Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте!Питам се, кого представлява за вас вашия домашен любимец? Много често домашните любимци представляват хора, които сме изгубили и са важни за нас: родители, братя и сестри, бивши партньори. Може би, когато си отговорите на този въпрос, ще си дадете сметка за това странно съвпадение във времето, когато губите домашния си любимец и се разделяте с партньора си.
И още нещо: вие не сте ходили при психотерапевт, а при психиатър. Психотерапевтите не изписват лекарства, а  разговарят с вас и използват различни психотерапевтични техники.

Здравейте! Явно причината за Вашето състояние е в смъртта на партньора на Вашата приятелка. Така че е важно да си дадете сметка с какво асоциирате тези смърт? Струва си да си помислите върху следните въпроси:

Какви са отношенията Ви с този човек?

Какви са отношенията Ви с вашия приятел или с Вашите партньори?

С кого асоциативно го свързвате този човек?

Твърде възможно да свързвате неговата смърт със себе си. Тоест - това да отключва Вашия страх от смъртта. От това, което споделяте, сякаш съм склонен да мисля, че тази причина за Вашето състояние е най-вероятната. Ако това е така, има смисъл да стоите по-близо до Вашата приятелка. Просто да бъдете подкрепа за нея, да участвате активно в нейния траур, вместо да мислите за собствения си край.

Здравейте, д-р Стефанов! Моята вече пораснала дъщеря е човек с много ниска самооценка, не вярва в себе, чувства се не достатъчно заслужила любов, понякога проявява дори саморазрушително поведение. Четейки за този проблем стигнах до извода, че аз съм виновна за това, което е тя сега - едно прекрасно и умно момиче без никакво самочувствие и увереност. През годините тя ме е търсила отчаяно да бъда до нея - обичаща, разбираща и подкрепяща. Но аз много пъти съм била студена, ядосана и обвиняваща. След всяко наше скарване се чувствах ужасно, понякога намирах сили да й се извиня и да поговорим, понякога мълчах. Не мога да си го простя. Чувството на вина ме изяжда отвътре, място не мога да си намеря като знам, че заради мен тя е такава. Сега...опитвам се да бъда онази любяща майка, която трябваше да бъда, но много съм закъсняла и се страхувам, че съм донесла необратими последици в живота й.

Здравейте!
Казвате, че сте направили грешка с дъщеря Ви, като сте били студена, крещяли сте, не сте отговаряли на нейните емоционални нужди. Сега жестоко се упреквате и се чувствате виновна. Нека да погледнем към тази ситуация от една по-друга перспектива. Представям си, че е много вероятно някоя Ваша баба или прабаба да е правила същото с дъщеря си и с всичките си деца. Да им е крещяла, дори да ги е шамаросвала за щяло и нещяло, да е била груба, студена, неразбираща и отхвърляща майка, която се е чудила как да се отърве от досадно хленчещите си деца, да ги отпрати, за да може да си почине. Със сигурност имате такава прабаба или баба. Но в същото време между вас и тази прабаба има една ключова разлика. Правили сте сходна грешка, но тя не се е чувствала виновна. Може би защото не е чела книгите, които сте чели вие и не е била облъчвана по всички медии от идеологията на либерално-демократичния морал и ценностите на либералния родител. Това е единствената разлика между Вас: че Вие се чувствате виновна и се въртите в леглото и не можете да си намерите място от упреци към самата себе си. А тя, пребита от работа, едва е дочаквала часовете на денонощието, когато може да си легне и да заспи непробудно. Без да чувства вина и без да прави разбор на деня. Да не говорим пък за разбор на отминалите години, когато не е успяла да отговори на емоционалните нужди, а понякога и капризи на децата си. Тоест - разликата между Вас двете е, че тя е грешала уверено, А вие грешите и се чувствате неуверена и виновна.

И сега да си зададем следния въпрос: коя от тези две майки дава повече стабилност на децата си? Коя от тези две майки ще бъде чувствана от своята дъщеря като опора зад гърба си? Тази, която се чувства виновна и се тревожи, че е съсипала вътрешното равновесие на дъщеря си? Или пък другата, която успява да заспи спокойно, да не е придирчива към себе си, въпреки че е натворила какво ли не спрямо децата си?

