“Смешно“ ли е раждането? - тема 4

Вчера стана една година от историята и реших да я напиша, че много неща съм забравила вече.
Сутринта се събудих от контракция и едно ранно слънце, пекнало в очите ми. Спах на дивана от няколко седмици, че ми беше много неудобно на леглото. Доспах си още час, докато стане време да водя детето на градина. Мъжът ми работеше от вкъщи. Хващам кучето, детето и тръгваме. Оставям го, тръгвам към един далечен пазар да взимам зеленчуци и да си мъкна чантата навръщане. Изтеглих си едно приложение за телефона и си маркирам контракциите, през 15-20 минути. Става следобед, боли вече повече, интервал 10 минути. Звъня на лекаря все пак, него никакъв го няма. Върна обаждане баш като направих някакъв половинчасов интервал - да съм пиела Но Шпа. Звъннах на акушерката, тя извън града и хич не ѝ се ще да раждам, "предписа" ми и тя хапчета. Идва вече 16-16:30 и пращам мъжо до градината, а аз танцувам валс на контракциите (дишане 1-2-3 там по едни видеа) и се друсам на леглото, че така и не се наканих да си надуя топката. Сложих едно пиле с картофи и отбих предложенията да ходим всинца до парка, че вече болеше доста. Към 19:00 рязко интервалът падна на 2 минути и след като пак не се свързах с лекаря, реших да ходим към болницата, тъкмо се бяха върнали от парка. Детето викна, защото разбра за манджата, а обожава крилца. На паркинга звъни моят лежерен АГ и ме вика за преглед в Поликлиника България. Отиваме натам, аз си влизам бойна през цялата опашка чакащи и ги заварвам да ми се хилят и залагат колко е разкритието - 2 см или 5 см. Качвам се на магарето и най-сетне ме приеха на сериозно - пълно разкритие и бомбирал мехур. Хукнаха пред мен към колата на лекаря, аз по пътя инструктирам къде да ме чака мъжо, че да си взема раницата. Вика лекарят "връщам се след час и половина", аз силно се учудих на заявлението, ама май след час се е върнал. Качиха ме в някаква нова Тесла с бели седалки и си представих как разливам телесни течности по тях... (не стана). Взех си раницата през прозореца и като ускори тая кола мисля, че бебето малко се върна обратно. Базикаха ме, че има кит за раждане и в колата, така че нямало проблем. Стигнахме болницата за 6 минути, влязохме през някакви служебни проходи и право в родилна зала. 10-тина минути по-късно родих, в 20:37, тъкмо когато моите хора са се добирали до пилето с картофи. Така на майтап ми беше всичко, че до последно не вярвах, че става наистина.

На бас, че знам кой е лекарят ти 😁

Абсолютно съм убедена, че се досещаш. 😜

О,ти си раждала при моя лекар.Само че аз бях планово секцио по мое желание (в смисъл бях си за секцио,но той искаше да вади малкия на 10 октомври,а аз държех да е на 1 и той се съгласи).При мен нямаше нищо смешно, защото всичко бе планирано как ще се случи още като ми направиха ембриотрансфер.Единствено по едно време докторът ми предложи ако искам да махне паравана и да гледам как ще извади бебето -как ли пък не,аз умирам от ужас като видя кръв ,и му отказах...

Аз нямам страх от кръв, но също би ме ужасило това предложение. Веднъж гледах секцио на клип и бая се оцъклих. 😁

Здравейте може би изплашени бъдещи мами 😊

Открих тази темичка благодарение на колежка и понеже ми беше мн полезна, особено в 9тия месец и миговете на отчаяние от "какво ми предстои", та реших и аз да разкажа моя скромен опит...надявам се да бъда утешителен пристан на някой 😊

Терминът беше фиксиран за 2 юли, бебчо си растеше славно, с никакви намерения да излиза. Бяха ме предупредили, че ако главичката надмине 100 (как съм го молила това 100, само аз си знам...) няма да може естествено. На последен преглед заковахме на 99.8... всичко добре, но разкритие 2см, контракции - никакви, а доки излиза отпуска след седмица. Тапата падна, но не...тренирам един такъв спорт, дето трябва да се държиш мн здраво, та явно го бях предала и на детето 😄
Взехме решение, за да си ме изражда мойта лекарка да предизвикаме...хем да не ударим  вече нощния ми кошмар 100, да си родя естествено, а и да не стане докида е излязла вече отпуска.

