Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте!
Трудно е да дам насоки, тъй като са описани симптомите, но нищо конкретно не е казано за причините.
НАПРИМЕР ПИЩЕТЕ , ЧЕ /цитирам с копи пейст/:
- състоянията ви на нервност са породени от постоянен стрес, който съм изпитал в миналото във връзка с болести, страхове от бъдещето( които не са свързани само с болести , а и финансова и семейна основа; Но не пишете от какво е стресът в миналото, как изглежда страха ви от бъдещето и от кога и от какви болести се страхувате, кой е умрял от такава болест и т.н. и т.н.
В психотерапията не се работи по принцип. "По принцип" хората си дават приятелски съвети, базирани на собствения опит на съветващия. В терапията е нужна конкретност и задалбочено общуване между терапевт и клиент, за да се стигне до вътрешните ресурси и вътрешната истина на клиента, такава, каквато е..
Така че - терапевтът не знае нищо за клиента. Давам ви една моя дефиниция: "Терапевтът е водач, който не знае къде отива!".  Той е обучен да задава въпроси, да следи реакциите на клиента и би трябвало да е израстнал до там, че да не се страхува да каже истината /защото често това си е страшно/.
Накратко - без информация не мога да коментирам.
Поздрави и честита Баба Марта!

Здравейте,
От предпоследният пост ми светна, защо може да имам страх от самотата.
Моите страхове от изоставане са ми от 5 годишна, когато се роди брат ми. Аз все си мислих и вярвах, че родителите ми не ме обичат, понякога ме оставяха през летните ваканции при баба и дядо, но аз все плачех и се чувствах самотна. Винаги правех всичко възможно за да ме обичат и да ме забележат, да се гордеят с мен. Много тежко преживявах, когато гаджетата (3-4) ме изоставяха заради другите техни избраници, все се чувствах сама и нежелана. Бях много добра ученичка и студентка, но това чувство от изоставяне ме съсипва. Срещнах мъжа ми, даже след гражданския брак все си мислих, че ще ме остави, докато не се роди дъщерята. След нейното раждане фокусът ми се промени към нея, мислите че като порасне ще се омъжи и ще остана сама. Роди се синът ми преди 4г и пак същото но този път към двамата. Мъжът ми се дразни защото не му обръщам внимание, а винаги се занимавам с децата, те са номер едно в живота ми.
Доколкото знам дядо  ми (бащата на майка ми) е обичал едно момиче преди баба ми, но те са заминали за чужбина. След това са се оженили баба ми и дядо ми, но баба ми разказваше, че той искал да ходи да я търси и все мислил за нея. Въпреки че са имали 2 дъщери.
Какво мога да направя, за да мога да превъзмогна този страх от самота и изоставяне.
Благодаря предварително

Благодаря ви, д-р Стефанов!
Опитвам се да мисля в тази насока. Истината е, че тя като малко бебе не е оставяна, но когато майчинството на майка ѝ изтече, тя се върна на работа и я даде на ДГ. Тя не се адаптира, ревеше много и я спряха. Баба ѝ я отгледа до училищна възраст. Дори когато бабата идваше да я гледа в домът на младото семейство, тя ревеше за майка си и не я пускаше да отиде на работа. Това беше ежедневие.

Вие казвате, че с партньора сме равнопоставени, а страхът от изоставяне идва от родното семейство. Честно казано те в тази връзка не бяха съвсем равнопоставени и той го знаеше. Тя беше като дете, което го отглеждат и все още е. За много неща не е самостоятелна, въпреки възрастта си.

Проблемът в момента е, че няма как да й обясним, че нещо не е наред. Тя в пиенето проблем не вижда. Отблъсна старите си приятели, с мен се изпокара вчера, с други близки също. Не знам вече как да подходя...

