Длъжни ли са децата на родителите си

Не, не са длъжни, но ако някой е болен, естествено ще го посетиш, ще му дадеш вода, ще му купиш лекарства. Странна тема, ако имаш предвид да си длъжен например - няма да се женя за да съм до болни родители, не , категорично не.

Както казах аз съм минала през цялата тази борба и от личен опит съм видяла, че нищо добро не носи.
Искаш да ми кажеш, че ако детето си счупи крака няма да му помогнеш, а ще го оставиш само да си лази до болницата - в крайна сметка от счупен крака не се умира - след 2-3 дена все ще се добере то спешното, важното е само да си извърви пътя, да се помъчи - то полезно да заяква психически и да види колко е шибан живота и да се учи да се бори с него. На човек от улицата бих помогнала в подобен случай, камо ли на собственото си дете. Говоря ти за такъв и подобен вид помощ, а не да го храниш с лъжичка и да му бършеш гъза. Или да му купя скъп компютър да пише тежки приложения, защото съм видяла, че има потенциал, вместо да го оставя да побачка в Нето месеци наред за да може най-после да си го позволи сам  за да може да продължи да се развива професионално. Защо да не му спестя това изгубено за мен време при положение, че имам възможността да го направя. Наистина не виждам нито една основателна причина да подлагам на мъчения децата си, когато мога да им го спестя. По същата логика ако караме всичко, което аз съм натрупала с труд през живота си, когато умра да го завещая на дома за сираци вместо на децата си, за да ги науча, че в тоя живот няма нищо даром и както аз сама съм постогнала всичко така и те трябва. Не - не го приемам това мислене. За мен смисълът на семейството е да се подкрепят.

Не,не са.
Нито децата са длъжни,нито родителите на тях след като станат пълнолетни. Всичко е до човек.
Моята майка много обича да натяква как си е дала живота за мен и аз трябва да съм постоянно до нея. Това означава  да нямам никакво развитие.
Никой на никого не е длъжен в този живот.
Децата порастват и трябва да поемат по своя път.

И аз съм минала през всичко това, но на мен ми е донесла добро, направила ме е такава, каквато съм. Е, донесла ми е много бели коси, скъсани нерви и някои болести, но всъщност това е живота и то благодарение на моите избори. Не съжалявам за нищо.
Примерите, които посочваш са разнопосочни - за болест и счупен крак е едно да помогнеш и то - ако ти кажат, а друго е непрекъснато да се опитваш да предугадиш всяко зародило се желание и да го задоволиш. Защото аз като бях паднала и почти си счупих крака не казах на никого, а сама се довлачих до болницата. За компютъра - предполага се, че го купуваш когато е още под твоето крило - тоест още е тийнейджър. В противен случай може да го купиш като подарък по някакъв повод. Но иначе - Дай да ти купя компютър, защото имаш нужда от него, но нямаш възможност, пък аз имам... някак си не ми звучи добре за всички страни в стиуацията, в случай, че човекът е примерно на 30 години...
А за завещаването на наследството на дом за сираци... без коментар. Тенденциозно е казано! Човек си завещава имАнето на децата, защото са му най-близки, а не с цел да им е добре след смъртта му. В смисъл - не търси този смисъл, който ти влагаш. Другото са манипулации.

Това българите най-много го обичат - не съм длъжен. Понятието дълг не се и опитват да го осмислят.

По-скоро, трудно се намира мярката между "Длъжен си"- "Не съм длъжен". Трудно се намира и границата, когато е по-добре да отрежеш. Момичетата по-назад писаха за родители алкохолици, за такива, които са ги зарязали като деца. Къде всъщност, да поставим границата, така че да не е просто рационализиране на собствения ни егоизъм?