Събрах си багажа (сигурна съм че хората, заминаващи за Афганистан са по-ведри), казах си на мъжа, който щеше да ме убие, как "Ако стане нещо...детето..кучето..." всичко наредих, че да ми е спокойно и да съм си казала 🫢🫢🫢 (типично за мен...горките ми близки...) 😄

Отидохме в болницата, качиха ме горе, сложиха ме на система...след нея онази специална СПА процедура хаха и се почна чакането. Предложиха ми да си пусна тв..естествено не ми беше до това..
И почнах да си повтарям , това което мъжът ми ми каза "На малки стъпки..минава това...после другото..и ги отмяташ". Вече беше минал гадния абокат, но идваше ред на епидуралната... Бях минавала навремето спинална, заради операция на коляното и я помня като един голям кошмар.
Идва анестезиолога...класически шегаджия, явно всички са такива, че да успокояват паники като мен. Аз гледам като мишка в трици..хич не ми беше до шегички, някъде из багажа си бях оставила и чувството за хумор. Но факт, че нищо не усетих...леко боцване като с игличка, нищо общо със спиналната ..
Последваха указания за "Бутона на късмета"  и как ми се влива сега една доза обязболяващо и как нз след колко си време като усетя ще става гадно, мога да натискам.
Да ама не...10см разкритие даже не разбрах и кога дойде. Настана една суматоха около мен...доки вика да напъвам...да се хвана за някакви хватки за по-удобно... Да бееее, кой ти пуска бутона, държах го с цената на всичко 😃😃😃 и гледах само тоя часовник като някаква икона. Вече усещах как положението се натопорчва и си викам натискам го тоя бутон, та ако ще да катапултирам от него...и нали се сещате тийновете като играят игри...ей така съм го цъкала, и докато дойде момента реално да може да подейства, чудото стана 🥰
Явно съм загубила съзнание за момент, защото си спомням че почнах да викам че не чувам да плаче...а доки почна да ми се смее, че вече го почиствали в съседната стая. Сложиха ми кислородна маска, малко да регулирам дишането и след точно няколко минути държах най-голямото щастие в ръцете си 🩵🩵🩵

Edit: Едитвам се само да добавя, че ме приеха в 8ч..прегледи, документи...в 9ч ми сложиха системата и от 10ч натам почнах да усещам нещо. Бебчо се роди в 13:09ч та..може и да е бързо 😊

Ехе, помня как тази тема я четох, бременна с първото, ужасно притеснена от това какво ме чака. Сега съм бременна с второто и мога да разкажа и моята история.

Както казах цялата бременност живеех под стрес, че ще трябва да раждам и ако нещо се обърка посред раждането, ще се наложи секцио. От това ме беше страх много, нямах обяснение защо. Може би защото е операция и бях слушала ужасни истории от други майки. Съответно прерових целия интернет за съвети за леко естествено раждане, включително какви упражнения да се правят, ако бебето не е с главата надолу в девети месец, за да се обърне.
Не ми се наложи да ползвам нищо от прочетеното. Целият девети месец мина и замина и аз бях все така бременна. През цялото време не бях предполагала, че ще пренося. Затова когато два дни след термин ми падна тапата и почнаха регулярни контракции не бях много убедена, че раждам.