Здравейте!
Много се радвам, че сте  намерили себе си в пост, написан за друг читател на темата. Това е смисълът на публичното обсъждане на толкова лични казуси...
А ето какво бих ви попитал, ако сме очи в очи на сесия в нашия офис:
1. Баба ви и дядо ви обичаха ли ви, грижеха ли се добре за вас? Ако отговорът е ДА, тогава се обърнете в душата си към своите родители и им кажете:
- Мамо, татко вие се погрижихте добре за мен. Пратихте ме на добро място!
И още - в такава ситуация аз не зная кой е по-ощетен - вие или брат ви. Защото родителите в подобни случаи изпитват вина към детето, което са изпратили при баба и дядо и това не им позволява да отворят сърцето си към другото дете, въпреки че то е с тях непрестанно... Родителите на-често гледат в сърцата си към детето, което е далеч или към болното дете или към страдащото дете. И затова, когато в кабинета ми дойдат родители да обсъждат проблеми с някое от децата, аз винаги им заострям вниманието към другото дете /или деца/. Защото по правило проблемното, далечното и болното дете е видяно, а другото не е видяно...
2. Помислете си - кой е вашият човек в тази ситуация? Кой може най-лесно да ви върне нараненото чувство за цялостност, кой може да ви помогне заедно да преодолеете усещането, че сте ощетени от съдбата? За мен това е брат ви. Допускам, че на вас още ви е трудно да му простите, че с раждането си ви е откраднал родителите и сте били изпратени, както се казва в приказките, "през девет планини в десета"...  Тоест - създавайки целенасочено по-близки отношения с брат си,  вие ще уцелите с един куршум четири заека: - първо, приемате по благоразположено брат си, защото той с нищо не ви е виновен, и - второ - това ви помага да преодолеете неприятното чувство към родителите, че са ви "изоставили". Защото те са създали и брат ви, който - живот и здраве, ще бъде с вас и след като тях ги няма; трето - това ще ви помогне да намерите устои в собственото си родителско семейство, а не да искате мъжът ви да ви бъде майка; и четвърто - което във вашия случай е най-важно - ще освободите и децата си от задължението да се грижат за вашия емоционален комфорт. /добър улов, нали!!!?/   Да, пак повтарям и ако трябва, ще потретя - това е най-опасното - че вие искате и от децата ви да ви бъдат родители, да се грижат за вас... Но как тогава тези деца ще се решат да създават собствени семейства и да имат реализация в живота, след като това ще накара мама да се чувства изоставена и нещастна?? Всички деца искат, ако мама страда,  да я направят щастлива. Независимо от възрастта си.
Представям си как вие уж се притеснявате за 35 годишния си син, който още живее при вас, защото чувста, че ако ви "изостави" /вижте колко нелепо звучи това!!!/, вие ще страдате. Уж се притеснявате, че той е сам, без любима жена до себе си, но тайничко си мечтаете той да си стои при вас и да си ви гледка. И затова с треперещ гласец на нещастна жертва /както някои майки най-добре го умеят/, му казвате:
- Ох, синко, миличък, днес е петък. Вземи да отидеш на дискотека, или на бар или на кино; Запознай се, миличък, с някое добро момиче..., а аз сама ще си завинтя крушката и ще си донеса зимните обувки от мазето... Ти не се грижи за това, миличък! Пък ако се спъна и падна по стълбите - ей я къде е болницата. Ще извикам линейка!! Само ти, миличкият ми, да си намериш жена, че вече стана на 35 и ти е време да имам и внуци от теб!!!
ЖАЛКА КАРТИНКА, НАЛИ!

3. Не искам да подминавам и историята с любимата на дядо ви, която отишла в чужбина и той бил с разбито сърце. Обърнете се в душата си и към нея и ѝ кажете:
- Благодаря ти, че си тръгна и освободи мястото до дядо ми. Така баба ми се свърза с него и те създадоха майка ми. И благодарение на това и аз съществувам. На мен ми харесва да съществувам!!!

Това е за сега.
Бъдете здрава!

