Православието като начин на живот - 8

Едва ли бих била полезна на някой с моето включване, но все пак да споделя.
Не съм имала никога изповедник, с който да обсъждам постите си. Постя от много отдавна, започна спонтанно и рязко с пълно отказване на месото. Тогава още не разбирах точно какво става и защо правя този избор.
С годините, осъзнаването ми за пости се променя в корен. .. като всъщност, лишаването на определен тип (материална) храна е едно от средствата за умъртвяването на плътта .....като част от процеса на освещаване; трудна битка е, предвид факта, че тялото е един от трите ни основни врагове.
"материална" е нарочно в кавички, защото храната бива и духовна ( музика, книги, филми, изкуство...),  а тя е oще по- сложна за разпознаване.. изпълнена с капани , изкушения и измами.
Спасителен пост на всички.

Искам да ви питам нещо. Чувствате ли, че откакто следвате вярата, тя ви е отнела нещо, което по принцип харесвате? Разбира се, с вашето позволение. Но все пак това нещо ви липсва или сте объркани и не знаете дали е правилното решение да се откажете от него.
На мен ми се случи с неща, които много обичам, свързани с изкуството. Откакто прочетох думи на един монах, че романите и филмите отдалечават от Господ, както и че светите отци не са одобрявали театъра, още повече пък жени да се занимават с актьорство...
Е, от гледане на филми няма как да ме откаже религията, защото явно любовта и пристрастеността ми към тях е твърде силна. Но за тези другите неща много ми горчи, че всеки път като се пробвам да се занимавам с нещо такова, тея мисли ме завладяват и развалят всичко. Не знам дали е за добро или за лошо. По същия начин съм и с дрехите. Мисля, че го бях споменавала тук преди време. Откакто станах религиозна и се замислих за "благоприличното" облекло, вече нищо не е същото. Не мога да се зарадвам на дреха. Не мога да се зарадвам, когато се облека по-"секси", защото почвам да мисля това как ще се възприеме от околните, как ще се възприеме от Господ и дали пречи на моята душа и на тези, които ме гледат. Ей такива дребни неща.
Не мога и много да се отпусна да танцувам в дискотека, защото евентуално тези танци биха били съблазън за някого или пък ще ме представят самата мен в някаква пошла светлина. Затова си се поклащам наляво-надясно, облечена с "прилична" дреха, но съмненията така или иначе са си там, в главата ми, и ме съсипват.

Не знам, кой го е казал и къде си прочела, но не мисля, че трябва да се приема буквално.
Сигурно има книги, филми, постановки .... които са непристойни /общо казано/, но не се отнася до всички.
Същото е и с облеклото. Не е задължително прилично да бъде приравнявано на скучно, сиво, демоде.
Същото е и с танца, пеенето, свиренето.
Вярващите хора не са давали обет за замонашване все пак. Има граници, които не е добре за човека да ги преминава нито в едната, нито в другата посока.

Съгласна с Mama_Nana.

Мисля дори, че вманиячаването може да ти донесе не само психически дискомфорт но и по-сериозни проблеми.

Като цяло съм за принцип на ненасилие. В смисъл може да имам съпротива към нещо и аз обмисляйки защо правя нещото да изпитвам лек натиск, ноо има ли сериозно насилване за мен не е правилно. Ще избия в психоза по един или друг начин.
Хубавото е, че с времето ние се променяме и ако на 20 нещо съм го приемала п оедин начин на 35..., сега 41 е различно!

