Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте!
И весели празници!
Смисълът на тази тема в БГ-Мамма е хората да получат разбиране за възможните причини от ситуацията на човека, който споделя своя проблем. Това е начинът читателите на темата да стават по-осъзнати за вътрешния си свят. Осъзнатостта, от своя страна, ни помага да укрепваме своята психическа стабилност. Осъзнатостта за психиката има същата роля, каквато има имунната защита за тялото. Пази ни от "душевни вируси" и тежки преживявания. Затова сега ще Ви дам разсъжденията, които ми идват от моя личен и професионален опит във връзка с написаното от Вас. За да получите нещо и Вие, и другите читатели на темата...

Най-дълбоко ме докосна информацията, която давате за тази несподелена любов. Това никак не е за подценяване. Дори да става дума за нещо детско и съвсем платоническо. В практиката си съм имал случаи, когато клиентът не може да създава връзки, защото все още в сърцето му стоят чувствата, които е имал към някое момче или момиче в началното училище или дори в детската градина!!! (Затова аз при всеки удобен случай предупреждавам родителите никога да не се отнасят несериозно или подигравателно към любовите на малките си деца).
Какво можете Вие да направите без помощта по терапевт, за да се освободите от тази несподелена любов, която вече отдавна не е любов, а форма на зависимост. Ще Ви дам една от най-използваните ми рецепти за освобождаване от всякакъв вид зависимости. За да се освободите от една зависимост/в случая от човек от другия пол/, е необходимо да благодарите на човека, от когото сте била зависима. За целта е необходимо да си спомните многото красиви чувства и трепети, които сте имали по тази несподелена любов. Всичките си фантазии. Да си спомняте как краката ви са омеквали, когато сте били до него...
А когато добре и детайлно си припомните всичко това, кажете в душата си на този човек следното: "Благодаря ти! Благодарение на теб Аз разбрах какво значи да да бъдеш влюбена жена. Разбрах какво е да отдадеш на любимия цялото си сърце. Ти ми даде достатъчно. Но това беше отдавна. Тогава бяхме много млади, а вече сме зрели хора. И затова си взимам сърцето обратно. На мен то ми трябва. На теб - не.  И сега ще се радвам, ако ти бъдеш щастлив с друга".
ТОВА Е НАЧИНЪТ! За да сте свободна от този човек, е нужно Вие да го освободите него. А не да копнеете например той да се разведе и пак да се срещнете.
Само така ще успеете да се отворите към друг мъж. С любов! А не с намерението да се възползвате от него.
И ОЩЕ НЕЩО: Човек, който дълго време и безуспешно търси партньор, ПРАВИ ТОЧНО ТОВА, КОЕТО И ВИЕ ОПИСВАТЕ: саботира сам себе си в това намерение. Тоест - постепенно създава защитна обвивка или броня около себе си, за да не почувства болката, когато настъпва разочарованието. Разбира се, добре е да сме реалисти, но ако така се пазим предварително, постепенно ставаме безчувствени и в един момент дори може да започнем да  пускаме иронични и дори саркастични забележки за ухажорите си и тогава вероятно е време да ревизирате автоматичните си защитни реакции и вярвания.
Бъдете здрава!

Благодаря Ви, Людмил Стефанов, за пространния отговор. Много правилно сте усетил, че тази несподелена любов, която ми се случи в началото на 20 - те години, много силно ме разтърси - сякаш всичко се разпадна и бях загубила вяра, мотивация, фантазните си представи за бъдещ щастлив живот. След толкова години продължавах да фантазирам за този човек от несподелената любов. Благадаря за словесната формула, която ми дадохте. Изключително полезен отговор, от който със сигурност ми помага да реша до голяма степен вътрешните си терзания по темата.
Весели празници на Вас и всички форумци !