ЛЮБОВ И ВОЙНА
Ще ви разкажа три истински любовни истории: първата е интересна /за загрявка/, втората е покъртителна, а третата – от терапевтичната практика с малки изменения.
1.
Преди две години на Великденските празници си направихме една семейна екскурзия до Русе, където посетихме римската крепост Сексагинта Приста. Екскурзоводката Маргаритка Иванова ни заведе в един подземен военен обект, който е бил щаб на германската армия по време на Втората световна война и в който са се съхранявали и боеприпаси за зенитната артилерия. И там ни разказа, как през 2006 година в този обект дошла германска група туристи. Един от германците бил възрастен човек и водел внучката си – около 15 годишно момиче. Вместо дисциплинирано да слуша беседата на екскурзовода, той се запътил с уверена стъпка през лабиринтите от помещения и коридорчета. И го чули да казва развълнувано на внучката си: „Оооо, ето го, ето го!“ Внучката също била развълнувана. Тогава екскурзоводът също отишъл при тях и видял, че на една от тухлите имало надпис с инициали и година: H Z 1944.   Човекът обяснил, че той се казва Ханс Цимерман и това са неговите инициали. През 1944 година той бил военнослужещ в германската армия. Бил 18 -годишен младеж и в България се влюбил в едно момиче. Те двамата си обещали да се оженят след войната, но желязната завеса ги разделила и замисълът им не се осъществил. Този човек дошъл в България, за да намери отново своето любимо момиче. Но не успял. Само успял да покаже на внучката си тези инициали /ето ги на снимката, която направих в бункера/.   
2.
От тогава екскурзоводката разказвала често тази история. И веднъж в групата имало човек, който силно се заинтригувал. Попитал за името на германския войник и когато го разбрал, казал: „Не, това не е той!“ И разказал история номер две.
Неговата майка също имала любовна връзка с германски войник. Той дори бил сгоден в родината си, но заради силната си любов написал на своята годеница, че разтрогва отношенията си с нея, защото се е влюбил в друга. След войната двамата влюбени планирали да се оженят, но това така и се оказало невъзможно. След няколко години, през които си пишели писма, българката написала на германеца, че повече не може да чака и ще се омъжи. Той също ѝ написал, че смята да създаде свое семейство.
След няколко десетилетия синът на българката тръгнал да пътува служебно до Германия. /Нейният съпруг вече бил починал./ Тогава тя решила да разкрие на сина си историята за своята любов с германския войник. Дала му също и адреса и го помолила да го потърси, за да го види. Синът отишъл на посочения адрес в Германия и позвънил на вратата. Отворила му възрастна жена на годините на майка му. Той попитал за любимия на майка си и жената му отговорила, че той наистина живее тук, но в момента отсъства. Тогава българинът разказал накратко кой е и защо е дошъл. Германската домакиня го поздравила и го поканила да влезе. Но го предупредила, че го чака голяма изненада.
Когато влязъл в гостната на къщата, българинът останал изумен. Там на централно място той видял един голям портрет на майка си като млада! Бил толкова поразен, че се просълзил. Оказало се, че германският войник се оженил за своята годеница от Германия, но неговото единствено условие, за да го направи, било тя да се съгласи в жилището им да стои на видно място портрета на българската му любима. Жената проявила уважение към тези чувства и се съгласила. Така те живели заедно в любов и уважение до старини… Децата им също хранели уважение към българската жена в живота на баща им и сякаш това уважение засилвало любовта и взаимната свързаност в семейството…
3.
В третата история става дума за жена на 50 години, която цял живот не е можела да създаде здрава връзка. При нея нещата се случвали все по един и същ сходен начин. Още първата и любов от ученическите години е била с момче, което си имало и друга. Уж са се обичали, били сродни души, но той така или иначе си поддържал връзката и с другото момиче. По-нататък тя все попада в подобна ситуация: или е влюбена в мъж, който си има друга или в мъж, който все не може да се раздели с другата. Дори имаше любовна история с мюсюлманин от друга страна, който и предлагал да бъда втората му жена. И тя не се беше възмутила от това, а стояла години наред във връзка с този човек…
Тази жена още от малка е била много изненадана и развълнувана по странен начин, когато влизала в спалнята на своите родители. Баща ѝ бил офицер. Над спалнята стояли три портрета: в средата той с офицерска униформа; от едната му страна портретът на майка ѝ, а от другата страна - портретът на друга непозната жена. Попитах я какво знае за тази жена. Оказа се, че не знае нищо, но винаги била по тайнствен начин разчувствана и въвлечена във множество фантазии от странното съжителство на тези три портрета. И със сигурност върху нейната склонност да попада във връзки, където тя е втората жена, оказваше влияние тази необяснима комбинация от портрети. И не толкова комбинацията, колкото Тайната. Защото съм сигурен, че зад това съжителство на портрети на стената в спалнята на нейните родители се крие някаква човешка история. Със сигурност двамата родители така или иначе са приели тази история. И за тях е било напълно разбираемо и нормално присъствието на портрета на тази жена в най-интимното място в дома им. Но кой знае защо им е било неудобно да разкажат историята на дъщеря си. И понеже не е била разказана, историята е упражнила мошно влияние върху нейните несъзнавани нагласи за създаване на връзки. Фантазията за двуженството като нормален начин за функциониране на жената беше я завладяла само заради това, че портретът на втората жена стоеше там по неясни за нея причини.
Ето защо често казвам на клиентите и на групите си, че няма нищо по-лековито от Истината. И нищо по-разрушително от Тайната…

