Скрит текст:
Много хубава приказка, но... приказка!Преразказвам една статия, която прочетох преди малко. Историята на двама съпрузи, на 77 и 78, които умират с един ден разлика в болницата от този вирус. Историята я разказва дъщеря им. Те са от първите жертви в Норвегия.
Иска ми се максимален брой хора да я прочетат, особено възрастните, които много-много не се притесняват.
Първо се разболява баща й на 78. Единствените му симптоми са, че се чувства много отпаднал и изморен, след ден-два губи и апетит. Тогава дъщерята се обажда в болницата и го приемат. Изследват го и се установява, че има ковид19. Настаняват го в интензивното в изолация, никой не може да го посети. Дъщерята получава телефонен номер, на който да звъни да пита, ако я интересува нещо. След няколко дни положението му е толкова влошено, че не може и да диша сам. Включват го на респиратор. Последните му думи преди да заспи от упойка са ''Не ме е страх''.
Майка й на 77 остава сама вкъщи. Притеснена е цяла седмица, правят тест и на нея, тя също е заразена, съответно дъщерята няма право да я посещава. Виждат се само като майката стои на отворена врата, а дъщерята на тротоара отпред на 2 метра пред нея. След някой и друг ден майката вече не може да си стои на краката да стои на прага и дъщерята звъни на личния лекар ''Положението е много лошо, трябва да направим нещо''. Лекарят звъни в болницата, пращат линейка и за майката. Тя е настанена в същата болница, но в друга стая, тъй като не е на респиратор.
Но още на следващия ден положението й се влошава толкова, че и тя трябва да е на респиратор. Преместват я в стаята, където е съпругът й, за да са заедно. Преди да я упоят тя казва на лекарите, че не иска да живее без съпруга си. Дъщерята по изключение получава разрешение да посещава родителите си, защото ситуацията е много специална. Слага си пълен комплект защитни дрехи с маска, жълта престилка, ръкавици, прозрачното пред лицето, всичко, когато ги посещава.
Тя отива да ги посети всеки ден, сяда на леглото до тях, държи им ръцете, гали им главите и им говори, макар да знае, че те вероятно не я чуват. Обещава на баща си, че като оздравее ще му прави любимата торта всеки ден.
Ежедневно им се правят рентгенови снимки на дробовете и тя вижда как белите петна растат с всеки ден.
Бъбреците им също отказват и ги включват на диализа.
Един ден й се обажда лекарят от болницата. Тя знае, че от болницата й се обаждат само ако има лоши новини. Лекарят казва, че провежданото лечение вече няма ефект върху баща й и че в следващите 2 дни лекарският екип ще реши какво ще правят. След 2 дни решават, че няма смисъл да се продължава. Казват на дъщерята, че може да присъства, ако желае, когато го изключат от респиратор. Тя иска да е там.
Отива на следващия ден и вижда, че леглата на родителите й, и двамата с пълна упойка и респиратор, са събрани едно до друго и ръцете им са сложени така, че да се държат ръка за ръка. Дъщерята влиза и сяда на леглото на баща си и държи другата му ръка. Медицинската сестра пуска любимата музика на баща й и малко по-късно той умира. Без болка, тиха и спокойна смърт.
На следващия ден болницата се обажда на дъщерята да отиде в болницата. Там научава, че много органи са отказали и майка й също няма полза от следващо лечение. Тя умира скоро след това.
Дъщерята разказва историята на родителите си, за да похвали и благодари на болницата, лекарите и сестрите. Докато родителите й са получавали лечение, операционни и анестезиращи сестри са били обучавани за интензивни в случай, че дойдат повече жертви, които имат нужда от интензивно лечение.
Също иска да предупреди възрастните хора. Баща й е имал проблем със сърцето, но майка й е била 100% здрава без никакви съпътстващи заболявания и въпреки това и двамата умират в рамките на дни.
Иска ми се максимален брой хора да я прочетат, особено възрастните, които много-много не се притесняват.
Първо се разболява баща й на 78. Единствените му симптоми са, че се чувства много отпаднал и изморен, след ден-два губи и апетит. Тогава дъщерята се обажда в болницата и го приемат. Изследват го и се установява, че има ковид19. Настаняват го в интензивното в изолация, никой не може да го посети. Дъщерята получава телефонен номер, на който да звъни да пита, ако я интересува нещо. След няколко дни положението му е толкова влошено, че не може и да диша сам. Включват го на респиратор. Последните му думи преди да заспи от упойка са ''Не ме е страх''.
Майка й на 77 остава сама вкъщи. Притеснена е цяла седмица, правят тест и на нея, тя също е заразена, съответно дъщерята няма право да я посещава. Виждат се само като майката стои на отворена врата, а дъщерята на тротоара отпред на 2 метра пред нея. След някой и друг ден майката вече не може да си стои на краката да стои на прага и дъщерята звъни на личния лекар ''Положението е много лошо, трябва да направим нещо''. Лекарят звъни в болницата, пращат линейка и за майката. Тя е настанена в същата болница, но в друга стая, тъй като не е на респиратор.
Но още на следващия ден положението й се влошава толкова, че и тя трябва да е на респиратор. Преместват я в стаята, където е съпругът й, за да са заедно. Преди да я упоят тя казва на лекарите, че не иска да живее без съпруга си. Дъщерята по изключение получава разрешение да посещава родителите си, защото ситуацията е много специална. Слага си пълен комплект защитни дрехи с маска, жълта престилка, ръкавици, прозрачното пред лицето, всичко, когато ги посещава.
Тя отива да ги посети всеки ден, сяда на леглото до тях, държи им ръцете, гали им главите и им говори, макар да знае, че те вероятно не я чуват. Обещава на баща си, че като оздравее ще му прави любимата торта всеки ден.
Ежедневно им се правят рентгенови снимки на дробовете и тя вижда как белите петна растат с всеки ден.
Бъбреците им също отказват и ги включват на диализа.
Един ден й се обажда лекарят от болницата. Тя знае, че от болницата й се обаждат само ако има лоши новини. Лекарят казва, че провежданото лечение вече няма ефект върху баща й и че в следващите 2 дни лекарският екип ще реши какво ще правят. След 2 дни решават, че няма смисъл да се продължава. Казват на дъщерята, че може да присъства, ако желае, когато го изключат от респиратор. Тя иска да е там.
Отива на следващия ден и вижда, че леглата на родителите й, и двамата с пълна упойка и респиратор, са събрани едно до друго и ръцете им са сложени така, че да се държат ръка за ръка. Дъщерята влиза и сяда на леглото на баща си и държи другата му ръка. Медицинската сестра пуска любимата музика на баща й и малко по-късно той умира. Без болка, тиха и спокойна смърт.
На следващия ден болницата се обажда на дъщерята да отиде в болницата. Там научава, че много органи са отказали и майка й също няма полза от следващо лечение. Тя умира скоро след това.
Дъщерята разказва историята на родителите си, за да похвали и благодари на болницата, лекарите и сестрите. Докато родителите й са получавали лечение, операционни и анестезиращи сестри са били обучавани за интензивни в случай, че дойдат повече жертви, които имат нужда от интензивно лечение.
Също иска да предупреди възрастните хора. Баща й е имал проблем със сърцето, но майка й е била 100% здрава без никакви съпътстващи заболявания и въпреки това и двамата умират в рамките на дни.
Защото явно е трудно да си представим човешко отношение в болниците......
/поне това прочетох в един по-горен пост/. Аз ще почна да подминавам подобни писания.