Чудесно!
Мога само да се радвам.
Вярвам, че за кратко време ще се придвижите много напред по най-важната сфера в живота ни - способността да създаваме връзки.
Искам само да добавя нещо като житейско правило /почти аксиома/, което е свързано с мое лично вярване.
Не го натрапвам на никого, но на мен тази аксиома ми върши работа, макар че понякога ми носи и страдание.
Аксиомата е: "Доверието е красив и полезен риск."! /Защото без доверие няма връзка - нито интимна, нито приятелска, нито делова;  няма откъде да дойде топлинка в живота ни, стоим на студена дистанция/.
Тоест - по-добре е да търпиш разочарование, защото си се доверил на някого, отколкото да стоиш без връзка.
В самата дума раз-очарование се съдържа идеята за очарование, което предшества разочарованието.
А ако не се доверяваме с цел да избегнем раз-очарованито, си оставаме с празни ръце и без капка очарование...
Това исках да допълня.
И продължавам да се радвам на това Ваше писмо!!!  

Здравейте,
Имам нужда от съвет. Отраснах в едно домакинство с дядо и баба, родители, брат и сестра. Дядо ми беше тежък характер, обичаше да си пийва и най-редовно се караше с баба ми, баща ми, а когато ни посещаваше, и с леля ми. Баща ми беше много избухлив и въобще много често сме треперили от страх да не стане скандал.
Дядо ми почина отдавна, баща ми и леля ми станаха много по-спокойни с годините. Аз обаче си намерих избухлив мъж с много силен характер. През годините много се карахме, вече имаме три деца и мисля, че се разбираме все по-добре. Проблемът ми е когато сме с моето семейство. Всички са много внимателни, буквално стъпваме на пръсти и всички много се съобразяват. Тази вечер буквално за глупост, спор къде били по-високи цените, в България или Германия, се повиши напрежението между мъжа ми и родителите ми и аз се скарах с него пред тях.
Помислих си, че дядо ми го няма, а мъжът ми е тук, все едно да е човекът, който да връща това напрежение, от което толкова се страхуваме.
Знам, че подтискането и бягането от нещо, го усилва, но не знам как да се справя в това. Напрежение, страх от избухване, агресия..
Благодаря ви предварително!

Здравейте!
Темата е много актуална, защото коледните и новогодишни празници изострят семейните конфликти. По празници хората изпадат в ситуация на принудителна близост и това подтиква скелетите от гардероба да почнат да излизат; да се припомнят стари грешки и да се измислят нови поводи за кавги като например къде са по-високи цените и къде е по-чист въздухът    
Но да се върнем на въпроса Ви. Да, и на мен ми изглежда напълно възможно присъствието на съпруга Ви в семейна сбирка с Вашите родители да възражда ситуацията, която е била и с дядо Ви. Имаме една и съща матрица: съвместяване на хора от различни поколения, което води до отприщване на гневна енергия.
Вие пишете /цитирам/: "Помислих си, че дядо ми го няма, а мъжът ми е тук, все едно да е човекът, който да връща това напрежение, от което толкова се страхуваме. "
Тук големият въпрос е, откъде е възприел това напрежение самият ви дядо? Затова е интересно да си спомните или да проучите какви са били отношенията на самия Ви дядо с неговите родители? Защото е твърде възможно тази матрица да е по-стара.
И още - възможно е в предишните и още по-предишните поколения да е имало случаи на жестокости и саморазправа.
Ако стигнете до такава информация за сблъсъци между хора от семейната система, довели до тежки последици, си струва да си представите тези двама конфликтуващи, които просто не са можели да се гледат, камо ли да живеят в една къща....
Представете си ги, как те стоят ЗАЕДНО пред вас и вие им казвате в сърцето си:
"Аз ви обичам и двамата!"
Това ще бъде лечебно за всички.

Когато се питате откъде да започнете, може би винаги отговорът е: "От себе си!"
Тоест - във Вашия случай може би най-добре е да се фокусирате върху намирането на работа, за да засилите собствените си устои и да имате усещане за перспектива.
Иначе има риск да започнете да обвинявате детето си, че заради него стоите в ситуация на безпомощност. За детето в много случаи е по-важно мама да се чувства по-стабилна и независима, а не постоянно да е с него.

