Ролята на жилището в семейните отношения

Прочетох цяааалата тема и ми е много интересна.

Странни са ми съжденията за младите в Сф, заплати, живеене вкъщи при нашите до 30 и т.н. други теории.

Ще ви кажа как стана при мен.
От средно голям град в дивия северозапад съм. Мама и тате разведени от години. Тате с второ семейство и дете. Мама и тя, ама в последствие и с още 1 развод. Отгледана съм с идеята, че без висше образование няма бъдеще, обаче няма кой да ми го плати и да ме издържа. Тате помогна за уроците по биология 2 години и влязох да уча - Ветеринарна медицина. Помощ от баба - боксониера на името на вуйчо ми, в която не е стъпил през целия си живот. Там живах със съквартиранти и в последствие с половинката ми. Не съм плащала наем и съм била независима и спокойна - огромен плюс. Тате каза, че няма да може да ме издържа, но пое грижа за семестрите, които бяха м/у 840 и 1000 на година. Също горяма помощ - не мога да си изкривя душата.

От вторият месец в университета започнах работа - за 250 лв чисто на 4 часа в едно кафе в Мол (2008г). Това ми бяха приходите. Някой, ако се смили и прати нещо е голям бонус. Така 9 месеца работих и учих. Не съм влачила и изпити почти. Да съм ходила на септември - 5-6 пъти за 6 години. После смених работата - отидох за месец и нещо в един офис, ама не може да учиш Вет. мед. и да работиш в офис - не става. Шефът искаше да ме задържи и да прекъсна даскалото, но го отрязах. После почнах в цех за сандвичи - с големи уговорки, че съм студент все пак ми разрешиха да ходя следобедите и уикендите. Изкарах пак към 9-10 месеца и напуснах, че беше кошмарно просто. После изпаднах в дупка - 3 месеца без работа, пак без лев от нашите, но имах стипендия и изкарах с 400 лв трите месеца, + помощ от човека до мен (не, че той ги беше напАрил, но се справихме). После в началото на 3ти курс почнах в хранителна верига за 420лв бруто. Там ме харесаха и ме повишиха дори. Изкарах 8 години там - завърших си образованието и родих детето си пак там. Не ми е било лесно в никой случай. В 4ти курс - най-тежкия и зает откъм време и материал, аз бях зам. р-л и в последствие - р-л на отдела си. Имах 25 човека подчинени. Ходех по 2 пъти в деня наработа. Ставах в 6 и лягах в 11.  Костваше ми много всичко това, но можех да спестявам и отделям за нещо едва в 5ти курс. Тогава пък тате имаше проблеми и аз сама си платих, мисля, последните 3 такси. Като завърших вече имах стабилна работа и добър доход.

Не по специалността, но беше невъзможно на този етап да остана без работа, че да прекарам 2-3 години в стажуване (при Вет. е безплатен стажа - никой не ти дава дори минимума, докато му помагаш и се учиш на практика). Като завърших инвестирах малко в себе си - изкарах си шофьорската книжка, постегнахме минимално апартаментчето. Придобихме огромен разход - стара кола... Пак нямаше как да спестя нещо значително. През повечето време и на майка ми се е налагало да давам по малко пари от време на време... Никога банковата ми сметка не е била на червено, но повече от 2-3 хиляди никога не съм успявала да спестя. Човекът до мен също работи от студент, но за да се дипломира остана на разходите на техните близо 6 месеца. Заплатата му никога не е била 4 цифрена.
Винаги сме си говорили, че трябва първо да си купим апартамент и после да правим деца, но аз съм проблемна - със СПКЯ и не се знаеше въобще дали ще може да забременея. Правихме опити 2 години, които малко или много бяха стресови за нас и не успяхме да спестим значително сума, с ходенето на лекари и изследвания + колата и още какво ли не....

В крайна сметка забременях и затърсихме дом. Нанесохме се 2 седмици преди да родя. Беше забавно в 9 месец да правя ремонт, да боядисвам, да свалям тапети.
Аз го намерих и обезпечих ремонтите - не бяха кой знае какво. До сега също само аз събирам за реманти и те си се случавт.
Купиха го родителите на половинката. С уговорката, че ще им връщаме парите от вноските както и когато можем. За сега е трудно, понеже детето расте, а и аз напуснах работа. Половинката записа магистратура (3г ) и отказа  шефа му да я плати... Колата продължава да гълта пари.... Забавно е!
Но парите за дома ни ще си ги изплатим ние - сигурно ще се проточи във времето, но ще се случи. Мразя да съм длъжница.
(Сестрата на половинът има също апартамент, купен от техните, в който живеят с нейното семейство. От доста отдавна е, но тя си влага пари в поддръжка и ремонт. Предполагам, затова и се захванаха родата да изплащат нашия, а и за да ни помогнат, понеже са доста готини хора, макар и на другия край на страната.)