Отидох в болницата, лепнах се за регистратурата и казах: "Аз по принцип съм за запис на тонове, ама май раждам. Дали може някой да ме прегледа?" Отсреща ме гледаха с неверие. АГ ме прегледа, оказах се почти с 5 см разкритие, прати ме към родилното и ми каза да си помисля дали искам епидурална.
След абоката, запис на тонове и клизмата, почнах да усещам напъни и макар да излизах от тоалетната, не бях сигурна дали това са напъните за раждане или от клизмата. Прегледаха ме за разкритие и ме попитаха искам ли епидурална. "Абе не дават медал за раждане без упойка, така че искам." Бях на 7 см вече. Влизам в предродилна, идва анестезиолога, който ме попита с много ведър тон кога ще раждам отново, догодина ли? Казах му, че ако зависи от мен, ще е след година и половина. Слага ми той някаква система, контракциите бяха започнали вече да стават леко болезнени (с други думи не можех да говоря по време на контракция). Мислех си, че това е упойката (типично за човек, който идея си няма как се слага тая упойка и какво е система; вече знам). Контракциите ставаха по-болезнени и почнах да се задъхвам. "Брей, викам си, представяш ли си какво ще е без упойка, щом сега така ги усещам!?" Идва Аг и пита дали са ми сложили упойка, била съм я поискала. "Не, Вас чакаме." отговаря анестезиолога.
"Какво!? Значи това си е пълната болка?" Помислих си с ужас аз. Не знаех да се радвам ли, че добре ги понасям или да се притеснявам, че ще стане по-зле, а вече ще е късно да ми сложат.
Провериха ме пак за разкритие, бях с 9 см о АГ каза, че по принцип вече не може епидурална, но ще се пробва да върне разкритието назад. И тогава ми спука мехура, да изтекат околоплодните води. Това накара цервикса да направи спазъм и разкритието се върна на 8 см. Сложиха ми тест доза упойка, спрях да усещам контракции, само напъните останаха. Преместиха ме на магарето и след около половин час, девойката се появи на бял свят. Тогава вече всичко ми беше като в транс. Помня епизиотомията, помня плацентата как излезе, помня анестезиолога как се приближи до мен с усмивка до уши и после... Мъгла. Приспали са ме, за да ме зашият. Като се свестих, ми връчиха бебето и тя ми се стори много по-тежка, отколкото докато беше в мен. За мое учудване раждането мина много по-бързо и леко от всичко, което бях очаквала. Цялата работа от първите контракции до раждането беше около 12 часа. Сигурно и без упойка можех да се справя.

Преди първото раждане моят мъж се тръшна на фотьойла, ама такъв пребледнял и видимо изглеждащ зле. Било му лошо, едвам се държал от притеснение. Понеже все пак, някой трябвали да се притеснява, а той виждал ясно как на мен не ми пукало. Как съм си седяла разпуснато в леглото и съм си гледала телевизия
Следващите два пъти като раждах ми вдига скандал, съвсем сериозно обаче, че аз НАРОЧНО не правя никакви усилия да почвам да раждам. За да мога, от една страна, да го тормозя допълнително. От друга да си почивам още малко. И от трета, понеже много ме мързяло. Луд човек ви казвам. Това мъжете не стават за отговорни дейности. Ако на тях чакахме ... Човечеството щеше да се затрие. А за последното раждане, понеже пак ми се кара че ме мързи да раждам, го изоставих в спалнята и отидох да спя в хола. На сутринта му казах, че.ми се е спукал мехурът и ако е вече по-спокоен, че не ме мързи, да тръгваме към болницата. Оф... Караше с 300 сигурно, щеше да ме умори от страх. Тъй че, смешното май беше преди раждането, и с ММ

rumka833 имам чувството, че слушам за моя мъж 🤣 искрено се посмях!
На мен тепърва ми предстои, живот и здраве и аз да се разпиша в темичката съвсем скоро, но за да не е спам, ще разкажа за последния преглед при АГ. ММ както винаги присъства, мълчи и слухти какво ще каже лекарката, за да ме тормози после да изпълнявам указанията възможно най-стриктно. Първите думи на АГ- “Оу, това бебе още е седалищно”. ММ вече наостря уши. Докторката си мери и гледа нейните работи, обяснява ни, че всичко с бебето е наред. Щастлива ставам аз от кушетката, вече да си ходим. ММ също става от стола си. След което АГ заявява “ами да Ви кажа, ако бебето не се обърне в следващите две седмици, Ви препоръчвам да планираме секцио.” При което ММ пак сяда на стола си, пребледнява и тънки струйки пот му избиват по челото. Докторката веднага минава в успокоителен режим, как то можело още сега, докато си говорим да се обърне, нямало страшно, пък и то секциото и то не било толкова страшно. ММ ни чува, ни предава. През целия път наобратно мълча. Имах чувството, че все едно му казаха, че на него ще му правят операция, сега, на място без упойка 🤣 а не на мен ЕВЕНТУАЛНО. Целия ден прекара в мълчание, а вечерта като си легнахме ме прегърна и цялата нощ прекара без да ме пуска (абсолютно нетипично за него по принцип).
Две седмици по-късно бебето още е седалищно 🙃 стискайте палци до следващия преглед да се обърне, за да не получи баща му инфаркт 🤣