Здравейте, Людмил Стефанов! 

Чета Ви като любим несвършващ роман, в който всяка глава разкрива още и още подчасти.

Съветите Ви са уникален ненатрапчив начин да ни накарате да мислим и погледнем ситуациите от всички важни гледни точки, не само от нашия ъгъл.

Благодаря Ви, че отделяте време в бгмама за всички нас, търсещите отговори.

И аз благодаря!
Радвам се, че това, което споделям, помага на хората да се погледнат отстрани, "от друга гледна точка, а не само от техния си ъгъл".
За мен това е смисълът на психотерапията и психологията: да изградим една вътрешна инстанция на наблюдател; да наблюдаваме себе си обективно, без страх и без предразсъдъци.
Бъдете здрава!

Здравейте, Людмил Стефанов,
напоследък проблемът, който имам се задълбочава и се чувствам в безизходица.

От доста време се чувствам стресирана, по принцип това не би трябвало да е проблем - все пак много пъти ми се е случвало. Обаче от повече от година насам нямам отдушник на този стрес - поради здравословни проблеми ограничих спорта и излизанията, също така намалих разходките сред природата и ограничих социалните си контакти. Всичко това много ме притеснява, защото вече не се чувствам себе си. Към момента не виждам възможност скоро отново да се "открия" за света, но имам план и надежда да го направя плавно.
За съжаление всичките стрес и напрежение започват да се пренасят и в професионалния ми живот. Поради здравословните проблеми почти не ходя до офиса, макар и да искам да съм там по-често, защото вярвам, че е полезно. В последните 2-3 седмици се чувствам доста зле освен в личен - и в професионален план - нямам желание за работа, колаборацията с конкретни колеги ме отвращава, а и като цяло енергията ми, идеите ми и мотивацията за работа изчезнаха. Като си погледна графика за следващия ден или преди започване на работна среща ми става лошо (образно казано). Напоследък плача често, много емоционална съм и се разстройвам от малки неща. Това е комбинирано с едно чувство на скованост в гърлото и трудно преглъщане. Не искам да изгубя работата си, защото започването в тази фирма за мен беше сбъднато желание. Искам постепенно да си върна социалните контакти и да се завърна към спорт, но ме е страх, защото още изпитвам физическа болка от здравословните проблеми, а за оздравяване е необходимо по-малко натоварване и повече почивка. Дори и малките активности за мен са натоварване в момента.

Имах нужда да споделя, за това се обръщам към Вас. Ако пък можете да помогнете, ще е един плюс.