Разбира се,  че несъмняващата се в себе си майка ще даде повече стабилност. Чувството за вина прави майката родител с "нисък родителски капацитет". Този термин използват социалните служби, когато изследват способностите  и потенциала на хората да обгрижват собствените си деца. С една дума - стоейки в чувството за вина, Вие лишавате детето си от майка, която стои зад гърба ти стабилно и без да се вайка: "Господи каква майка съм аз!?!"  Защото аз съм абсолютно сигурен, че Вие сте правили най-доброто, на което сте били способна в житейската ситуация, в която сте били, когато сте отглеждали Вашето пораснало вече момиче. Наистина най-доброто в ситуацията, в която сте били. Нямали сте повече за даване. Дали сте всичко възможно. Претърсили сте си джобовете и за жълтите стотинки, но сте дали всичко в онези нелеки за Вас дни и нощи.ТАКА ЧЕ ОТ МОЯ ГЛЕДНА ТОЧКА, ако вие сте допринесли за вътрешната нестабилност и ниско самочувствие на дъщеря си, то не е с това, че сте се държали грубо и студено, а с това, че после сте се чувствали виновна и сте ходили да ѝ се извинявате.
Защото за децата е много по-важно майка им да е голяма, а не да е добричка и да им се извинява.
Защо тогава се упреквате? Ще Ви кажа каква е моята хипотеза. Тя може и да не се отнася 100% до вас, но се отнася за повечето майки, които не могат да си простят, че са правили или че правят грешки спрямо собствените си деца. Повечето такива майки се упрекват, защото изпитват и досега известен яд към собствената си майка. Когато са били тийнейджъри, те са негодували от поведението на майка си и са си казвали: "Когато и аз стана голяма, и имам деца, никога няма да бъда майка като моята майка!“. И след това те, съвсем естествено, с ужас забелязват, че се превръща в точно такива майки, каквито са били и техните майки.

Тоест - отключващият механизъм, който Ви вкарва в чувството за вина и в терзанието: "Що за майка съм аз, Господи!",  най-вероятно е в това, което чувствате към собствената си майка. Следователно точно там е решението на Вашия проблем. Образно казано е необходимо да се обърнете в душата си към своята майка и да ѝ кажете: "Ти ми даде достатъчно! Даде ми живот и ми помогна да запазя този живот в годините, когато беше невъзможно да го правя сама. Сега взимам живота от теб и го предавам нататък към децата си. Благодаря ти!"

С една дума - не се самоупреквайте. Вие сте добра майка.

Много полезен последен коментар, Людмил Стефанов! Благодаря за него! Всички са полезни, разбира се, но този намира в мен много голямо отражение и несъзнателно съм стигнала през годините до тези изводи. Благодаря за работата Ви в този форум!

Здравейте, д-р Стефанов,
Жена на 31год. в последните 15 год. винаги съм била притеснена и тревожна дори и за най-елементарните неща от живота. Всичко го премислям по няколко пъти преди да се случи. Но преди 10 месеца след като се роди второто ми дете станах още по тревожна и неспокойна. Постоянно мисля, че ще се случи нещо лошо или че сме болни от страшни болести. Преди 5 месеца започна да ме боли главата в дясната част преди също ме е бялото там беше от възпаление, сега освен от дясно имах болка отгоре на главата, но не беше точно болка, а по скоро парене,изтръпналост и болка при допир всякаш ме ''болеше" косата. Посетих невролог каза възпаление на нервни окончания. От тогава постоянно нещо ме боли и веднага посещавам лекар. Винаги всичко е наред, но аз продължавам да се тревожи. Преди 4 дни започна да ме сърби тялото вечерта на различни места без обрив. Това продължи 3 дни само през нощта без деня нищо ми нямаше. Направих си изследвания ПКК, кръвна захар, щитовидни хормони, чернодробни ензими. Всичко е в норма, повече от добре. Но сърбеша премина в боцкане и мравучкане по цялото тяло като най- силно го усещам в крайниците. Въпроса ми е това усещане възможно ли е да е на нервна почва или е нещо по- сериозно и трябва да посетя доктор?
Благодаря предварително!