Такива са те, мъжете Желая ти да се обърне и да си родиш нормално. Но, да ти кажа, и да не стане, не се коси толкова. Минава и заминава. Моето второто момченце така и не се обърна. Само веднъж го усетих как се завъртя на около 25-30 градуса, и после се върна на старото си положение. Оказа се, че има усукана пъпна връв и ако беше тръгнало да излиза така, е щял да се задуши. Че и аз покрай него не се знае на какво положение бих била. Така че, се съгласих на секцио, с голямо притеснение, макар че бях влязла за нормално раждане. Обаче, споко, оказа се лесно. В крайна сметка е важен резултатът накрая.
И тогава, покрай този малък: около 8 часа говоря с ММ, че са ме довели в предродилна, и чакам да ми слагат система. Той казва, че се бръсне и след 5 минути тръгва, и ще мине през болницата да ме види и носи сок, банани. Така се уговорихме. Обаче, междувременно, той позакъсня с 55 минути, от ония 5. А мен ме оперираха. Та, като пренасяли бебето от операционната към бебешкия сектор, се минава покрай входната врата. И там чака ММ. И понеже персоналът вече го познава добре, тъй като и доста бях лежала за задържане - та, показват му бебето и му казват Честито! Нашият го поглежда и отговаря - А,  мерси, мерси, това е хубавко, ама не е моето! Хехе. Докато му кажат, че той докато дойде и са ме оперирали и детето се е родило )) От щастие не знаел какво да каже, (сигурно за пръв път в живота си) и подарил бананите на чистачката, което дошла в това време да заключи вратата.

С голямата щерка. През нощта получих контракции. Изчаквах да зачестят и към 5 часа сутринта тръгваме с моя мъж към родилното.
Спират ни катаджии за проверка.
К- Документи за проверка. Госпожо, защо нямате колан?
Аз- Боли ме коремът, отивам да раждам.
К- Бързо, бързо, тръгвайте!

Освен че пратих бащата на грешен етаж,той се лутал(това в чужбина).Не знам как ги броят тия етажи.После за изписването (което не е като в България,но все пак),казах вземи синьото одеало,а той взел хавлията.

3 години по-късно и моето раждане ми е смешно.
През деня отидох на преглед, защото част от тапата ми беше паднала. След тоновете ми казаха, че нямало проблем, да си ходя, че някои така си ходели по 2-3 седмици. Тръгнах си аз спокойна, че няма да раждам близките дни, прибрах се, цял ден шетах из къщи,сготвих си запеканка,за която мечтаех от няколко дни, но така и не ядох, защото докато я чаках се нахраних с други неща и я оставих за утре.
Легнах си рано - някъде към 20 ч., че бях много изморена, поспала съм и към полунощ се будя от страшни контракции. Викам си ще мине, днес ми казаха, че няма да раждам скоро, а и така ми се спеше, че само ми беше да се разкарвам пак до болницата. Не усетих кога е станало към 3 часа от болка. Престраших се да звънна на докторката, тя ми каза да вървя направо към спешното. Тръгнахме от Дупница до София - страшна мъгла, аз пъшкам, офкамн в колата 🤣. Стигнахме в болницата, качват ме на магарето и докторката вика: бързо, тя ражда! 😅 с 10 см. разкритие. Качват ме към родилна зала, а аз викам на докторката: не мога да раждам, много ми се спи 🤣🤣🤣. Тя ме успокои, че ще се наспя като родя😁. Родих някак си в 5 и 30.
От превъзбуда не бях спала 4 нощи и вечерта преди да ни изпишат, след баня ми носят детето, но аз така съм заспала, че не могли да ме събудят акушерките и тръгнали да викат доктор, защото се изплашили. 🤣

Амии при мен 1,4 г по-късно не виждам да е имало нещо смешно 😵 може би това ,че мислех,че ще умра,буквално това мислех и пращах гласови на една позната как мисля,че ще умра ,но не ми е смешно и сега,защото много болеше беше ми първо раждане ,бях сама в болницата не знаех какво да очаквам ,беше ме страх дори казах,че не искам да раждам ,на следващия ден имах огромна рана долу ниско на кръста където съм се масажирала по време на контракциите. За капак ме цепиха и имам 5 вътрешни и 5 външни шева ,там долу. Разбира се ,когато видях сина си забравих за целия този ужас и съм готова да премина през това отново ❤

Ради, в тази тема, която от нас няма с какво да се похвали е добре да си мълчи😉
Нали се сещаш, че темата е и за успокоение и по-друга гледна точка😉