Антисоциални, интровертни, темерутковци - 2

Изпитвам тих ужас аз. Хем боли, хем сърби, както се казва. Още повече се изтемерутих с тази изолация.

Идеално е вкъщи
С хора се виждам в близкия парк
Социализирам се с който ми е приятно,има прекрасни хора,с които мога да приказвам с часове Не изпитвам никаква нужда от връщане към стария начин на живот

Еее, блазе ви...Аз не съм спирала да ходя на работа. Вече нервите ме хванаха. Сутринта внезапно се ужасих, че наближава 8 март и ще се събираме на работа да празнуваме. Реших да си пусна 1 ден отпуск за тогава. Днес шефката също го спомена. Айде нема нужда. Но ще реша в петък последно.

Аз установих, че пандемията ми хареса, защото валидира моя естествен начин на живот.

Аз не съм спирала да работя с хора и съм безумно изтощена. Вчера си изключих телефона,  просто не издържах - не са ми звънили досадници, напротив, просто ми дойдоха в повече.
И на мен пандемията ми беше окей, в оня миналогодишния локдаун особено.

И аз не съм спирала да работя, но имаме мерки и дистанция на работното място.

Здравейте,
Аз работя от вкъщи за себе си от дълги години-може би 7-8.
Чувствам се много добре, когато съм сама, никога не ми е скучно. Но винаги съм се чувствала различна и съм била тъжна от това. Постоянните намеци на хората- "трябва да излизаш повече", "ще станеш асоциална"... ит.н. Отговорът ми е - Е и? За мен да си асоциален не е лоша дума, напротив. В главата ми винаги е интересно, вълнуват ме дълбоки теми, психоанализа, душевност, преживявания, чувства. А не- какво сготви вчера и как опече пилето....

 След среща с повечето хора се връщам изцедена, гърлото ме стяга, сякаш някой ми е седнал отгоре, чувствах се като извънземно сред тях. Преди плачех, не можех да се възстановя с дни и се чудих какво не ми е наред. Имах и тревожност, паник атаки - ходих при грешни психолози, които ме караха да бъда като другите- да излизам, да се боря със страховете си и т.н. Ставаше ми още по-зле.
След време срещнах моя терапевт- той ме насърчаваше да бъда себе си, че не е нужно да правя нищо насила, че един страх трябва първо да се приеме и да не се обвиняваме за него, а да правим каквото можем и колкото можем, за да го облекчим, да намерим нашия начин, научи ме, че не съм длъжна да плащам данък обществено мнение. С времето започнах да се приемам и съответно тревожността да намалява. Осъзнах, че съм различна- имам нужда от различни неща. Най-добре ми е вкъщи с мъжа ми, гушнати, да си говорим, да гледаме сериали. През деня, докато той е на работа се разхождам в парка, работя си, пия си кафенце- тези неща ме зареждат, чувствам се щастлива и себе си! С майка ми и с може би 1 приятелка единтвено се чувствам добре и мога да се отпусна, защото ме приемат, каквато съм. Дори веднъж излязох с момиче, с което толкова много си паснахме, че говорехме с часове, пиехме коктейли после благодарих на Господ, че съм срещнала друга като мен, с която разговора течеше като мед и масло и я усетих със същата душевност като моята.

Много често правех грешката да се насилвам да излизам, понякога с който и да е, после ми беше толкова тежко и изтощително, че съжалявах, отделно се обвинявах, защо съм такава. Попивам всяка дума, дори емоцията, енергията на хората, всичко ме изчерпва. Свръх чувствителна съм. Вече реших, че ще спра да се насилвам да бъда друга, ако ще да ме смятат за смахната. Важното е да се чувствам добре.
Сега се радвам като виждам, че не съм единствена Дори когато дойде пандемията, тайничко се зарадвах, защото целия свят стана като мен.
Съжалявам за романа, имах нуждата да споделя.

Приемете се милички! Не знам защо светът и обществото се опитват да вкарат хората в калъп, да ни направят еднакви, ако си различен, си отлъчен и си странен. Но вече не ми пука! По-добре странна, но щастлива и спокойна!

Разбира се! Близките ми са ме разбрали,и знаят, че не ги пренебрегвам.
По-трудно е с колегите. Пандемията облекчи доста този въпрос.
Разбирам, че екстровертите доста страдат в момента. Но. Това е положението.

Здравейте! Присъединявам се и аз към темата.Напълно съм съгласна с angelika_ че не трябва да се мъчим да се променяме. Аз също доста време се мъчих да стана по-социална, да излизам и т.н., накрая просто ми писна от всичко и всички и се чувствам супер.  Хората около мен вече са ми свикнали, ако някой се опита да ме социализира, го сиктирдосвам и хич не ми пука.
Пандемията и на мен ми хареса,изобщо не искам да се връщам на работа...

хей, асоциалните, повече от 10 месеца не е писал никой в темата - значи добре живеете

Никак не е случайно това, Бубанка.

Аз съм добре, да. Вкъщи съм си тази седмица.

Аз съм най-щастлива, че от работа преди все организираха някакви обучения някъде, пък сега вече са все дистанционни и онлайн.

А това случвало ли ви се е? Аз това лято едвам се навих да се видя с една позната, дошла си от чужбина  за една седмица. В последния възможен ден, разбира се.

туй шега за ковид,ма на мен ми хареса

Много се смях. На душа ми е тази тема.