Тъмната страна на комунизма

За това с какво са се занимавали горепосочените комунистически лумпени, палачи и садисти споменава един от сътрудниците на Лев Главинчев*:
„...В началото арестувахме само офицери, министри, бив-ши управници, търговци - изобщо богати хора. Министър на МВР беше Антон Югов, партизаните станаха началници, полит-затворниците - също, а криминалните станахме обикновени „гвардейци". Главният щаб на „гвардията" бе хотел „Славянска беседа" - бивш щаб на германските войски. Аз бях пряко подчинен на Лев Главинчев*, един от най-жестоките убийци по онова време. Отделът, ръководен от него, беше от 29 души, които се разделяха на групи от двама или трима, като при акция за арестуване вземаха и войници от дадените за охрана на военното министерство. Освен със „Славянска беседа" „гвардията" разполагаше и с „Дома на слепите", затвора, ареста на Съдебната палата, сградата на „Московска" № 5, както и някои други сгради, една от които на улица „Княз Александър I" - по-късно тя стана банка.
Още на 9 септември към обяд докараха двама от регентите - принц Кирил и генерал Михов. Докараха ги с лека кола, а ги откараха към затвора с жандармерийски черен автобус с дълги седалки от стена до стена. Пак в „Славянска беседа" доведоха генерал Петър Цанков, началник на Школата за запасни офицери (ШЗО). Наши „гвардейци" го убиха с чук в главата и хвърлиха трупа му от петия етаж - уж се е самоубил. Бяха убити и други хора, имената не им помня, а и никой не ми ги е казвал. „Гвар-дейците" ходехме на различни адреси, арестувахме хора, ала имаше случаи, ако в къщата, дето извършвахме ареста, нямаше други и ако беше вечер, да убиваме арестуваните още там. Убиването ставаше с чук или заколване с права лопата.
Още на втория ден се отвратих от себе си. Като се върнехме в „Славянска беседа", където спяхме, пиехме ракия, вино, коняк и се напивахме; но страшните картини от убийствата, извършени от нас, не изчезваха. Не зная до тогава колко души съм убил - аз или общо нашата „ударна група", ръководена от Лев Главинчев*. Освен нашата имаше още десетина „ударни групи"-Когато отивахме да арестуваме, правехме обиск и намерехме ли ценни неща - злато, диаманти, украшения, пари, пълнехме първо джобовете си; след това се правеше протокол за останалото, което не беше в нашите джобове. Арестуваният обикновено не протестираше. Но ако протестира, го убивахме. Имаше такъв случай - човекът беше много богат, живееше на площад „Славейков" и улица „Солунска". От касата извадихме над 20 килограма злато, диаманти, златни часовници, пръстени, пари. Жена му започна да вика: „Грабители, разбойници!". Главинчев* я застреля, а след като видя, че човекът мълчи, свалил глава на гърдите, написа протокол, в който отбеляза, че е намерил 10 милиона лева, а те бяха повече, и не вписа нищо друго, накара човека да го подпише и го застреля. После си напълнихме джобовете -кой колкото може да вземе. Главинчев* сложи останалото в едно куфарче, а пък 10-те милиона отброи и постави в пакет, който даде на Коце Испанеца да ги предаде в Дирекцията на милицията. След това заключихме апартамента и си излязохме. Едва късно вечерта са изнесли труповете.
Арестувахме хора навсякъде - в София, в Банкя, в Бояна, в провинцията. Може би от всеки 10 души убивахме по 6 или 7. Някъде през ноември 1944 г. ни пратиха на фронта да арестуваме офицери...
После дойде 1946 г. Ние, милиционерите, започнахме да бием и избиваме представители на опозицията и през 1947 г., когато беше забранена със закон, опозицията беше всъщност унищожена изцяло. Всеки набеден, че е от опозицията го арестувахме и го пращаха на лагер или в затвора. Беше ми станало отвратително. Но как да пожалиш някого? Моите началници узнаеха ли, щяха ли да ме пощадят?...
Най-сетне всичко мина. Аз се уволних от милицията и станах началник на пласмента в един голям завод. Но нощем сънувах хората, които бях убил. Това са страшни кошмари..."