Ами аз не се вманиачавам умишлено, просто такива изказвания и статии толкова много са ми повлияли, че не мога да се отърся вече няколко години. Не знам как. Отдавна не чета такива неща, но запаметеното си остана и ме гнети.
На едно място пишеше дори как произведения като на Йовков, Елин Пелин и Вазов не водят към Бог, а са просто едно умилително описание, пречупено през тяхната призма, за морал, вяра и т.н. И понеже намирам логика в това, почвам да се терзая и да се чувствам, че ако едва ли не чета нещо от Вазов, значи пак се отклонявам от Господ. А какво да кажем за Ботев, който беше писал нещо против самия Бог?
П.П. Всъщност, да не задълбавам в това за Ботев, че може да стане дискусия само за него, а не исках това. Припомних си стихотворението му и не е писал против Бог. Просто се сещам, че четох някъде статия, която сякаш го даваше като "лош пример". В една статия в един от най-големите православни сайтове пък дори имаше критика относно химна ни, в който като се казвало "ти си земен рай", едва ли не се отрича съществуването на висшия рай.

Виж, има и друго обяснение според мен. Използвам тези ти думи: "както и че светите отци не са одобрявали театъра, още повече пък жени да се занимават с актьорство..." тези схващания са от време с различен мироглед. Няма как да не се сблъска челно със днешната представа за свобода, равенство между половете, себеизразяване.
Мярката е разковничето. Преминеш ли я става пошлост.

"На едно място пишеше дори как произведения като на Йовков, Елин Пелин и Вазов не водят към Бог, а са просто едно умилително описание, пречупено през тяхната призма, за морал, вяра и т.н. И понеже намирам логика в това, почвам да се терзая и да се чувствам, че ако едва ли не чета нещо от Вазов, значи пак се отклонявам от Господ. А какво да кажем за Ботев, който беше писал нещо против самия Бог?" - категорично не съм съгласна!
Би ли споделила твоята логика, ще ми е интересно да я обсъдим.

Джуд, имала ли си възможност да обсъдиш тези си мисли със свещеник? За мен, когато имам подобни терзания, това винаги е било решение. Дори съм изповядвала подобни мисли и съм получавала отговори, с които съм излизала в мир.

Ами нали все се казва как църквата не се променя и как тези свети отци са едва ли не стожерите, които трябва да вземаме за пример? Не трябва ли всяка една тяхна дума да я приемаме?
Esma, да, обсъждала съм неведнъж и то не само с един. Накрая намерих един доста либерален, който успокои душата ми за известно време. Но със свещениците е същото като с лекарите - всеки има различно мнение и дава различни съвети. Оттук пък се следва въпросът ми - защо трябва да се слуша един свещеник и не му ли даваме прекалено много власт над себе си, ако го слушаме безпрекословно?
Този свещеник ми каза да не постя, което за мен е добре дошло, но като съм споделяла това с други вярващи, те го смятат за едва ли не... непокорен свещеник, който не бива да слушам. Освен това ми беше казал никъде на никого да не говоря за него. Което от една страна го разбирам като... че другите хора няма да разберат това, което ми е дал съвет и е полезно за мен, но от друга страна пак изпадам в един такъв изолационизъм, който усещам изключително силно в религията - да не говориш за нея, да не споделяш, да не кажеш това или онова, защото някой няма да те разбере или защото някой невярващ ще оплюе църквата и разни такива.
Аз съм емоционален човек, имам нужда да говоря и да споделям. Освен това съм още млада и не ми се живее скотски живот. Не го и живея, но чувството на вина винаги си го нося със себе си.
Всеки възприема по различен начин религията и на всекиго му понася различно. На мен ми действа предимно ограничаващо и плашещо. Но не искам да се откажа от вярата си. Не искам да бъда "безбожница".
Накрая ще си остана и аз само с четенето на Библията + някоя друга молитва и това е. Не ме интересува дали ще ми кажат, че съм се отделила от църквата или се държа като протестант. Ще се вслушвам само в това, което ми носи успокоение, а което ме смущава прекалено силно... ще се опитам да игнорирам. Макар че това е в противовес с това, което ни призовава църквата - постоянно да се вглеждаме в себе си и да си казваме колко сме грешни. Отследвала съм всякакви фейсбук групи и публикации за религия. Имам чувството, че всяка една статия ми говори колко сме грешни, как не знаем да обичаме, как грешим във всичко и колко сме озверели. Мерси, нямам нужда да ми се казва по 100 пъти на ден.
П.П. По принцип имам силно изразен страх от "грешки" и от това да направя нещо "нередно" и извън правилата, които някой е наложил. Било то семейство, училище, авторитети, църква. Мисля, че този мой страх се проявява тук и затова не мога да си позволя да се отпусна и да "греша". Страхувам се, че ако имам собствено мнение за религията и не съм съгласна с всичко църковно, то значи съм се самоотлъчила от тая църква.