Благодаря Ви много за отговора.
Дядо ми и баба ми се грижеха за мен, но никога не съм изпитвала топлината от прегръдките и целувките от тях, както и от родителите ми. Даже като се роди синът ми, беше на 7-8м. бяхме при родителите ми и аз непрекъснато го целувах. Баща ми каза момчетата не се целуват, той ще стане мъж! Много ме дразнеха и репликите от познати и непознати от типа “ мъжете не плачат”,  когато падне и заплаче, аз го гушках и целувах.
 С брат ми почти нямаме връзка, виждаме се рядко, на рожденни дни и по поводи, не се чуваме и по телефона, не изпитвам нищо към него, като че ли ми е само познат. Както писахте , ще се опитам да се сближим, но не знам как. Той също е много затворен в себе си, има семейство но почти няма приятели, не излиза никъде от работа в къщи и обратно.
За последните изречения сте прав, винаги се правя на жертва когато искам да получа нещо, или да задържа нещо, не познавам друг начин. И от децата ми винаги искам да чувам, че ме обичат.
Винаги съм била впечатлена от хората, които ми помогнат без да съм искала помощ/ по грижовен начин.

Благодаря Ви много за отделеното време

ПИШЕТЕ, ЧЕ: "С брат ми почти нямаме връзка, виждаме се рядко, на рожденни дни и по поводи, не се чуваме и по телефона, не изпитвам нищо към него, като че ли ми е само познат. Както писахте , ще се опитам да се сближим, но не знам как."
Да, ако се сближите с брат си, това ще ви извади на по-добро място. Защото като сте близка с него, по този начин  се отказвате от ревностните си детски чувства, отказвате се и да се сърдите на родителите. Тоест - ставате голям човек, който е загърбил детството, стъпил си е на краката, хванал си е мъжа под ръка и гледа напред, а не назад. Всеки опит за такова сближаване е ценен: например да му се обадите по необичайно време, не на рождения му ден и да му предложите нещо за него, за жена му или за децата му...
НО ИМА И ЕДНА ОПАСНОСТ: ако тръгнете по тази линия, след известно време ще спрете да се оплаквате и да искате от мъжа и децата да ви съчувстват. А това си е много блага работа!
Достоевски има един роман, в който героят обяснява, колко е хубаво да те боли зъб и да охкаш и всички да ти слушат охкането и да се чувстват длъжни да ти помагат...
Е, ако се сближите с брат си, постепенно това удоволствие от охкането ще изчезне от живота ви.
Но на негово място ще дойде радостта....

Много Ви благодаря за отделеното време и ще се опитам да се сближа с брат ми и аз самата да се освободя от този страх -“самотата/изоставянето”.

Здравейте,г-н Стефанов!
Бих искала да попитам нещо-в резултат на какво може да бъде казано следното от мъж,който така да го кажа не иска сякаш да има деца : "Страх ме е да не би да обичаш повече него(бебето) от мен!"
Адски плашещо звучи,вероятно няма да бъде добър баща в истинския смисъл на думата или?

