ли ще се дам". Ставаме все по-безчувствени към настоящето и все по-безсилни да го променим. Облягаме се на планове, които никога няма да се сбъднат, защото, когато дойде време за изпълнение, пак се включва същата причина (било е много по-зле, а не сме тръгвали, точно сега ли да тръгвам - зима е, нямам пари, зъбите ми са развалени и т.н.).

Осъзнавам колко трудно се къса тази верига и всеки един пост, в който казваме "аз се предавам, защо не тръгваш, защо стоиш" е точно този вид скрито обвинение "сама си го правиш, сама си си виновна". Нещото, което най-малко помага, защото, освен че показва, че не разбираме, зачертава и цялото битие, достойнство и здрав разсъдък на жертвата. Елодия не се нуждае от още начукване на канчето, нуждае се от подкрепа по начин, по който и е възможно да я чуе, осмисли, възприеме и приеме.

Ива, мисля, че можеш да помогнеш на Елодия, ако пишеш от позицията си, преди да си тръгнеш. Как събра сила, кой ти помогна, кой конкретен момент си каза "стоп, край", не се ли притесняваше за парите, за живеенето сама, на кой първо разказа за решението си?

Елодия, казваш, че го обичаш и знаеш, че няма да се промени. Защо му прощаваш? От обич ли? Или от страх да не си сама? Живи ли са в теб мечтите, как може да сте едно задружно семейство, пък макар и на цената на няколко шамара, веднъж годишно? Имаш ли такъв вариант в главата си, такъв компромис би ли направила?

Дай да видим къде си в ситуацията и как може да се помогне.

Мими, бях писала по-назад. Започнах да работя в пожарната по програма за девет месеца. В началото все идвах оскърбена, неспала след пиянски изцепки негови, не исках да се събирам с колегите никъде, когато ме канеха... Те малко по малко се сближиха с мен, почнахме да си говорим и им споделях какъв е приятелят ми, без да споменавам за биенето. Хората почнаха да ми обясняват, че трябва да се махна, че заслужавам добро момче до себе си,  че съм достатъчно хубава и умна, за да търпя такъв тормоз... Аз даже казвах нарочно, за да ме оставят намира, че вече не сме заедно, лъжех всички, включително и себе си... А имах доста близки и добри приятели вече там... Докато една сутрин не дойдох посинена по лицето с летни дрехи посред зима и попитах началника ми мога ли да се прибера, защото не се чувствам ок. Той веднага видя синината и само ме попита "оня ли ти направи това? ". Веднага говориха с началника на рпу, хвана ме под ръчичка и в полицията, вечерта аз се бях обадила вече на 112, полицаите викнаха линейка и ходих на снимка в спешното. Цялото ми лице беше в кръв, изпитах ужасна погнуса от това същество - приятеля ми. Ядосвах се колко пъти се грижех за него, виках спешна помощ за гърчовете му, а насреща получих разбита вежда, нос, пресрещнат пръст от удар с метален салфетник и пик на психическо унижение... Хората в спешното ме съжаляваха, докато ревах и ми подаваха кърпички. Тогава нещо в мен изкипя. Та, на сутринта ходих и за медицинско, и в сдружение за закрила от домашно насилие заедно с моя началник. Той заедно с полицайката дойде да ме пази, докато си обирах багажа, а насилникът ме обвиняваше в наркомания и лудост пред тях... Нарочно каза, че съм се ударила. Аз мълча, събирах и гледайки го се чудех колко се мразя, за да си причиня това... Началникът ми тогава не ме остави за миг, занесе багажа ми при майка ми, долното животно ми прибра цялата заплата, през нощта от спешното излязох само по дамска чанта и лаптоп, това успях да взема само + бях по домашни дрехи, прибрах се при майка ми, едва платих таксито... Тя онемя, като ме видя.. Изрових сутринта някакви мои дрехи от преди десет години и тръгнах за работа... Не ме беше страх  да остана без средства, имах стаж, платена борса няколко месеца и си намерих работа бързичко. Благодарна съм с цялото ми сърце към всички хора от пожарната, те успяха да ме спасят и пряко, и косвено от ада. С мама нямахме много средства, но това не ме разубеди да се връщам... Щях да нараня приятел, който стоя с мен след боя, който ми помогна и до вечерта не ме остави, води ме даже при психоложката на Работа...може да звучи смешно, но не посмях да го разочаровам. Той най-много държеше да ме отърве оттам още при първите ми разговори с него... Ако искате, може и да се смеете, че на 24 се върнах при майка ми, но аз не съжалявам... Бяхме в лоши отношения, заради токсичната ми връзка и сърцето ми се скъса, като я видях колко страда...справяхме се, аз даже все още търся изгубеното си време с нея.. Станахме много близки. А съпругът ми по ирония или не е пожарникар, с когото се знаехме само по физиономии, докато работех там 😃. Казах си стоп, когато се видях в кръв, седяща сама в спешното, когато ме разпитваха какво се е случило, когато докторката с подигравка, докато говореше с някого, каза, хаха, чакай, че дойде една пребита...тогава вече знаех, че е време...

Ива,

Благодаря, прегръдка и от мен!💓
Прегръдки за всички в темата, моля ви, не се оставяйте в този капан...
И още нещо, насилникът ми все беше спокоен, че няма да се обадя на 112, защото не го бях правила при другите побоища. Но, благодарение на крилете, които бях получила на работа, посмях!

Нищо не умаловажавам виждам ясно за какво става въпрос не съм сляпа но завирането по разни партери и тавани за по 150 лв не е никакво решение а евентуално нещата стават по зле един ден без работа и съм на улицата.

А сега не си на улицата и всичко е наред.

Със сигурност е по добре от някоя такава дупка.

Тогава дано сестра ти е жива и здрава да гледа детето. Иначе ще го пратят в приемно семейство. Може да попадне на свестни хора, но всички помним и "приемната майка", която остави детенце с напълно измръзнали крачета. Не знаеш къде ще иде точно и какво ще му се случи. Но нали ти си на спокойствие с мъжа си.

Аз бих предпочела да живея в мазе или таван и в мизерия, но никой да не ме тормози. Ти си искаш и заслужаваш това, което живееш. Ужасно ми е жал за детето. Не ми пука колко жестоко звучи. Само децата страдат от такива майки, майките явно са си екстра.

Дори и улицата е по-добре от живеене с насилник....

Ива радвам се че ти си имала варянт да се прибереш при майка си и си си стъпила на краката.

Много ти благодаря за пожеланието само дето в такава дупка пак няма да ми а върнат заради липса на условия ама не мислите като говорите.

Бяхме трима в една стая, когато си идваше брат ми от лекции. Не съм умряла от ужас и суета. Живее се и с малко, и с много.

При моята майка не става въпрос за това Ива а съвсем различно нещо.