Ти си млада.
Ако те видя съвременно облечена, гримирана и танцуваща( без изцепки нали) последното, което ще си помисля е че си безбожница.

Признавам си много "по-лошо" впечатление ще ми направи неадекватен млад, силно потопен в религията човек.
Примерно млада жена с дълги поли от онези, скучните, тъмни и с кърпа както се ходи в църква за служба, да ходи така и в ежедневието. Ще си чажа, че си има причини да изглежда така но бих я "преценила" като не съвсем адекватна, както и ще имам едно наум ако трябва да общуваме.
Дано не обиждам никого.

"Накрая ще си остана и аз само с четенето на Библията + някоя друга молитва и това е. ( Ти как се виждаш, такава, че да си напълно отдадена на църквата? изобщо познаваш ли човек, да отговаря на това ти виждане?)Не ме интересува дали ще ми кажат, че съм се отделила от църквата или се държа като протестант. Ще се вслушвам само в това, което ми носи успокоение, а което ме смущава прекалено силно... ще се опитам да игнорирам. Макар че това е в противовес с това, което ни призовава църквата - постоянно да се вглеждаме в себе си и да си казваме колко сме грешни. Отследвала съм всякакви фейсбук групи и публикации за религия. Имам чувството, че всяка една статия ми говори колко сме грешни, как не знаем да обичаме, как грешим във всичко и колко сме озверели. Мерси, нямам нужда да ми се казва по 100 пъти на ден.
П.П. По принцип имам силно изразен страх от "грешки" и от това да направя нещо "нередно" и извън правилата, които някой е наложил. Било то семейство, училище, авторитети, църква. Мисля, че този мой страх се проявява тук и затова не мога да си позволя да се отпусна и да "греша". Страхувам се, че ако имам собствено мнение за религията и не съм съгласна с всичко църковно, то значи съм се самоотлъчила от тая църква. ( Възможно ли е да не си се научила да поемаш отговорност за действията си?)

Аз виждам нещата така: православното християнство е посока, в която се движим с различни по големина стъпки през желият ни живот, опознаваме себе си, работим върху промяната в желана посока, научаваме се да се смирим, да се жертваме, да обичаме ближния както обичаме Бог, .....

Не знам, може и това да е. Не знам какво да мисля. Само знам, че чуждото мнение ми е прекалено важно и според него построявам огромна част от живота си. Включително и за някои църковни неща в началото. Вършех ги заради притеснение какво ще кажат онези около мен, които ги вършат с радост и без ропот. Сега не върша нищо. Преди седмица отидох за първи път на църква след повече от година. Подейства ми хубаво, но пак имах съмнения какъв точно е смисълът.
Извинявам се, ако дискусията ми се превръща в психоанализа на моята личност.

Ако позволиш да дам съвет. Трябва да се научиш, че никога няма да си перфектна (независимо за какво става дума), никога и да го приемеш. Ако продължаваш да го изискваш от себе си те грози депресия.
Гуш!

Благодаря на всички! Много сте мили!

Чуждото мнение е важно до толкова, до колкото ти дава инфонмация и ти показва обществената нагласа, поставя границите.
От там насетне, правиш всичко онова, което считаш за правилно според твоето разбиране, усещане .... дали си на прав път, ще ти подскаже душата. Щом в нея усещаш мир, значи е това, ако нещо те терзае /но не заради другите, а заради самата теб/ нещо трябва да коригираш.
Абсолютно подкрепям NOVA NADEJDA, за перфектността.