ЗА СЛЕДРОДИЛНАТА ДЕПРЕСИЯ ПРИ МЪЖЕТЕ
Хм, задавате въпрос по проблем, който се среща под път и над път.
Основателни ли са притесненията на мъжа ви или трябва да го обявим за инфантилен и за неспособен да бъде истински баща?
АЗ СМЯТАМ, ЧЕ СА ОСНОВАТЕЛНИ!!!!
ЗАЩО?
Интересни размишления, свързани с този въпрос, прави големият американски семеен терапевт Карл Уитъкър, който рише за ролята на децата в семейството според реда на тяхвото появяване.
/Цитирам го/ „Струва ми се, че първото дете неизбежно играе ролята на  майка на майката – то дава на младата майка това чувство за важност, безопасност, и емоционална подкрепа,  което тя не е получавала в достатъчна степен от своята майка. Майката още в началото на бременността си фантазира как това мило бебче, като я гушне с малките си ръчички, и ще ѝ даде тази топлина и нежност, която не е получила в достатъчна степен от собствената си майка. /Затова симбиотичнат връзка на майката с първородното дете е много мощна/. И съответно бащата изпада в изолация, защото цялата любяша енергие и внимание отиват към детето.
. Много се говори за следродилната депреддия при жените, но почти не се говори за следродилната депресия при мъжете. А тя съществува и мачка психиката на хиляди и милиони мъже. Майката е щастлива, отдадена на бебето и на "еротиката на кърменето" /терминът си е мой/, а бащата лежи на дивана с болки в стомаха или не се прибира, или започва да пие, да пуши трева и т.н... Тоест - да проявява типични депресивни симптоми!!!!
Затова много често с активното настояване на бащата в семейството се появява второто дете. И то - от своя страна, става като майка за баща си, давайки му чувството за стабилност и безопасност, което му е давала в детството неговата майка....
ТАЗИ ДИНАМИКА СЕ СРЕЩА ПОЧТИ ВЪВ ВСИЧКИ СЕМЕЙСТВА!!!
Първото дете "принадлежи" на майката, а второто е "поръчано" от бащата, за да не изпада в изолация...
Мисля, че ви отговорих на 80% от въпроса....
НО ЩЕ ПРОДЪЛЖА, ЗАЩОТО ВЪВ ВАШИЯ ВЪПРОС ИМА И ОЩЕ ЕДИН ВАЖЕН АСПЕКТ!!!
Много майки мислят, че е нормално, като се роди детето, съпруга да бъде поизбутан в периферията на сърцето, ако изобщо има късмет да остане в сърцето там.
Но как се чувстват от това децата???? Много зле. Перспективата не е добра. "Родителското тяло" губи единство и сила. Ето защо:
За всички такива майки в мои публични лекции правя следната демонстрация: Моля хората от аудиторията да си представят, че те са моите деца, а аз съм майката. И аз в ролята на майката, им казвам:
- Деца, преди да се родите вие, вашият баща беше най-важен за моето сърце. Но когато се родихте вие, баща ви мина на по-заден план.
И питам хората, как се чувстват децата?
Появяват се три вида отговори в следния смисъл:
- Стана ми мъчно за татко;
- Почувствах се виновна, че татко е пострадал заради мен;
- Почувствах се по-важен от баща си и за мен той вече нищо не означава.
Виждаме, че тези деца на нивото на душата все едно, че вече нямат баща. Защото ролята на бащата е да бъде скала, на която да се облегнеш, а не някой страдалец, когото да утешаваш, защото ти е мъчно за него... Не и човек, пред когото да се чувстваш виновен, че си получил любов от мама /защото после цял живот ще си стоиш в програмата: Аз не заслужавам любовта /след като с появяването си на този свят лиших баща си от любов/. ИЛИ ПЪК може да станем арогантни към баща си!!!! И в трите случая ние вече в душата си нямаме баща.
Ще ми се да спра ди тук. Темата е огромна и има много разклонения.
Ако имате коментари и въпроси, с удоволствие ще се включа!

Много изчерпателно,благодаря ви!
А възможно ли е да има все пак нещо общо със семейството на мъжът?Ако известно време да речем,не е прекарвал с него,а е бил оставен да живее за няколко години с баба си на село (не знам поради какви причини) и не е получил нужното внимание и подкрепа от своите родители,в лицето на съпругата си
днес той да търси обич ,грижи и топлина като от майка,които не е получил ,когато е израствал?
Други признаци,които ме навеждат на тази мисъл-не умее да взима решения, дори маловажни,не подема инициатива,липсва воля за справяне с трудности,трудно поема отговорност,т.е. все едно не е  равноправен възрастен и родител,а второто да речем дете в семейството...