Здравейте, д-р Стефанов,

Майка съм на две момичета (на 6 г. и на 4 г.). Малката ми дъщеря се гледа лесно, но при голямата срещам много трудности. Няма да изпадам в детайли и подробности (някъде по-назад в мненията бях описала подробно няколко ситуации,  # 2 545 8 фев. 2024, 10:46 ч.), но забелязах, че аз съм катализатора на лошото поведение на дъщеря ми. Тези дни те са болни и сме у дома, забелязвам, че когато сме заедно повече време поведението и става непприемливо по-често. Сякаш нарочно прави неща, с които знае, че ще ме ядоса (всъщност не точно, че ще ме ядоса, а че ще ми привлече вниманието). Опитвам се да им отделям много време, играя с тях, да готвим, да пишем, но все пак и съм на работа и понякога трябва да свърша нещо, да говоря служебно. Освен това има намесена и голяма доза ревност между дведе момичета.
Вчера след няколко поредни пакости и неприемливо поведение нещата ескалираха. Голямата ми дъщеря много се ядоса и дълго време блъска по мебелите ("така се ядосвам"), ядоса се на мен, защото направих сериозна забележка за всичко, което се е случило, но така и е усетих, че тя разбира, че моята забележка е заради нейното поведение.
В края на деня, започна да се извинява, като само повтаряше "извинявай", но тя сякаш ползва тази дума като гумичка, с която да изтрие деня и да започне отначало по същия начин.
Моля ви, дайте ми съвет, как да бъда по-добър родител и да реагирам на това държание.

Здравейте! За мен е очевидно, че ако търсите професионална помощ, то е добре да се обърнете към психолог, психотерапевт, а не към лекар.
МНОГО ЧЕСТО РАЖДАНЕТО НА ДЕЦАТА ОТКЛЮЧВА СИЛНИ  СТРАХОВЕ У МАЙКИТЕ
Това е съвсем естествено. С раждането на децата се реализират мечтите на малките момиченца още от времето, когато са били на две и половина години и са започвали да играят на майка и бебе с първите си кукли. Но същевременно върху майките се стоварват и неочаквани отговорности, които увеличават тяхната тревожност /защото истинските бебета не са от пластмаса /. Това е особено валидно, ако те и без това са си били тревожни като вас!!! Напрежението се покачва и отнякъде започват да изплуват несъзнавани страхове и фантазии.
Например има майки, които започват да изпитват панически ужас, че някой може да им вземе или открадне детето. Почти при всички такива случаи, с които съм работил, се оказва, че в семейната система има някоя прабаба, която с нещо не се е харесала на свекъра, свекървата и мъжа си и е била изгонена от къщата им, като след това не е можела да вижда децата си. Сама разбирате, че това е жестоко посегателство. Възможно най-голямото за една майка. И по-нататък в семейната система жените от следващи поколения продължават да се страхуват, че може да им се случи нещо подобно. Те не си дават сметка, че сега времената са други, че жените имат права, равнопоставени с мъжете и зад гърба на майката стои държавата с целия си репресивен апарат. Даже сега по-често се случва обратното. Някой майки отчуждават бащите от децата след развода и бащите трябва да водят безкрайни дела, за да могат да се виждат с децата си. Но въпреки че са спечелили делата, се оказва, че няма работещ механизъм, който да им гарантира, че майката няма да злоупотребява с влиянието, което има върху децата и те няма да му казват: "Сега няма да идвам при теб, защото мама ще ме води на по-интересно място..."

Връщам се към Вашето питане. Имам размисли и въпроси в две посоки:
1. Какво се случи преди 15 години, след което сте станали оттогава по-тревожна?
2. Съвсем очевидно е, че Вашите притеснения за здравословното състояние на децата Ви са напълно неоснователни. Затова допускам, че този страх се дължи най-вече на събития във Вашата семейна система, а станалото преди 15 години е играело ролята на катализатор. Тези събития са се случвали на хора от предходни  поколения, но са толкова плашещи, че ехото им кънти и досега и достига и до Вас. Задайте си въпроса: "Има ли в семейната Ви система майки, загубили рано децата си? Или майки, рязко влошили здравето си до степен дори на инвалидизиране или загубили живота си след раждането на децата?!? Най-вероятно Вашите стихове са свързани с такива хора във Вашата семейна система.