На колкото и години да е, ако имам възможност да му помогна с нещо, което виждам, че е полезно за него  - ще го направя. Няма да му пиша приложенията и да му печеля парите - ще му дам пълната свобода и шанс сам да се мъчи с това. Просто ще му предложа макс добри условия да развива талантите си.
Примерно преди по-малко от година инвестирах в нещо, което на пръв поглед никак не е добра идея - купих на тогава 11 годишният ми син мощен геймърси компютър, просто защото имаше много голям мерак за него. Това е най-полезната покупка, защото от тогава не е спрял да го ползва всеки ден и по цял ден. Сега е на 12 години и вече печели пари от хобито си - геймърство. Не съжалявам - виждам че е добър в това което прави, виждам го щастлив и удовлетворен. Помогнах му само веднъж и край - финансово - дадох му шанс да се развива, а тук натам сам си действа очевидно успешно.

Ами този въпрос се отнася и за немалка част от родителите, Уиш.
С уговорката, че считам егоизма за нужен и полезен в определени граници, а при родител-алкохолик, например, е направо задължителен.

Съгласна съм, и за двете страни се отнася.

Тогава всичко това прилича на успокояване на съвестта, че си купила на 11 годишно дете скъп компютър и че то не се отделя от него. Не мисля, че това да печели пари на 12 години е водещото нещо, което да направим с едно дете. Но всеки сам решава за своето дете. И не мисля, че ще бъде само веднъж финансовото подпомагане на детето. Ами образованието, ами мечтаната къща с условия, за да може да живее и работи? А и представи си, че на 11 г. не е наясно с това, с какво иска да се занимава занапред и че именно геймърството може да "го ограби" откъм други възможности. Но както и да е. Няма да продължавам, за да не звуча като да критикувам.

Ми то не се знае геймърсвото до къде ще доведе - дърти геймъри си живеят от него. Дали той ще съумее не ясно и няма как да е ясно - не сме врачки. То аз като бех отличничка и изкарах няколко образования с цел успешна кариера та кво - нищо и половина - сега той с геймърство и никакво учене печели де се вика повече от мен. Квото и да прави ще има подкрепата ми. Е не да се пропие и наркоманизира естествено.
Моята задача е да дам шанс и да създам условия за развитие. Пък те ако искат и имат акъл ще се развиват.

Skrekkelig, мисля и още една потребителка споделя твоите нагласи,

Разбирам добронамереността ти и желанието за подкрепа на децата, но нали си чувала приказката "вместо да изпишем вежди, избождаме очи".

Аз съм донякъде пример за такава родителска подкрепа. Първо дете съм, дълго чакано. Майка и татко ми трепереха (и за брат ми, разбира се) - нямам спомен да ни са се карали, обгрижваха ни на максимум според възможностите им (които не бяха кой знае какви), пълна свобода. Бяха като патерици за всичко - и в университета ме завлякоха, после чрез татко намерих работа... студентски живот, купони, всичко на макс. Почнах работа, но заплатата си я харчех само за мен. Татко продължаваше да ми дава пари, всеки ден (това вече бях минала 21 г., и работех) (и на брат ми даваше, разбира се). Имах една служебна кола, много се притесняваше като шофирах - молеше ме като стигна офиса да му звънна, за да е спокоен че не съм се претрепала... (а аз не съм толкова кьопав шофьор). А майка винаги се е грижила за комфорта ни вкъщи. Реално, дори и да искам, няма за какво да се оплача от родителите си (може би само заради това, че не ме набиха, когато трябваше след 7/8 клас да отида в техникума по микроелектроника, а аз се правих на умна и съзнателно не изкарах хубави оценки).