Да , естествено, че всичко това има дълбока връзка с преживяванията на мъжа в родителското семейство. Ако той е бил пратен при баба на село, той се чувства недогушкан от мама в по-голяма степен от средно статистическия мъж. И когато вашата нежност и грижа отиват към детето /защото  вие също копнеете някой да ви догушка, вместо мама/, той се чувства повторно отритнат и двойно изигран: първия път от мама, която го изпрати при баба,  и втория път от любимата, която уж беше тръгнала да го гушка, но заради раждането на детето си смени чипа и спря да го гушка...
Логично е да попитате и за идеи за това, как да се измъкнете от тази ситуация? Как връзката ви да се развие, като мъжът израсне заедно с вас и вие заедно с него? Защото това прави връзката смислена: заедно да израстваме, а не да се влачим по дъното на депресията и да си мрънкаме....
Ще отворя пред вас един по-широк хоризонт с идеите, които ще ви подскажа....
Но идеите, които давам, аз ги наричам проби или експерименти. Те не винаги могат да са рецепти: пиеш хапчето и след десетина минути не те боли глава...
Не, това, което ви казвам, е добре да премине през следните етапи:
- първи етап - да го чуете със сърцето, а не с ушите и с ума;
- втори етап - да го оставите да потъне и да поработи вав вас, а не да го приложите веднага и буквално;
- трети етап - потъвайки във вас, то да ферментира, да се преработи и да стане ВАШЕ разбиране, а не моя идея;
- ползвате го спонтанно в подходящ момент - не по-рано и не по-късно....
Преди да продължа ще ви дам и следната инструкция: просто се усмихвайте вътрешно на тези идеи, които ще ви дам.
1. СЪПРУГЪТ ВИ ИМА НЕДОХРАНЕНА НУЖДА ОТ ГРИЖА И НЕЖНОСТ И ТАЗИ НУЖДА Е НЕОБХОДИМО ДА БЪДЕ НАХРАНЕНА, ЗА ДА ОЧАКВАМЕ ТОЙ ДА ПОРАСНЕ И ДА СТАНЕ РЕШИТЕЛЕН О ОТГОВОРЕН, БЕЗ ТОВА ДА ПРЕДСТАВЛЯВА ФОРМА НА НАСИЛИЕ ВЪРХУ НЕГО. ТОЙ ИМА НУЖДА ДА СЕ ЧУВСТВА ПРЕДПОЧЕТЕН И ОБИЧАН С ПРИОРИТЕТ. ЗАТОВА МОЖЕТЕ ДА ОПИТАТЕ НЕЩО ПОДОБНО НА СЛЕДНОТО:
- понякога му казвате: "Не зная ти как си, но на мен ми писна от това дете. Хайде да извикаме еди кой си да го погледа, а ние стеб да отидем на кино и там да си държим ръцете"
- или му казвате, като се прибере: "Направила съм грис. Хапни си първо ти и после ще дам и на детето"
ДА, ТУК ИМА НЕЩО ПРЕКАЛЕНО НА ПРЪВ ПОГЛЕД, НО НУЖДАТА ТРЯБВА ДА БЪДЕ НАХРАНЕНА!!!!
Затова измислете и други такива изяви, от които да става ясно, че него го слагате на първо място.
Зная, че е куриозно, но аз съм чувал за такива недогушкани и емоционално недохранени мъже, които обичат да опитват от млякото на партньорката си. Не го казвам като съвет, а просто за да видите до къде стига нази недохранена нужда.
2. ТОВА ТУК СЪЩО Е ВАЖНО: ИСКАЙТЕ И ВИЕ САМАТА ОТ НЕГО ДА ВИ ПРАВИ ЖЕСТОВЕ И ДА ВИ ОБГРИЖВА КАТО БЕБЕ:
.- Дай ми водичка! Масажирай ми краченцата! Боли ме главичката!!!
С една дума - и вие се поглезете като бебе.
И така взаимно ще си задоволявате и вашата и неговата нужда да бъдете догушкани.
Тоест - ще преместите това задоволяване в личните си партньорски отношения, вместо да го търсите от децата..
Това е . Поусмихвайте се вътрешно на тези думи и идеи и каквото тръгне спонтанно да се реализира, не го спирайте.
Поздрави!.
-