И такааа.. Дано не ви досадих с продължителната си история.
Мисълта ми беше, че макар да имах къде да живея и да работих през цялото време, не успях да спестя дори за първоначална вноска. Както и половинът.

В тази си ситуация оценявам високо възможността, дадена ми от баба и дядо да мога да излетя от гнездото. Не, че щях да остана при мама - ние и ден вече не можем да изкараме заедно. Някой по-нагоре спомена за вампир - и моята е вампир! Но щях да драпам със зъби и нокти да избягам... Избягах още след последния кандидатстудентски изпит и работих на морето до 18.09, а започнах дасколото на 22.09. Такъв бяс ме гонеше ...

Не съжалявам за нищо до сега. Бих била щастлива, ако можех сама да обезпеча дома си в момента, но не ми се отдаде такава възможност, макар че преди да напусна, няколко години имах завиден стабилен доход. На каква цена, аз си знам, но това е друг въпрос..
Научена съм да не разчитам на никой, а ако накой случайно ми помогне по някакъв начин - добре е дошъл.

Забравих да добавя - наследство не чакам от никъде. Мама има една умряла гарсониера, от която смятам собственоръчно да се откажа - нека остане за малкият ми брат. Апартамента на баща ми - той преди време беше взел да го оправи откъм собственост, че беше мазало. Тогава ме пита дали имам против да го остави изцяло на брат ми, а пък на мен да помогне с обзавеждането на новият. Съгласих се. Всичките ми мебели са хубави, безплатни и направени с най-добрите материали.
Най-малко искам разни къщи и имоти да ме скарат с двамата ми чудесни братя. Единият и в момента супер много ми помага с дедето - гледа я почти винаги като помоля.

Нормален живот, не е бг-мамски обаче.

Добре де за мен е странно как всеки се отказва от наследство с лека ръка, а да кажеш е затънал с борчове. Ми твоя дял ще е едно 20% от цената на имота ти, да не е малко?  Половина ти на какво мнение е, че смяташ да харижеш цялото си наследство?

Той няма отношение към лично моите решения, за личните ми евентуални наследства. Имаме и планове за изнасяне към чужбина в някакъв момент и съвсем може да стане като воденичен камък това "наслидство". Имайки предвид и личностите в рода ми - най-добре е така.
Нали и нагоре споменахте, че личното си е лично. При общото и двамата имат думата.

Ми а де.... Щото ми е толко акъла...  Не може да вземе втори имат, защото няма пари. Ама то.... всичко е до време. И моето търпение може и да свърши някой ден.

Здравейте и аз да се намеся в темата. При нас всичко е за сестра ми, родителите ни делят по всякакъв начин. Не мога да разбера и до ден днешен защо го правят. Може би защото не съм подла, хитра и лукава и се справям с живота сама, както мога. Била съм по красива - вие какво ще кажете за този аргумент да захвърлиш детето си и да не му помагаш дори и в нужда. Смятам че съдбата ще ги накаже и тях и нея.

Същата работа е и при мен - на 18 години се изнесох, за да ставам самостоятелна и да не ги гледам как спестяват, както като сестра ми беше студентка - плащаха квартири, семестри, джобни и пътни до вкъщи всеки уикенд. Аз вече поработвах в ученическите години. Докато бях навън и сама финансирах следването си, като заспивах по лекции, защото съм бачкала цяла нощ, на нея й вдигнаха пишна сватба. От един момент аз подкрепях тях финансово, за да може те да подкрепят нея. Това и до ден днешен е така. Баща ми е казвал по въпроса - на който е вкъщи, на него помагаме. За него аз съм отцепник и бунтар и нямам нужда от подкрепа или дори нещо за спомен, ей така. К'вот, тако'а.

