а връщане назад няма.
Любовници сме от 7г.,аз се разведох преди 2г.
Ревността му към бившия ми,тогава ме ласкаеше.
Тогава,като цяло бяхме изгубили тотално разсъдъка си един по друг.
Преди 5 месеца се преместих в неговия град,за да сме заедно.
Напуснах дългогодишна работа,имах подкрепата и на родителите си.
След развода избрахме апартамент ,той го купи и обзаведе от-до за нас.
През всичките тези години само чувах как един ден ще бъдем заедно,
как ще се разведе и той(има и деца).
И така...аз имах смелостта да го направя...а той в момента му било много трудно.
Постоянно ме моли за търпение,че неможе да е веднага.
Някой ден всичко щяло да си дойде по местата.
Винаги съм си мислила,че на всеки му е позволен втори шанс да срещне идеалната си половинка.
Затова не се чувствам зле от това,че съм била с женен мъж.
Много пъти сме плакали заедно,че съдбата не ни е срещнала преди 10г. и някога ще трябва
да причиним разочарование на децата и семействата си.
А най-жалкото е,че сега осъзнавам че няма да бъдем семейство,но няма връщане назад.
В друг град съм,в неговия апартамент..той ме направи толкова зависима от него,
че се вбесявам като си помисля.
Понякога се примирявам,че може и така да се живее,и то добре-без битовизми.
Но себеуважението ми надделява и ме самоизяжда.
Не търся съвети,просто споделям,защото ме е срам да си призная пред друг за поредния
си грешен избор на мъж.
Мда, сърце глава не пита. Но в този живот не е най-важното да се спазват някакви приети рамки за семейния живот. Смисъл защо се дразниш от това, че не се е развел при условие, че те обича ? Това ли е най-важното, да имаш на хартия, че вече е разведен ? Мен не би ме притеснявало това..