Аз съм Хикикомори

И за разкош - в началото на пубертета ми изведнъж се оказах в друга държава (да, за мен това беше България) и в ново училище.
На български можех да свържа не повече от няколко изречения.

Изпитвах абсолютен ужас от предстоящия ден, събуждайки се всяка сутрин. На свой гръб разбрах, колко жестоки могат да бъдат децата. Всеки ден беше хиляди пъти по-дълъг от обичайното за мен и изпълнен с подигравки: за акцента ми, за смешните ми детски дрехи и момичешката плитка, дълга до кръста.
Бях най-малката в класа, защото бях взела две години за една (два пъти), което също не допринасяше за по-лесното ми адаптиране.
Бях от съвсем друг свят за онези деца. Извънземно.

Само аз си знам, колко сълзи и сополи, сърцебиене, причерняване и припадъци ми причини това пусто ходене на училище.

Но ходех. Дори по здравословни причини не съм отсъствала. Не ми е идвало на акъла дори, да се затворя вкъщи и да кажа, че НЕ МОГА (или не искам) повече.

Влачех се всяка шибана сутрин на училище - ревяща, със свит стомах и пулс на стреснато животно.
На двеста-триста метра от училище - спирах, издухвах сополите и бършех сълзите. Никога не заплаках пред съучениците си.

Накарах нашите да ме запишат на уроци по български и вкъщи да се говори само на български; учех десет пъти повече от другите; ходех в междучасията при учителите и ги молех, да не ме изкарват пред целия клас, докато не науча добре езика.

В края на учебната година говорех без акцент вече (просто при деца под 18 години е по-лесно). С триста зора накарах нашите да ми позволят да се подстрижа на черта. Оказа се, че съм симпатично дете и имам приятни черти на лицето.
И (о, Боже, какъв кеф за пуберка:) популярните (!) момичета от класа, сами искаха да сме приятелки.
А на завършването на осми клас, дори ни беше мъчно че се разделяме.

Та авторът на темата, трябва да е благодарен, че поне знае български (и няма идея, какво значи - заради война - не само да го издърпат от комфорта на стаята му, а от града, държавата и изобщо - всичко познато)
Затова повтарям, че родителите му трябва да се стегнат и съм по-рязка. Начин има.
А не защото ми харесва "да се гавря с деца", както скимтят тук някои.

(За да не мислят някои, че си измислям, дори ще кажа, че въпросният осми клас, завърших в град Русе, училището е http://www.schiller-schule.info/ - 1992 година. Може някой стар съученик и да се сети. Със сигурност ме помнят:)

Морални съдници не помня някой тук да е назначил и те да притежават единни и неотменити прерогативи да решават, като цар-самодържец, кой как ще възприема дадена тема и автор и как ще им реагира в изказванията си по темите. В темата директни обиди и нападки - това са недопустимите неща. Ако намерите такива - докладвайте, да ги зачисти, който има това право. Но дотам свършват правомощията на всеки обикновен съфорумец.