Раздялата

Все пак не е нужно да се потъпква така авторката. Сгрешила е, признала си е, повече не е повторила, и е написала публична тема, с която търси подкрепа.
Сгафила е, мъжът й "го е върнал", квит са. Не виждам смисъл да се рита падналия, въпреки че изневярата си е грозно нещо.


Фрагранс, това са "семейни примирения". Надявам се да не попадам в такава ситуаця, въпреки че знае ли се, отдавна съм паднала духом и си мисля че и аз бих търпяла изневери, за да не съм сама. Мисля че много хора са в това положение, но ги е срам и страх да си го признаят.

akoiskash, мхм. Нали знаеш, изразявам си моето мнение и виждане.
Е, аз не бих търпял. Не ми се е случвало, дано и не ми се. Но гаранции няма.
Реално, ако нямам чувства, не съм във връзка. Ако виждам, че с нещо не е ок госпожицата, казва си гледището, коментира се, и ако и аз с нещо не стана ок, всеки е освободен от присъствие. Това, че излизам с някоя, някои, не значи, че сме "във връзка", аз говоря за след това.

Ти, защото явно наближаваш 30, една чудесна възраст. Но, не мисля. Освен, ако не се "пречупиш", както казваш, ще си останеш тази, която си. Поне аз не съм се променял, и нямам намерение. Така ми е добре, този който съм с вижданията и разбиранията си.

На мен са ми особени тези, които казват "аз не съм ревнив/а" едва ли не с гордост. Винаги ми звучи като заявка - не ми пука за другия.

Може би всъщност искат да кажат - давам му да диша, давам му свобода. Хубаво, не съм за фанатичната ревност, някой да е "турчин" в това отношение (такъв е лафа, нищо с/у турците)...но чак пък никаква ревност? Все едно са някакви гъби, които живеят заедно в симбиоза, за някаква изгода, ако ще и да е само за социалния статус - колкото да си имат официална жена/мъж. Няма чувства, любов, романтика...да не захаросвам повече, но ревността си е естествено следствие от това, че твоя човек значи нещо специално за теб, което няма да делиш с никого.

И в тоя смисъл разбира се, че изневярата е бавна, но фатална отрова. Дори и да простиш, защото искрено го искаш, няма да забравиш, ще те гложди, ще изплува, докато накрая ти победи разума с все прошките му.

Биенето в гърдите колко някой не е ревнив е малко като реклама на хапчета за подсилване на паметта - и в двата случая истински ценното щеше да е ако точно обратното бе налично.

vяsko, простичко е - не може да се раздаваш за някой и той да ти прави неща зад гърба, едва ли не.
Като нещо не му харесва, излизате на вечеря, обяд, разходка в парка , изчиствате ако може, каквото има, ако не - кой откъде е.
Но хора всякакви, гледам много търпят, явно им е все тая, други пък не искат да си нарушат "мекото", или пресмятат евентуалното икономическо зануляване, не им се почва отначало, и деца ако има, още повече.

Ами това казвам, сметки, симбиоза. Не любов. На вечеря може да се сдобрите след битова драма. След изневяра си тръгваш ако си имал чувства към другарчето, защото всичко друго би било нетърпимо.
Но пък и аз съм само теоретик в материята.

Ами за някои, явно е по-лесно да те излъжат зад гърба ,отколкото да седнат и да говорят с партньора си,да изгладят отношенията си или ако не се получава ,просто да се разделят....Но по-лесно е да имаш нещо "сигурно "вкъщи и навън да се правиш на оборотен/оборотна...😎

s.v.s, викаш повечето са склонни към промискуитет?
Хората сме полигамни, с хипергамни наклонности?
Ти към кои спадаш?
Има и моногамни отношения.

Как мислиш, дали младостта 20-25 води до "разпищолването" и нежеланието да са с един, или си е до човек и разбирания, усещания за живота?
Щото при мен е второто и винаги е било, и преди, и сега.

sunflowerrr, a?

Значи, хайде да разграничим понятията "изневяра" и "любовта си е отишла"...
Ако изневярата беше проблемът, той щеше да я напусне още като е разбрал с фойерверки, или с разбито сърце.
Аз мисля, че тук правилно и буквално се представя - "имам нужда да помисля" -(дали я обичам, дали съм простил, дали искам да съм с нея въобще за в бъдеще).
Защото, добре, ще й го върне, ще бъде с 1, 2, 3 ... и ще се оправдава пред себе си и хората че видиш ли, ТЯ първа е започнала!

Прочетох Вашите мнения,тотално се отдалечихте от това,което аз представих.Когато аз изневерих -можеше още тогава да ме остави,а не сега да го изтъква като причина.Жалък е.Жалка е цялата история,че си лягаше до мен,след като е бил при този крокодил,жалко е,че е развалил годежа й,жалко е,че ме замени с по-ниска класа жена.Верно не съм Мис Свят,но сравнение с нея.Както и да е,за щастие вече се чувствам една идея по-добре.Лошото е,че ме остави със заеми.

Oбщ кредит ли сте теглили?
Ипотека със съсобственичество?
Мн. число?
Какви други "заеми"?

А заемите - преди или след твоята изневяра бяха? Да не би това да е неговото отмъщение?