Така си го написала, че ми става жал за сестра ти - щом толкова я обгрижват значи на тях самите им изглежда толкова грозна, че се нуждае от специална подкрепа. А щом за един родител детето му е грозно, какво ли ще е в чуждите очи. Сори ама наистина такова впечатление ми остави поста ти.
Разбирам родителите ти - смятат че на теб Господ достатъчно ти е дал за да се справиш сама, а те трябва да помогнат на по-слабата. В интерес на истината и аз съм някак си в нагласата, че красивата ми дъщеря все ще намери мъж, който да я боготвори и да се грижи за нея. Иначе е толкова мързелива, че ако няма спонсор направо ще умре от глад. Малкият ми син ми се струва че все някак си ще се справи, защото е много упорит и ако се посвети на нещо е много сериозен и отдаден - много силен характер.  Ама големият ми е грижа от как се е родил - при всеки дребен неуспех веднага се отказва, изпада в истерия, крещи и си търси виновници.... Но няма да го оставя - ако трябва цял живот ще го нося на гърба си - щом ми се е паднало такова дете значи все някак си съм го заслужила.

Това с деленето на децата, винаги ми е изглеждало ужасно грозно. Не знам... аз съм едно дете, не е имало с кого да деля грижи, внимание и, каквото и да е. На мен самата, тепърва ми предстои да стана родител за първи път, но от толкова много примери и около мен самата за явно разделение в стил за единия има, за другия не. От едното само ще вземаме, а на другото само ще даваме, включае и в семейството на собствения ми мъж, чак се замислям, възможно ли е наистина да няма как човек да разпредели обичта и грижите си ако не съвсем 50:50, то поне близо до равното. Винаги ли при повече от едно дете, има явни любимци и толеранс към едни за сметка на други?

Не, но е нормално да помагаш повече на по-нуждаещия се. И то не го решаваш ти - децата сами си показват на кой какво, колко и как. Проблем е ако има ревност и лакомия между тях. Но ако има любов, разбиране и загриженост могат да се наредят нещата така, че всички да са доволни и щастливи. Това е и идеята - не на всички по равно, а всички да се чувстват макс добре с това, което имат.

Относно деленето на децата преди време ми попадна един текст:
Попитали една майка, кое от децата си обича най-много?
- Това, което е болно, докато не оздравее. Това, което е излязло, докато не се върне. Малкото, докато не порасне. И всички, докато съм жива.
Та така мисля и чувствам и аз. Просто децата не са еднакви, за да ги обгрижваш еднакво.  А и предпочитам да им дам най-ценното наследство - а именно да ги науча да са самостоятелни.

Едно е детето да има нужди, докато е беззащитно. Ама вече при живота като възрастен - не бих поощрявала мързел например. Ми ще живее по-свито, като не може само да си изработи стандарт. Обаче бих дала насоки кое му липсва. Мързел, импулсивност - всичко се преодолява с годините, като ти пари под задника. Не говоря за временен невървеж, няколко години, а за десетилетия дотации и поставяне на основи, щото детето не може.

За деленето на децата е много интересна тема. Въвлечена съм в такава в семейството ми,
та затова. От това, което наблюдавам, по нашенските земи и народи има проявено влече-
ние да се дава повече (внимание, ресурси, надежди) към по-слабото (в еволюционен сми-
съл) дете, по-ущърбното, сякаш да се компенсират очакваните невзгоди, които ще му доне-
се животът. Доколкото съм запозната с тази ситуация, в еврейските семейства положение-
то е друго, противоположно. Семейните ресурси се насочват към по-силния, потенциално
по-успешното дете (по способности, по дадености), което не води до разглезването му. От-
ношението е по-строго и по-изискващо. В нашия модел - насочването на ресурсите е свър-
зано и с разглезване, научаване да не си дава много зор.
То и моето мнение и наблюдение е субективно, ясно. Отделно, че със сигурност си има и
своите изключения, дето не съм ги срещала, та не ми цапат картинката.

Така е да. Но във всичко има нюанси. Бях бременна и не издържах при свекърва ми. Голям тормоз. Майка ми имаше наследство гарсионера от баба ми. Еми веднага ми предложи и аз не отказах. Продадох и купих двустаен в друг по-евтин квартал. Няколко години сестра ми мрънкаше. Но тя си мрънкаше постоянно, защото съм доста по-голяма от нея. Беше си дете. След това на сестра ми дадоха общо три имота, които чисто като стойност надвишаваха два пъти това, което дадоха на мен. Не съм се почувствала ощетена. Просто когато имах нужда ми помогнаха. Ако не го сторили, живота ми със сигурност щеше да тръгне в не добра посока. Не съм търсила сметка за другите имоти, не смятам че имам право да държа сметка за нещо, което не е мое.

При моя случай има завист от страна на родителите, че сама се оправям и си намирам работа - добре платена, но аз съм си решила за себе си да не ме събаря това и да не им се давам...Не знам какво ще прави сестра ми, когато нашите не могат вече да работят и да и осигуряват безметежния живот.