Ами днес ми беше първия урок по кормуване и се опитвах да бъда позитивно настроена, за да не се паникьосам много и се усмихвах. На едно Т-образно кръстовище (за малки улички между блоковете става въпрос) докато се чудех как да тръгна и да завия един таксиметров шофьор се мъчеше да ме заобиколи и ми каза нещо от сорта на: "п**ко, стига си се хилела ами вземи да караш". Много хубаво ми стана...
Иначе ми е трудно да преценя, мисля, че не се усмихвам много, но се е случвало хора да ми кажат, че съм много усмихната.
Иначе ми е трудно да преценя, мисля, че не се усмихвам много, но се е случвало хора да ми кажат, че съм много усмихната.
А всъщност на човек му трябва много малко за да се усмихне искрено и това го установих ,като носех едно малко кученце и почти всички които минаваха покрай мен се усмихваха 
и ме заговаряха.Мразя да ми се усмихват изкуствено,не предизвиква положителна емоция в мен и дори д се усмихна в отговор е изкуствено и то си личи 
когато съм се карала с някой, бясна съм или съм плакала, но наоколо има хора или просто си вдигна главата и видя някой познат - не знам как, но моментално се усмихвам и поздравявам "добър ден" и като подмине отново придобивам моето си изражение ... осъзнах това на доста голяма възраст - единствените случаи, в които усмивките ми не са искрени .. а исках да не го правя, опитвала съм и не мога - когато някой познат ме изненада в подобна ситуация веднага се усмихвам и после отново ... нямам обяснение за себе си- всъщност стана твърде лично... 
С две думи гледам да съм позитивно настроена. 