Подобни са и спомените на Жеко Кашеров* - секретар на РК на БРП (к) от Свиленград, който разказва как след 9 септември 1944 г. са се взимали партийни решения за избиване на политически противници и „врагове на народа" (Държавен архив - Хасково, ЧП - №318, л. 6, 7). В мемоарната книга на комуниста Теню Стоянов - „Шпионаж, преврати, процеси, убийства" (ИК „Пеликан - Алфа", София, 1993 г.) се споменава и за така наречената „екзекутивна група", действала под ръководството на Трайчо Костов. В нея влизали Мирчо Спасов, Тодор Живков д-р Владимир Бонев, Раденко Видински и други. По думите на Стоянов „непосредствено след 9 септември „екзекутивната група" се разправяше безмилостно с всички контрареволюционни и антиотечественофронтовски сили... Ние узнавахме (в редакцията на вестник „Работническо дело"), че без каквото и да е разследване са били залавяни и незабавно екзекутирани познати или посочени видни царски реакционери, фашистки и немски, уличени като агенти..."
Споменатият по-горе Лев Главинчев* (македонски евреин) бил изключителен садист; според някои показания на политически затворници собственоръчно убил близо 250 души! Някои от тях удушавал с голи ръце за няколко минути. Жертвите му били предимно македонци, свързани с ВМРО. Една от жертвите на убиеца Главинчев* е Манчо Димитров - виден адвокат и съдия в апелативния съд в София. Димитров бил удушен още в камионетката на път за Дирекцията на милицията на „Лъвов мост". Той имал лошия шанс да бъде съдия в един наказателен процес преди 1944 г., където Лев Главинчев* бил осъден за криминално деяние - убийството на една жена.

Царица Йоана в своите „Спомени" посочва, че комунистическият терор след 9 септември 1944 г. достигнал чудовищни измерения:
„... Арестите следваха ден и нощ: селяни от селата, държавни чиновници без вина, богати търговци, професори, офицери на служба или в оставка, журналисти, свещеници, представители на всякакви идейни течения и така нататък. Някои плащаха значителни суми, за да получат свобода, но биваха залавяни отново след няколко дни и ликвидирани.
Заплахата, че можеш да излезеш от къщи и да не се върнеш за доста време (тоест да бъдеш арестуван на улицата) беше така разпространена и поради това, както загатнах, бе установила една любопитна привичка: хората носеха винаги със себе си чорапи и кърпи за смяна и не забравяха никога палтото. Много пъти, за да бъдат арестувани, беше достатъчен някакъв израз на лицето, ненавременен смях, признак на радост, които минаваха лесно за антикомунистически изяви. Дори униформата на „стария режим" можеше да послужи като мотив за осъждане на смърт. Бяха разстреляни много регулировчици, виновни единствено, че са носели униформата на Софийското кметство. Храбрият командир на столичните пожарникари Захарчук се самоуби, когато разбра за предстоящия му арест..."
В село Козаревец (Горнооряховско) в гората Мешето след 5.09.1944 г. всяка вечер в продължение на близо месец разст-елват и избиват с колове и мотики десетки хора. Отначало ги огребвали полуживи и местните хора чували как стенат в по-заритите гробове. После започнали да ги палят (Холокост),
за да заличават следите. Избитите са от Велико Търново, Гор-на Оряховица, Долна Оряховица и околните села. „Безследно изчезнали" 274 души, предимно интелектуалци - учители, адвокати, лекари, търговци, свещеници, банкови и кооперативни де-ятели и богати селяни. При ексхумацията на масовия гроб след 1989 г. се установява, че някои са простреляни в главата (по образец на екзекуция на НКВД), на други са отрязвани главите и камион е прегазвал труповете (9).

На 25 септември 1944 г. вестник „Работническо дело" (орган на комунистическата партия - БРП), в уводна статия, озаглавена „Отмъщение", отправя следния призив към комунистите и членовете на ОФ: „Стреляйте верно, забивайте ножа по-дълбоко! Дръжте здраво пушките в ръцете си! Крачете смело срещу врага! Унищожавайте го безпощадно! Той не заслужава никаква милост - дори и оная към едно пребито куче!"...