Здравейте!
Ако правилно съм разбрал ситуацията, с този подход на терапевта Вие се чувствате изолирана, поставена на последно място. И незнаеща какво всъщност се случва на тези сесии? Все едно, че Ви обсъждат зад гърба.
Според мен можете да направите правилната преценка заедно със съпруга си, когато евентуално и Вие минете през индивидуална сесия и после започнете общи...
Но изборът на терапевт е много личен. И не бих могъл да коментирам такава тема по принцип. Нито пък да обсъждам подхода на колега...

Здравейте Людмил!!!
 Може ли да ми кажете от къде идва страха от смъртта???  Почти няма ден в който да не си помисля, ето днес ще умра?! При всяко боцване или болка в гърба или гръдната област и ми минава тази мисъл. Вече ми е омръзнало от мен самата да имам такива мисли.
 Благодаря, че ви има!!!

Аз също бих искала да разбера откъде идва този страх от смъртта. Имам го откакто  се помня и не познавам друг човек  с такъв патологичен страх от смъртта. Другите хора някак си  го приемат ,  а аз не мога. Мисълта,  че ще изчезна и няма да съществувам повече направо ме подлудява.

Здравейте, г-н Стефанов.
Бих искала да задам един необичаен въпрос, именно за лицемерието между хората. Има ли "здравословно" лицемерие? То прави ли те лош човек?  Това хора ли са, на които може да се разчита? Здравословно ли е то напълно да се изключи от живота?
Това е нещо, което не приемам в живота си, когато става дума за човешки отношения и страня и даже бягам от такива хора. Забележа ли например някой да говори лошо за друг, а в същото време да го търси да излизат е тотално НЕ за мен. Изключила съм категорично доста хора от живота си, роднини също, даже понякога и не искам излизам с хора, които не познавам, за да не срещна поредното разочарование, което ще се окаже, че ще ме гледа в очите и ще ме лъже. Мнителна съм. Дали не е крайно това моето? Сигурно има причини за тези мои мисли. Но се замислям нещо друго - уж заемам страната на честността, носи ми удовлетворение известно време, но понякога ми се струва, че тя не е печелившата страна цялостно погледнато. Защо ли ми се струва, че точно такива хора са харесвани, търсени, успешни, прогресиращи дори? Уж душата ми търси искреност и честност, но се чувствам в по-нисша позиция спрямо такива хора понякога, даже в по-затруднена. Заблуда ли е това? Като че ли не мога да пречупя мисълта си и да приема с цялото си съзнание, че това може да е част от мен.
Мисля си шеговито, че мен не ме бива за бизнесмен например че то да ти върви бизнеса с какви ли не хора трябва да поддържаш отношения, сигурно с доста, които не понасяш вероятно, но все пак трябва да го правиш, ако искаш позитивен резултат... като минава време извода ми е, че съм в никакви отношения с някои роднини и приятели/познати, а реално можеше да има по-добро и позитивно развитие на нещата, и се чудя дали не греша в преценката си колко лошо е лицемерието

Здравейте, искам да попитам нормално ли е родител(майка) да държи сметка на 30 годишното си дете(дъщеря),което се издържа само и не живее при тях?  От къде идва това поведение и как се обяснява на такъв човек, че е нормално и трява да  престане. Той сигурно няма и да престане. Само излага и злепоставя детето.Детето ли има проблем, че разчита ситуацията като злепоставяща го? То ли трябва да потърси помощ ?. Родителя иска пълен отчет какво прави детето,  ползвала си да държи сметка,  защо излиза с приятели,  къде ходи, защо не се прибира и всякакви такива. При направата на забележка се започват драмите : как можело такова отношение, тя майка ли е, обиди и всякакви циркове. Има ли решение и какво? Този родител да разбере, че това дете вече е жена, която може да има собствени деца и е минал периода, в който родителя е трябвало да налага контрол.