И всичката тази идилия приключи. Татко се разболя и за няма и 6 месеца си отиде. Всичкият този комфорт изчезна. Майка ми се беше пенсионирала вече, работеше по малко, но не й стигаха парите да покрива разходите. Брат ми вече се беше изнесъл в отделно жилище и нямаше кой знае каква възможност да помага. Моята заплата беше смешна. Въпреки, че бях завършила вече университет, нямах кой знае какви умения; то тогава и работа нямаше, където да ги развивам. Наложи се да напусна тогавашната ми работа, защото естеството й е такова, че няма как да се изкарват прилични пари. Отидох на ново място. Чувствах се много сама, изоставена, неспособна да работя и да се свързвам с хората, загубих доверие във всички. За по-малко от 6 месеца свалих близо 20 кг., без да пазя диети (от 57 кг. станах 38 кг.; висока съм 165). Развих депресия. В цялата й прелест, барбар с анорексия и булимия. Затворих се в себе си, отдалечих се от приятели и среда. Почнах терапия, включително антидепресанти. И благодарение на тази терапия развих социални и когнитивни умения, необходими за що-годе смислен живот. Ама то не стана с две-три сесии, ами години отне "пренастройката ми". Та, ако майка и татко не ме бяха пазили толкова, ако се бях "хвърлила" в гадния живот от рано, ако бяха говорили с мен за лицемерие, подлост, и за всякакви негативни неща в живота, може би щях да съм по-подготвена.

Та, подкрепата и щаденето на децата е нож с две остриета. И цял живот ще си нося последствията. Разбира се, благодарна съм им за всичко; те са смятали, че правят най-доброто за нас и не са виновни, че в оня режим не са имали достъп до информация; а може и да не са търсили, не знам.

Имам и още един пример, с приятелка. И тя така, от грижи по нея, за да има всичко, включително комфорт в дома на родителите, вегетира в същия този бащин дом с хиляди заболявания и отказва да приеме, че основният й проблем е в главата.

Личните ми наблюдения показват, че младежите, отделили се навреме от родителите си, са по-успешни (в личен, професионален и житейски аспект) от тези, гравитиращи в близост до тях.

Аз напълно подкрепям нагласите на Skrekkelig. Може би защото и моята е майка е като нея. Това, че е нож с две остриета - така е. Но има деца и деца. Мен също до преди 2-3 години, майка ми угаждаше за всичко, не ме оставяше да мия чинии, да готвя и да пера, защото винаги е казвала, че тя самата от много малка е била заставена от родителите си да гледа по- малката си сестра и да върши цялата домакинска работа и не счита, че е нужно докато аз съм вкъщи да правя тези неща, щом тя има тази възможност все още и че като се отделя от тях, цял живот все сама ще трябва да го правя това. Та, искаше максимално аз да се чувствам комфортно и да не ме заробва от 15-16 годишна да въртя манджи и да мия чинии. Доста упреци съм срещала от странични хора върху себе си заради това. Всички ми казваха как аз без мама не мога, как не ме виждат самостоятелна, щом всичко съм получавала на готово.. И какво стана, стана така, че неочаквано за мен за един месец се преместих в чужбина с моят приятел.. Ела да видиш сега дали не мога да се справя без мама.. И готвя, и пера, и чинии мия и чак даже аз сама се изменадвам от себе си. Всичко си е до възпитанието и до вродения акъл, който имаш. Имам и приятелки не толкова гледани от родителите си и не се справят толкова добре, колкото би се очаквало от деца, оставени да се справят сами с трудностите. Така че наистина темата е адски противоречива и пълна с различни гледни точки и примери. Всеки човек е различен и е важно как ще използва дадената му подкрепа и "глезене" от родителите през годините и обратното.

Различно е миене на чинии и отглеждане на детето тип "мамино детенце" с цел да не се нагърбва с ангажименти от задоволяване на всички капризи и осигуряване на "вся и всьо" за доброто му.
А ключовия момент в твоята история е: за рдин месец се преместих в чужбина с моят приятел, след като вкъщи ти е било осигурено добруване - ти си предпочела да отидеш другаде, та дори и в чужбината... Та така.

Не съм предпочела, но обстоятелствата го наложиха, за да не живеем разделени с него. А казах, че майка ми винаги е била на принципа на потребителката, която споменах, просто дадох като пример за говтенето и чистенето.