Първи състав на „народния съд":
17. Манчо Рахамимов Мошев* (1902 - 1986 г.) - обществен обвинител в 7-ми състав на „народния съд";
18. Исак Елизар Франсез* - съдия;
19. Пепо Менахем Коен* - съдия (баща на Леа Коен* - бивша посланичка в Швейцария, от СДС, член на „Билдербергите");
20. Еми Барух* - съдия;
21. Йосиф Кутев* - съдия;
22. Исак Данон* - съдия;
23. проф. д-р Насим Юда Меворах* - съдия;
24. д-р Израел Моше Калми* (1885 - 1968 г.) - съдия;
25. д-р Самуил Борисов Шейнин* - съдия;
26. д-р Израел Бохор Леви* - съдия;
27. д-р Шаул Хаим Романо* - съдия;
28. д-р Йосиф Максимов Фаденхехт* - съдия (роднина на артиста Йосиф Сърчаджиев*, активист на СДС и ДСБ, бивш член на НСРТ);
29. д-р Елизар Якоб Вентура* - съдия;
30. д-р Марчел Калев* - член на съда;
31. д-р Яко Исак Арис* - член на съда;
32. д-р Александър Клайн* - член на съда (роднина на Еду-ард Клайн*, депутат от СДС);
33. д-р Нисим Рахамим Леви* - член на съда;
34. Йосиф Яшаров* (1894 - 1971 г.) - адвокат в „народния съд" (член на масонските еврейски ложи „Бнай Брит", „Общите ционисти") и други (55).
35. Светослав Гираджиев (председател на 2-ри състав на "народния съд");
36. Владимир Димчев (прокурор на 2-ри състав);
37. Борис Лозанов (председател на 3-ти състав);
38. Димитър Вапцаров (прокурор на 3-ти състав); и други.

На 20 декември 1944 г. престъпното правителство на Отечествения фронт (ОФ) приема два закона, с които се поставя началото на широкомащабни репресии спрямо населението и изпращането на българите в концлагери. Двата „закона" са: „На-редба-закон за трудововъзпитателните общежития" и „Наредба-закон за трудововъзпитателните общежития за политически опасни лица". С това се слага началото на комунистическите концлагери в България - 86 на брой, наричани цинично „Трудово-възпи-тателни общежития" (ТВО). Най-зловещите концлагери са: Куци-ан, Ножарево, Бобов дол, Скравена, Зеленодол, Росица, Белене (остров Персин), Слънчев бряг (до Ловеч), село Борил (сега Вайкал), Макаренко, Кофалджа, Босна, Богданов дол, Гонда вода, Заг-рад, Николаево, Янко Забуново, Биримирци, Александрово, Кариерата, Красно градище, Подлее, Чернево, Дебелт, Тръстина...
На 26 януари 1945 г. е приета „Наредба-закон за защита на народната власт"…

В началото на 1945 г. по указания на Георги Димитров и Трайчо Костов се изпращат български групи за обучение в НКВД в Москва. През юли 1945 г. по настояване на Георги Димитров от Москва за София заминават трима полковници: Стружников, Глубенко и Зеленски в качеството си на съветници при министъра на вътрешните работи Антон Югов. При отпътуването им лично Георги Димитров се среща с тях, „за да ги инструктира" (38).
По-късно в репресивния апарат се включват и други съветски специалисти, предаващи на българските комунисти своя опит в терора и убийствата по същия начин както обучаваха през 30-те години немските специалисти от „Гестапо" и „СС" - факт, който и до сега се крие от историците!

Тези професионални инквизитори заедно с българските комунисти изграждат концлагерите и ги напълват с хора.
Преди да бъдат изпратени в лагерите и затворите, жертвите били изтезавани по нечовешки начин със седмици в подземията на държавна сигурност (ДС). Сред следователите и биячите-палачи имало и много евреи.
Ето какво пише във връзка с това концлагеристът д-р Найден Найденов, съратник на министър Иван Багрянов:
„... Още на втората вечер ме подложиха на жесток побой, принуждаваха ме да говоря за вражеската си дейност. Въпреки побоя аз твърдях, че нямам никаква вражеска дейност. Цяла седмица наред, всяка вечер изтезанието продължаваше. Една вечер инспекторът Бенбасат* (евреин), биейки ме, викаше:
- Кажи какви саботажи си вършил и как ги прикриваше с лъжливи документи!...
Една вечер евреинът инспектор ми нанесе жесток побой. Удари ме с едно дърво по главата. Усетих, че ми става лошо... Когато отворих очи и се огледах, лежах на легло в една стая...
В продължение на десетина дни, след довеждането на Младенов в килията, не бях извеждан на разпит. Но една вечер вратата се отвори и аз се отзовах при инспектора, чиято физиономия издаваше еврейския му произход. По-късно разбрах, че се казва майор Тершанов*. Още с влизането си при него, той се нахвърли върху ми с юмруци и ритници... Така продължиха въпросите до сутринта. От време на време инспекторът ставаше, удряше ми няколко плесници или юмруци, мушкаше ме в корема с ръка и пак сядаше на стола си. След три поредни вечери разпит, и като не постигна резултат, евреинът ме наказа да стоя на един крак 24 часа. При мен стоеше милиционер и щом се опитвах да стъпя на двете си ходила, той ме шибаше с тънка пръчка по краката, голи до глезените.
На следната вечер бях отново на разпит, който приключи пак със същия резултат и с наказание - „три денонощия на един крак". С падане, с бой, изтърпях и Това наказание.
Пак разпит и пак наказание: три дена без храна, подпрян на стената само на палците на краката и на показалците на ръката, непозволяване да спя през деня и какво ли още не. Разбира се, винаги отговарях: „Нямам какво да кажа" или „Нямам вражеска дейност!" Тия „занимания" продължиха около 20 дни.
Една вечер обаче бях подложен на жесток побой. Съблякоха ме гол, накараха ме да легна на пода по корем и инспекторът майор Тершанов* и едно съвсем младо момче почнаха да ме налагат с пръчки по задника, гърба и краката, докато ми прилоша и загубих съзнание. Когато се събудих, бях в килията. Цялото тяло ме болеше, не можех да се помръдна. Главата ме болеше така, че не можех да гледам от болка. Дрехите ми бяха изцапани с кръв. Тези „занимания" продължиха през 2-3 вечери и траяха почти цял месец, докато отпаднах толкова, че нямах сили да се | изправя на крака.
Една вечер, не ходещ, а почти влачен от двама милиционери, бях представен на майор Тершанов*, който с мазна подигравателна усмивка ме запита:
- Ти като че ли не си добре? То е вероятно от много лежане. Нищо, ще ти мине като на куче... Тая вечер ще кажеш всичко, иначе ще те изпратя при вашия свети Петър. Говори за вражеската си дейност!... Тук ще мреш, куче недно. Докато не кажеш какво гласите, няма да те оставя. На парчета ще те направя, косъм по косъм ще те скубя, зъбите ще ти избия, но всичко ще кажеш! Казвай, говедо (гой)!..." (103).
Вследствие на тези жестоки инквизиции и на други, на които е подложен в концлагера в „Белене" през 1953 г. д-р Найденов получава гангрена на стъпалата на двата крака и те са ампу-тирани до глезените. По-късно той заболява от левкемия и умира преждевременно през 1965 г. на 63 години. Неговите спомени, записани в публикувания от дъщеря му дневник „Спомени с Иван Багрянов"
Това са само част от гаврите и нечовешките изтезания, на които са подложени няколко поколения българи в концлагери, затвори, ТВО и други. Роднините на репресираните и осъдените също са подложени на Геноцид. Те са изселвани в провинцията, отнема им се жителството и биват изгонвани от работа.
Преминалите през затворите и лагерите над 300 000 души, след изтърпяване на наказанието им е забранено да упражняват професията си. На тях по негласна разпоредба им е разрешено да полагат само тежък физически труд.

Убийствата в концлагерите (ТВО) и затворите са се извършвали по най-дивашки и садистичен начин; при това целенасочено, систематично и с „научен подход", с цел тотален физически и психически терор над задържаните. Освен обикновените разстрели се прилагали също: бой с дрянова тояга, обкована с гвоздеи (няколко удара били достатъчни за да бъде убит човек!); убиване с чук по главата (така е убит Никола Петков); удушаване (така е убит Кръстьо Пастухов); насичане с брадва, удавяне, убиване от медицински персонал с инжекция, поливане със студена вода зимно време до замръзване, невъобразими условия на карцер, мъчения с насъскани озверели кучета; убиване чрез удар с тояга в слънчевия възел и други подобни методи!
Според свидетелствата на лагериста Божидар Петров само по време на неговия престой (1961-1962 г.) в концлагера „Слънчев бряг" (Ловеч) са били убити неколкостотин души, а общата бройка убити в този концлагер надхвърля 1000!
Има много данни и за убитите в другите концлагери. Някои от лагеристите, особено жени и такива с по-чувствителна психика, просто полудявали, а други се самоубивали. Според редица свидетелства в женските колонии, жените били редовно изнасилвани и измъчвани от милиционерите и охраната на лагерите.

…много от милиционерите и бригадирите биячи в лагерите били цигани и специално подбрани криминални престъпници, които били много усърдни и старателни пред началството. Понякога граничарите на Белене и съседните острови отвличали лагеристи до граничната полоса и там ги разстрелвали, за да получат 15 дена домашен отпуск. В други случаи милиционерите убивали просто за удоволствие или по „нареждане от горе". Най-много убийства и издевателства ставали след посещение в лагерите на някой голям началник от МВР или БКП, които идвали уж да инспектират за „извращения", а всъщност информирали партийните вождове от ЦК на БКП как функционира „машината за унищожение на народните врагове".
Пряко свързани с дейността на концлагерите са Антон Югов, Вълко Червенков, д-р Минчо Нейчев, Тодор Живков и съветниците му акад. Яраслав Радев и ген. Мирчо Спасов, а също и Борис Велчев - шеф на комисията на ЦК на БКП за лагерите (роднина на бившия министър на финансите Милен Велечев* в коалиционното правителство НДСВ-ДПС, с министър-предсе-дател Симеон Саскобургготски-Кохари* и кандидат за кмет на София през 2005 г.). Отговорност носят също Георги Димитров, масонът Васил Коларов*, Трайчо Костов и целият състав на ЦК на БКП, както и стотиците комунистически прокурори, следователи, руски „съветници", служители и сътрудници на ДС и МВР, милиционери, партийни секретари, активисти на ОФ и членове на еврейски организации и масонски ложи.
Колю Кондов („Белене"):
На 5-ти септември 1951 г. 35 млади български патриоти са разстреляни в Старозагорския затвор. По същото време и в Сливенския затвор са екзекутирани двама легионери (76).
По-горе споменах името на директора на Пазарджишкия затвор - Георги Попов. Ден-два преди събитията, започнали на 24-ти април 1952 г. и преди пребиваването ми в директорската стая, бях в карцера. По това време бяха убили един младеж -учител от Хасково. Трупът му беше хвърлен върху въглищата срещу карцера. Късно вечерта през решетките на карцера видях, че дойде директорът изверг. Пиян и псувайки ни, отиде до трупа на убития учител и уринира в отворената уста на жертвата. Жестоки дни на побоища и убийства!..." (76).
„Много често охраната извикваше някой от нас и му нареждаше да отиде (отвъд колчетата с надписи „Стрелба без предупреждение!") и да им отреже пръчка от върбата. Ние знаехме, че този нещастник ще бъде убит..." (76).
„По време на брането на слънчоглед в късното лято на 1952 г. млад 17-годишен затворник заспал на обекта. Събуждайки се, разбрал, че е сам. Започва да тича и да моли за прошка, стре-
256
мейки се да ни застигне и да се прибере с нас на Първи обект. Милиционерите се върнаха, пресрещнаха го и го убиха с брадви. Този младеж беше от Свищовско..." (76).
„Д-р Никола Грозев беше отговорник на лазарета. Той е необикновен човек - легионер. Много често го вкарваха в карцера, защото отказваше да подпише някой смъртен акт на убит затворник. Имаше случаи, когато престояваше в карцера и 9 месеца..." (76).
„Един ден, работейки на дигата, беше застрелян Драган Колев, защото беше посегнал да откъсне (от глад!) стрък лапад. Уби го милиционер - негов съселянин. Пред всички ни, хвана го за краката и го завлече в шубрака, казвайки, че искал да бяга. Убийствата бяха почти ежедневни и безпричинни. Никой от нас не знаеше дали ще доживее утрешния ден..."

Асен Рашев („Белене"):
„...Отивайки към тоалетната, на 10 крачки от пътеката видях един лагерист, който държеше в дясната си ръка котленка (котленките, които ползвахме за събиране на убитите жаби, змии, и варяхме от ярмата качамак). Беше се хванал за дебелия кавак, а срещу него милиционер с насочен шмайзер викаше и псуваше. Лагеристът с ужас в очите се молеше: „Не ме убивай, не ме убивай!" Недоизрекъл молбата си за трети път - откос от шмайзера, и жертвата се строполи на земята.

Христо Пеев („Белене"):
„... Понтонът „Ужас" - това име ще му остане в епопеята на „Белене". Тридесет и пет младежи, предимно от забранения Зе-меделчески младежки съюз, трябва да изтърпят наказание, което трудно би хрумнало на самия Берия*. В началото на януари при минус 10-20-градусов студ те престояват 14 денонощия под открито небе, брулени от вятъра, без да могат да седнат или да излязат от водата, която през нощта замръзва, а през деня едва-едва се размразява. Трудно е за нечие въображение да си представи по-голям кошмар. Малцина остават живи, но осакатяват за цял живот с ампутирани от измръзването крайници..."

Това са някои извадки от книгата на Георги Войнов "Геноцидът и холокостът над българите"