Джуд , озвучила си и мои терзания. Разликата е, че при мен те се появиха доста по- късно, чак след като вече бях ходила и по дискотеки, и бях танцувала на воля и от душа  на любими парчета, бях чела в захлас Пушкин, Ботев, Йовков, дори учех наизуст техни произведения.....бях обиколила половината свят.....но не виждах така силно онези мрежи, за които говорят  светите отци.
Не вярвах, че има сили на злобата, че има дангалак. Както го нарича св. Паисий.
После преживях едно поредно изпитание, което едва ли ще намеря думи, с които да опиша състоянието , в което се намирах. Месеци, години покаен  плач, молитви, коленичащи поклони, пости, изповед.........бяха капчици, с които намирах сили да дишам. Капчици, които ме водеха към моя Бог, Който иска моето спасение, иска спасението на всеки. Понякога толкова съм оставала без сили, че дори сили за молитва съм нямала. Само за едно " Господи, помилуй ме".
Това ми дава сили и днес. Самият факт, че има Бог, който обича грешника. Покаялият се такъв.
Разликата е в това, че преди не разпознавах в себе си грешницата.
Иначе, за произведенията, дори и класическите, утвърдени с времето....да, напълно споделям казаното. Те са блестящи творби, носят своята значимост и дълбочина. Но те са светски. За тях съм си приела правилото :
 " отдайте кесаревото кесарю и Божието Богу"
В тях също има някаква божествена искра, заряд. Нали Господ е заръчал да умножим талантите си, да ги разгърнем. Е, тези творци са успели да развият и приложат своят дар , като съм убедена, че повечето са за слава/полза Богу.
Та нали ние сме раби Божии, т.е. Негови съ- работници. Съ- творци.
Колкото повече са чисти сърцата ни, толкова и делата ни ще са по Негов образ и подобие. Т.е. в случая произведенията на класиците....
Такива са мислите ми в момента, със сигурност когато бях  на 20 бяха други......
Тогава още не съжалявах, че не съм закърмена с най- спасителното произведение- Евангелието.
Всеки един от нас има роля на тази земя и не всеки е предопределен да се спаси чрез замонашаване. Това, че искаш да си сложиш "по- секси" дреха не означава непременно, че искаш да съблазняваш, нали?
Освен това, моят опит показва, че дори и по пижама да съм, мога да съблазня някой, без да съм го нито целяла, нито желала!
Дори и с думи, без да ме е виждал някой, може да ме пожелае, само от написаното от мен...не казвам да ме хареса. А да ме пожелае.
Ние не знаем какво е в душата на другия.... Кое би му подействало, за да катализира, събуди семето на греха.....
Може да е къса пола, може да е усмивка, може да е просто едно дружелюбно " здравей", може да е дори само сянката ни....
Затова , колкото ни е по силите, това, което трябва да правим е да се молим, да упражняваме ума си в постоянна  молитва и да уповаваме на Бог винаги и във всичко.

Джуд, ти живееш в света и със света. Не си нито в манастир, нито в пустощта. Знаеш който служи на двама господари .... единия ще намрази. Не събирай дълбоко в душата си тъга и неудоволетворение към Господ, задето не си изпълнила мечтата си. Не че човек трябва да се юрне да задоволява всяко свое желание, но с вяра и молитва тези неща ще се наместят с времето и по Божията воля.
Живей живота си, така че всеки който разбере, че си вярваща да си каже: "Брей, че те християтните много готини, не са някакви откачалки. Виж я Джуд, хем симпатична, хем добре облечена, хем не говори лоши неща за хората и е готова винаги да помогне". Може така да си в по-голяма угода на Бога, отколкото ако се забрадиш и превърнеш в аскет.

А ето и два примера от моето битие за борба със страстите: