По време на спор ...

Бившият ми мъж има дарбата да улавя инстинктивно най-болезнените места у хората, дори у непознати. Твърде често при спорове настъпваше по мазола и винаги си е признавал, дори с гордост, че го прави нарочно. Случвало се е неведнъж да загубя самообладание, което е нетипично за мен. Имало е и крясъци, и обиди, загуба на достойнство, за които ме е срам да си спомням.
Щастлива съм, че сега с партньора ми тези неща липсват. Разногласията, ако ги има, се обсъждат спокойно, възпитано и разумно. Досега не сме се скарали нито веднъж, а не е като да нямаме чепати характери и двамата.

Както е поставен въпросът предполага, че проявата на чувства е равнозначно на уязвимост, слабост, като авторката слага знак на равенство между тях и женственост, а на това се противопоставя каменно лице. Само че спектърът от реакции е много по-широк, може да варира значително дори за една и съща двойка, в зависимост от ситуацията, конкретния повод за скандала, дали засягането е умишлено или не и т.н. Реакция, различна от сдържане на чувствата съвсем не е нужно да бъде от типа "разстроената отива да плаче безпомощно в ъгъла". Може да бъде експанзивна и агресивна, може да се покаже обида и със съвсем спокоен тон, може да се отвърне и със сарказъм и показване на превъзходство и презрение от страна на първоначално обидения.
При здравословни отношения би трябвало да се избягва унижение, умишлено човъркане в раните на другия или обиди. Би било нормално другият да реагира и да покаже,че е наранен, но по начин, демонстриращ достойнство и недопускане да бъде мачкан и принизяван. Съответно е нормално, ако е допуснато неволно, в изблик на гняв, да има извинение. Хората не сме перфектни, всяка двойка е имала някакви спорове и скандали. Ако като цяло се запазва добрия тон и уважение към мнението на другия, всичко е наред. Ако постоянно след спор единият се чувства по -долу от другия, унизен, уязвен, тогава в отношенията има нещо токсично. Има и още милион варианти - например, хората са с много различни разбирания и за да са заедно, постоянно се налагат сериозни компромиси, тогава е по-добре да се разделят.

Точно. Затова аз не реагирам, изобщо. Абсолютно каменно лице запазвам и се научих да ми минава през едното ухо и да излиза през другото.
Много е яко така в спор с емоционални манипулатори😁

Тук става въпрос със спор с обичния, който едва ли е от тях, щом още си с него.

Темата за емоционалните манипулатори не се ли изтърка? Аз познавам само един, но и той сега ближе рани, та едва ли може да мине за толкова умел.

Като цяло само един път е е обиждал нарочно и тогава се скарахме жестоко, защото и аз мога да наранявам вербално . Когато си изравняваме мненията за лична основа не си позволяваме да се обюждаме, обясняваме си кое не ни харесва и се опитваме да го променим. Случвало се е да ме обиди с някоя дебелашка шега, ами казвам му "Котка така и так, стегни се малко, не ми е приятно".Ако човек цели да те засегне, засегни го и т да види, че не е приятно

Моят мъж не ме е обиждал, но и аз съм си терминатор. Всъщност веднъж на шега ме нарече бухал и после настана една .... нищо ранимо и женско не последва де.

Най- отвратителните хора ,за мен, са тези- наговарят ти куп глупости, измислици и обиди, щото били се ядосали, или щото искали в момента да те засегнат. Ама, те не че го били мислили, не че не осъзнавали, че не е истина, ама им дошло на устата.
Болка ми е било, стъписвало ме е, опитвала съм се да обясня, да опровергая.......докато не разбера, че той го прави с цел. Тогава  ме обзема ярост от наглостта. И тогава не спестявам нищо, и емпатията ми се изпарява. Но, никога не си позволявам да отвръщам със същото- да си измислям, да преиначавам с едничката цел да уязвя и " спечеля битката".

Човек като е ядосан може да наговори всякакви глупости, такива неща обикновено дори не забелязвам, така, че в повечето ситуации съм poker face.
Но когато усетя, че някой наистина иска да ме нарани или унижи, става страшно.

"Каменно лице" е на български, но мога да го докарам само ако срещу мен е или някой с жълта книжка, или напит до козирката, или търсещ скандал на опашката.
Всичко, което си позволи да наговори някой, когото приемам дори и за условно близък, само защото се бил ядосал, изважда рогатата ми същност.

За съжаление аз съм тази която уязвява. Нищо женско не остана в мен.

Не мисля, чи пола има значение- до характер е и до вътрешна неудовлетвореност, може би.

Мъжът ми никога не ме е обиждал /уязвявал/наранявал нарочно, просто не е такъв човек. Не обича скандали, разправии, караници... Когато все пак съм се почувствала обидена, реагирам като жена, обикновено млъквам и не му говоря.

Именно защото ти е близък, няма смисъл да продължаваш да наливаш масло в огъня. Особено, ако ти пука за човека и ако знаеш, че и на него му пука за теб. Да си изпълни изпълненията, пък после ще му мислим.

Там е работата, че престава да ми е близък и няма начин да ме убеди, че му пука за мен.

Т.е. ако някой ти се ядоса и се развика, значи не му пука за теб? Ако не му пука тогава за какво ще се ядосва? Не виждам логиката. Повече бих се притеснила, ако сгафя с нещо и не ми обърнат никакво внимание.

Ти никога ли не се ядосваш на някой и ако повишиш тон, това е признание, че не ти пука ли?

Едит: и не става дума да ти се развика, защото не си измила чиниите примерно, говоря за сериозни неща, свързани с характера, а не битовизми.