Kое те кара да се чувстваш по-добре? Това, че обиждаш другото момиче, че твоят "хубавец'' е развалил годежа й... Кой определи класите ви? Същият този ли или някой друг? И защо го искаш обратно?
Егото ти вие от безпомощност, не друго.

Тъкмо се притесних, че не пиеш вода от 13 март, но явно нуждата е надделяла. Пий сега една студена и давай напред.

Здравейте,

И аз подобно на zaicheto преминавам през подобна ситуация в момента.
С приятеля ми сме заедно от 9 години, 8 от които живеем заедно. В негово лице открих най-добрия си приятел, любов, подкрепа и всичко, което съм искала да притежава един мъж. Когато тръгнахме аз бях на 21, той на 23. Студенти, живеехме в неговия апартамент, заедно с баща му. Животът си течеше, аз се чувствах, независима, най-малкото защото и работех и си изкарвах пари. Той започна да работи няколко години по-късно, малко след като започнах на предпоследната си работа.
С годините свикнахме с присъствието си, създадохме си рутина и навици, което е напълно нормално. Но нещата през последните 2-3 години бяха в застой. Навлизахме в етапа, в който е време за по-сериозни стъпки като деца, брак. Приятелите и познатите ми един по един започнаха да създават семейства, а ние след толкова години нищо не предприемахме. Беше настъпила една пауза в развитието ни - общо взето вкъщи, работа, работа, вкъщи и от време на време по някоя и друга почивка. Започнахме да "правим" опити за бебе, макар че по-скоро просто спряхме да се пазим. Обичаме се, но нещо в мен се промени през миналата година. Фокусирах се върху работата прекалено много и работих 24/7, отделно сексуално не си обръщахме достатъчно внимание - "айде да правим секс", "Добре". Без прелюдии, без игри и нежност. Това ми тежеше.
Докато не дойде деня, в който изневерих с колега от работата. Винаги съм била твърдо против изневярата и не съм и мислила, че ще ми се случи. Но през миналата година се случи нещо с мен и изпаднах в непознато състояние за мен - все едно бях друг човек. Най-лошото е, че го направих след като моят приятел ми предложи брак. Бях го обмисляла преди това, но в момента, в който ми зададе въпроса, първата ми мисъл беше - ами сега как ще изневеря? Звучи ужасно, знам, мира не ми дава. Но някак си имах нужда да го направя за мен, защото през годините винаги съм го поставяла него на първо място и винаги съм се отдавала до край за нашата връзка. Аферата ми с колегата продължи няколко месеца, като през тези месеци не съм пренебрегвала приятеля си.
На Коледа, когато вече бях решила, че с колегата ми всичко приключва (декември месец бях спряла), получих паник атака и реших да му кажа истината. Беше тежко, очаквах най-лошото и си го заслужавах. Но той някак намери сили да ми прости.
През следващите три месеца аз бях пълен парцал. Вината от това, което направих не ми дава мира и до днес. Изпаднах в депресия, отслабнах, плачех/плача всеки ден. Напуснах и работа, за да не си спомням за това, което съм направила. Разделихме се за 2 дни - имах нужда да помисля. Но не издържах и се събрахме. С депресията дойдоха и непрестанно притеснение и натрапчиви мисли от типа "Ти не го обичаш", "Ти не си щастлива", "Ами ако чуствата ти не са истински и си го направила подсъзнателно". Споделях му много неща, които може би не трябва да се казват, включително и че сексът не е бил задоволителен (това беше последното ми признание, и все пак той отново реши да ми прости), но и той настояваше да разбере всичко. Опитваше се да ми помогне. Започна да се променя - направихме ремонт, който той отлага с години, организирахме сватба за 2 седмици, която трябваше да се случи на 2.05. тази година, започна да ми обръща много повече внимание, дори започнахме да се храним и в хола на масата (преди това, през всичките тези години, се хранехме в стаята си, защото той не искаше, заради баща си). Всичко се промени за отрицателно време и ме изплаши, най-вече мисълта, защо трябваше да се случи нещо лошо, за да се стигне до промяна.

Сега отново се разделихме за малко - от вчера се прибрах при нашите, защото просто не мога да продължавам с това притеснение, стрес и паник атаки. Страх ме е от това да не направя  грешка в избора си - дали ако остана с него ще съм шастлива или дали ако се разделя с него няма да изгубя любовта на живота си. Още го обичам и усещам, че и той мен, но мисля, че това, което направих няма как да се забрави някога и винаги ще виси над нас и ще ни пречи. Той ми е простил сега, но дали няма да се сети някога за това. Дали не съм го направила, защото просто съм усетила, че е дошъл краят? Объркана съм и не знам какво да правя....

WhatIf, разбирам страховете ти, не разбирам целия катарзис, който преживяваш. Авантюрата ти не е била еднократна, била си е изградена връзка, паралелна на официалната. Взела си каквото си искала, после се е спукало балончето по някое време и си разбрала, че чуждата кокошка не е патка. Преоткрила си питомното с нови очи, но въпреки всичко е останало съмнението.

Сама знаеш, че точно то ще те изяде. Не вината, не. Съмнението и върешното усещане, че този човек не е за теб.