Здравейте!
Питате дали родителят има право да се меси в живота на детето: да се интересува от спестяванията му /дали няма да умре от глад!!!!/, с кого излиза /да не стане наркоман и да умре!!!/, в колко часа се прибира /да не му се случи нещо в нощната тъма/ и така нататък.
Обръщам внимание, че в по-голямата част от случаите този родител е майката. Защо точно майката? Най-вече затова, защото между майката и детето /особено първородното/ има симбиотична връзка, която започва още от момента, в който майката се усети бременна. Майката често е склонна да полага неимоверни и излишни грижи за детето, дори когато то вече не е дете, а голяма жена, която сама се издържа. Грижата, от своя страна, има свойството, когато се понатрупа в по-големи количества, от само себе си да се превръща в контрол и да става дразнеща...
Дотук само описвам малко по-разширено ситуацията, която споделяте. Възниква въпросът: каква е причината майката да се подхлъзне към това, да проявява натрапчива и трудна за понасяне грижа към 30-40 годишното си "дете"? Когато клиент споделя, че грижата на майка му за него е прекалена, винаги питам: " За кого, всъщност, иска да се погрижи майка ти? Има ли тя самата изгубени деца, ваши братя и сестри: мъртво родени, рано починали, спонтанно или пък по собствено желание абортирани? Има ли тя в собственото си родителско семейство загубени братя и сестри в детска възраст?“. И изобщо - има ли в нейната семейна система случай на човек и особено дете, който си е тръгнал от този свят при тежки обстоятелства? Ако това е така, майка Ви иска да се погрижи за това дете. Все едно, че несъзнателно иска да го предпази от смъртта. Така че сами разбирате, че това е една непосилна задача, която те кара да мобилизираш всичките си сили като Сизиф, който искал да избута един огромен камък на върха на планината. Тоест - майка Ви е в подобна ситуация и има нужда да Ви даде една свръхгрижа, да вкара в грижата към вас огромна и излишна енергия, предназначена буквално да възкреси някого или да го предпази от умиране...
И ТАКА - когато откриете човека, към когото е насочена всъщност тази грижа, /и затова грижовната енергия на Вашата майка Ви идва в повече/, ѝ кажете следното в прав текст /например/:
" Мамо, ти трепериш за мен, защото виждаш в мен сестра ти, която се удави на шест години /или е хронично болна, с инвалидна количка и тн; или пък виждаш в мен мъртвороденото си дете и т.н./. Но аз не съм сестра ти. Аз съм жива. И имам намерение да живея още дълго."
Още нещо важно: често се случва. Майките са склонни да обсебват децата, като по този начин изтласкват бащата от живота на детето и го превръщат в незначителен родител. Така детето става заложник на отношенията между родителите. И затова е важно, ако имате обсебваща майка, да започнете тенденциозно да се сближавате с баща си. Да му звъните по-често, отколкото сте го правили досега. И освен това, когато му звъннете, да го използвате за посредник, като му кажете накрая на разговора, че го молите да предаде на майка Ви някакви Ваши думи. Тоест - добре е да преобърнете модела на комуникация с родителите и вместо да си говорите дълго и изтощително само с майка си и накрая да ѝ казвате: и кажи на татко еди-какво си, обръщате ролите, както Ви описвам. Правете го често. Така ще овластите баща си, отнемайки от властта на майка си...

НО не е за подценяване и хипотезата за взаимност: че вкопчването една в друга между майка и дъщеря твърде често е взаимен процес. Много често съм виждал "деца" на по 30-40 години, които не застават на дистанция от родителското си семейство под предлог, че ако не са там, родителите им само ще се карат и дори може физически да се наранят. Тези идея почти винаги е грешна. Казвам Ви го от опит. Напротив, когато детето е наблизо, това разгаря конфликта между родителите. Защото всеки от тях иска да го привлече на своя страна и започва титанична битка за основния ресурс, който тези родители са създали: за собственото им дете. Много често, когато детето го няма наоколо и е дистанционно от техните проблеми, от техния дом, родителите застават един до друг, а не един срещу друг.
Защо детето го прави още от ранна възраст? Защо още от 5-годишно участва активно в отношенията между родителите си? Причините са две: или защото няма изход. Когато по-влиятелният родител /обикновено майката/ го привлича за съюзник, то не може на 4-5 години да ѝ се противопостави. ИЛИ ПЪК, ако още от 3-4-5-годишно започне да играе ролята на посредник, да казва на родителите си: "Стига сте се карали!!!" и те засрамено да се сепват; или да им събира ръцете, когато са скарани и да им казва: "Цункайте се сега!!!" и те през смях и чувство за вина да прекъсват кавгата... Тогава детето застава в ролята на посредник и заема най-високата позиция, властта е в неговите ръце. И то, макар че няма капацитета да я носи тази власт, се чувства съблазнено от нея. И тогава детето също не иска да се отделя и на 30-40 години от родителите. Продължава да си упражнява властта. Защото това е съблазнително.

Тук смятам да спра. Вярвам, че Вие, а и не само Вие, ще видите нещо за себе си в този текст.

ВЕСЕЛО ПОСРЕЩАНЕ НА НОВАТА ГОДИНА!!!

Здравейте!
Страхът от смъртта произлиза от инстинкта за самосъхранение, присъщ на всяко живо същество. Този страх е свързан също така и с нуждата на човек от сигурност и невъзможността му да контролира процесите в света. ​
Страхът от смъртта е познат на всеки от момента на осъзнаване на феномена на смъртта.
В началото детето на 2-3 години не осъзнава този феномен. То просто е любопитно към смъртта. Гледа с любопитство мъртвата птичка или е озадачено от това, че бръмбарът, който е настъпило с краче, е престанал да се движи...  
Но скоро започваме да свързваме смъртта с изчезване, загуба, несъществуване и я проектираме върху себе си и близките. Този начин на ОСЪЗНАВАНЕ на смъртта идва на възраст около 5 години.
В зрялата си възраст ние носим отношението към смъртта, което ни  се внушава в детството от значимите възрастни. Това става чрез отговорите, които получаваме на първите емоционално зададени въпроси, свързани с преживявания на детето по отношение на феномена на смъртта. От голямо значение е  колко здрави и естествени са родителските отговори на тези въпроси.
Нека разгледаме две ситуации с бабите от нашето детство.
Ситуация 1. На въпроса на внука/внучката: "Бабо, а ти ще умреш ли?" бабата се е уплашила от детския въпрос, ядосала се е, разстроила се е, разплакала се е, направила е всичко по силите си да засрами внука си за тази "нетактичност" и дори се оплаква на родителите от него и той бива наказан или смъмрен. И така „невъзпитаните“ деца биват оставени сами с темата за смъртта. Табуто върху темата за смъртта оставя детето самотно и с повишена тревожност пред нейната мистерия.
Ситуация 2. Спомням си селски жени от моето детство, които умееха да отговарят достойно, спокойно и честно на въпросите на децата: „Бабо, ти ще умреш ли?"  
- Ооо, да,  разбира се! Като всички хора. Затова си приготвих прилична рокля за погребението! Ела да ти я покажа и ти да знаеш. И когато му дойде времето, погребете ме там, където почиват родителите ми...” И в детското съзнание е записано: щом всички хора умират, значи е НОРМАЛНО. Макар че в същото време е и мистериозно и страшно, разбира се.
Както всяка емоция, страхът от смъртта също има своята полезна функция. Например осигуряването на безопасност.
Това се потвърждава от последствията от мозъчни операции или заболявания, при които частта от мозъка,  отговорна да изпитване страх от смъртта, престава да функционира. След подобна интервенция човекът губи своя здравословен страх и рискува живота си в елементарни житейски ситуации.
Силният страх от смъртта обаче също пречи на живота. Най-често повишеният страх се предшества от съдбовни събития като тежка болест с плашещи медицински интервенции, смърт на близък, страх от загуба на родител, войни и бедствия. А такива неща се случват. Ето защо има смисъл човек да изследва страха си с помощта на психолог/психотерапевт. И в това изследване няма нищо страшно или особено. Напротив! Тук ще цитирам една мисъл на Сократ, който казва: "Живот, който не е изследван, няма смисъл да бъде живян!"
И все пак какво да правим със страха от това, че ще дойде един момент, в който с ужас си представяме, че ще престанем да съществуваме, ще отидем в нищото?
Струва си да погледнем нещата и от обратната страна. И да се запитаме: "А къде сме били, преди да се появим на този свят? Преди да бъдем заченати? Пак ли в нищото? Тоест - появили сме се от нищото. Но тогава това нищо сякаш не е съвсем нищо, щом сме се появили от него. (И щом в него изчезваме)"
Тук Ви давам една проста логика за занимавка на ума. Изобщо не говоря нито за прераждане, нито за безсмъртие на душата, нито за която и да е религиозна доктрина. Просто питам: "Къде сме били, преди да се появим на този свят?"... С тази занимавка за ума ще успеете лесно да заспите. А с онази - не!
Как се маскира, трансформира и сублимира страхът от смъртта? Как ние хората се опитваме да се отървем от него, след като Умът, това, че сме осъзнати същества, ни вкарва в способността да мислим за смъртта и когато няма нищо застрашаващо за живота ни?
По най-различен начин: прекалено и натрапчиво здравословен начин на живот, придирчиво и рафинирано хранене, лакомия, трупане на материални блага, педантичност, повишена точност и чистофайничество, фокус върху дълголетието, избягване на компанията на хора и затваряне в себе си, безразборен секс /оргии/, целомъдрие /лишаване от секс/... Зад всичко това се крие страхът от смъртта!!!
Един интересен начин да се спасяваме от страха от смъртта върши работа на производителите на цигари. Те вече са задължени да слагат на кутията плашещи картинки и надписи. "ОТ цигарите се умира, хваща се рак на белия дроб и т.н." Но бизнесът им върви с пълна пара. Това не намалява консумацията. Защо? Защото огромна част от хората пушат, точно ЗАЩОТО това е опасно за живота. Така те предизвикват смъртта. Сякаш я гледат нагло и ѝ казват: "Не ми пука от теб". Така се борят със страха от смъртта и пълнят джобовете на производителите на цигари.
Така че, както виждате, страхът от смъртта е навсякъде. Дори и при тези, които заемат пред нея героични пози.
Не е лошо да се знае и следното: в основата на всяка фобия стои страхът от смъртта. Независимо дали е фобия от котки, от кучета, от жаби, от паяци, от пеперуди, от остри предмети и т.н. Влезте в Гугъл с ключови думи "видове фобии" и ще Ви излязат над сто с медицинските им имена.
Може би една от най-разпространените причини за страх от смъртта е страхът от живота. Страх от живота наричам избягването на отговорността за собствения живот и реализирането на уникалния личен потенциал. Това прави живота ни непълноценен. И тогава най-много сме склонни да треперим, че краят идва с все по-голяма скорост, а ние не сме направили много неща, които ни изглеждат полезни, ценни, приятни и смислени.
Много често не поемаме тази отговорност за живота си и треперим от смъртта, като се оправдаваме с хора от нашето обкръжение, с обстоятелства, които ни изглеждат непреодолими.
И затова бих Ви дал не само на Вас две важни стъпки, които намаляват този страх от смъртта.
Първа стъпка:  Довършете няколко пъти изречението: Ако не беше ............................ /еди кой си - мама, децата, съпругът ми/, щях да намеря време да ...................................../правя еди-какво си/
Втора стъпка: Почнете да правите някои от тези неща.
Може би ще попитате: "От кое да започна?"  Най-добре е от най-плашещото. Но и от най-лесното пак е добре.

А отдолу съм сложил линк към мой текст, в който обяснявам на родители как да говорят с децата си за умирането. Вижте го и него.
https://www.facebook.com/groups/722277978117484/search/?q=%D0%B7 … D0%B5%D1%82%D0%BE

Здравейте!
Понеже въпросът Ви е също както предишния, погледнете по-горния текст под № 2518.
Прочетете и линка, който съм добавил там.

Много полезна е темата за страха от смъртта. А какво е обяснението за обратното - за желанието да умрем, за склонността към самоубийство?