Борбата с рака - духовното оцеляване и физическото преодоляване - 57

Явно съм усетила, че удрям дъното и си казах: "Край! Моме Христино, стига вече!!! Ставай! Размърдай се!" Беше подметнал идеята да отидем за една вечер на Шкорпиловци, беше готов поредното ми оправдание да приеме и аз наистина на ръба бях за пореден път да се оправдая с противопоказното слънце и пак затворени вкъщи да си останем, но ми писна вече и гузно ми стана, че и него превръщам в заложник на някакъв тъп апартамент покрай тия мои капризи. Та вместо с моите оправдания, реших насреща да му рипна с ползите от този излет, отдавна не сме го правили, ще са там приятели, с които дълго не сме се виждали, в тандем кога последно палатката мечта сме разпъвали не помним, в полеви условия вкусна храна как може да се приготви, хитри, побългарени, гениални почти изобретения за борба с комарите в група кога сме мислили... Grinning Grinning Та даже го убедих, не за една, а за две вечери да останем. Добре наистина, че се амбицирах и не съжалявам, въпреки, че в началото ми се струваше, че насила някак си го правя, не по желание, а от гузна съвест към Половинчо. Беше адски весело, приятно, разпускащо. Естествено искри и сакатлъци имаше. Веднъж се размрънках, веднъж му се озъбих, веднъж несправедливо върху него яда си излях, като не ме оставиха едни съседи по лагер да спя цяла нощ (малко в детски стил истерясах - как така не си ти виновен, че шум вдигат!? що не отидеш да ги набиеш!?), но пък и думи и демонстрации ми се ще обратно да си върна, щото в крайна сметка тия "шумни добруджански селяндури", както ги нарекох, оставяйки ме будна цяла нощ и преборени от алкохола се трупясаха и млъкнаха в един момент в малките часове без да подозират са ми подарили едно от най-приятните усещания и феноменално красиви гледки. Въпреки, че вече 10 години съм във Варна изгрев ня бях гледала, не и такъв най-натурален. Слънцето директно от притихналото и гладко като огледало море се подава, не иззад сгради, прашни строежи или оголени чукарести хълмове, като взуков фон само тихите вълнички, без клаксони, без тропане, лопане, стържене, отекваща тупса-лупса електронна музика от денонощни крайбрежни барове... пъъъълно спокойствие, магнетична дори атмосфера. Светло е и се вижда идеялно много преди изгрева. Поне час преди да се покаже Слънчо не ти трябва ни фенер, ни челник, идеялна си е видимостта, слънцето все още не се вижда, но лъчите му вече се отразяват от облачетата и морската повърхност и осветяват нежно, усещането е феноменално. Едни нюанси от синьо, лилаво, жълто, червено... трябваше да снимам и да ви покажа, ама реших да се замъкна до брега като най-обикновен абориген, без техника, без никакви удобства, без кърпа или шезлонг, а и стимул да ви е ако не сте виждали и усещали такъв изгрев да го видите със собствените си очи, а не на снимка. Направих си между другото първата морска баня, цопнах се в морето, знам, че не трябва ама... изкуши ме, после полежах на пясъка и продължих да чакам същинския изгрев, като тръгна да се показва кълбенцето се цопнах пак за последно, хем пясъка полепнал по мен да поотмия и като изгря нацяло се запътих към лагера, който бяхме разположили почти в гората и се скрих на сянка преди да е започнало "злобно" за препича.