ВАЖНО Е ТАКИВА ФАКТОРИ ДА СЕ ОСЪЗНАВАТ. ЗАЩО?
Защото осъзнатостта за психиката има същото значение, както имунната защита за тялото. Осъзнатостта и яснотата пазят психиката от различни симптоми.
И обратно: ако не искаме да сме осъзнати, ако си заравяме главите в пясъка като щраусите, за да не гледаме към опасността, опасността ни превзема душите без бой. И тогава често ни "болят" не само душите, но и телата..

БЪДЕТЕ ЗДРАВА И ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ!!!

ЗА ИНТРОВЕРТНИТЕ, НЕОБЩИТЕЛНИ И ПРИТЕСНИТЕЛНИ ДЕЦА
Много често получавам запитвания от майки, чиито деца са такива. Тези майки често споделят, че и те самите са били такива като деца. И внезапно осъзнах, че и аз самия съм бил такъв родител. Тревожех се, ако забележа тенденция някое от децата ми да се заиграва само и да не общува с другите. И същевременно, когато бях дете, в характеристиката учителите ми пишеха: "Тих, скромен и добър другар" /тогава учителите ни пишеха характеристики/.
НА ВСИЧКИ ТАКИВА МАЙКИ БИХ КАЗАЛ СЛЕДНОТО:
С детето ви всичко е наред. Особено като се вземе предвид, че и вие сте били такава интровертни. Очакването детето да е различно от вас не е реалистично да се сбъдне.
Бих ви препоръчал и да опитате една промяна в поведението си и възпитателните си послания към децата ви. Какво имам предвид?
1. Разказвайте им за себе си. Кажете им: "На твоите години и аз бях като теб." Дори им разкажете някаква забавна история, свързана с вашата притеснителност. Изиграйте такива истории, използвайки кукли и плюшени играчки. Това дава сигурност на децата. Те си казват: "Щом и майка ми е била такава, значи с мен всичко е наред". И това ги отпуска и успокоява и те стават способни повече да отстояват и заявяват себе си.
2. Особено е обезсърчаващо да казвате на детето си: "Не искам да си и ти като мен. Аз бях такава - свита, затворена. Искам да показваш повече пробивност и общителност! А не като мен!!!..." Така все едно му казвате, че с майка му нещо не е наред. Че не бива да се обляга на нея, а по-скоро трябва да я отхвърли и да се спасява само. Това е изключително плашещо за детето. Не за друго, а защото то друга майка си няма!!! Майката и бащата са единствените единствени хора на света. /От всякакви хора в други роли може да имаме по повече./ Те хем са най-важните, хем не могат да се заменят и затова е важно да бъдат приети такива, какви са, а не да искаме те да бъдат някакви по-различни.
3. Вместо да ги притискате да общуват повече, да са по активни в социализацията си, по-добре ще им се отрази обратното: да им казвате нещо като: "Спокойно! На мен тези хора ми изглеждат добронамерени и безопасни. Но щом не ти се говори с тях, не е нужно да го правиш."
Изобщо принципът е следният: натискът засилва блокажите и съпротивите на човека. И обратно: когато му дадем позволение да бъде това, което е, той набира кураж и мотивация да се промени. "Приемам те и те харесвам такова, каквото си." Това е посланието, което мотивира детето да покаже най-добрия си потенциал.
Тук искам да ви дам интересен пример от ранната практика на Карл Уитъкър, един от колосите на системната семейна терапия. От книгата му "Среднощните бдения на семейния психотерапевт":
"Едно момче на десет години, изпратено при мен от учителката му с оплакване от поведението му, също ми даде важен урок. Когато се появи за първи път, то беше много ядосано и несговорчиво. Застана на прага, втренчено в празното пространство. Казах му: „Аз съм лекар, който лекува чувствата. Щом са те довели при мен, вероятно нещо не е наред с чувствата ти…“ Момчето не пожела да каже нито дума. Тогава моят произход от мълчаливия свят на Нова Англия ми дойде на помощ. Просто седях и прекарах остатъка от часа в размисъл. После му казах, че времето е изтекло и момчето си тръгна. Следващия път, след като го поздравих, просто си седяхме или той стоеше, а аз седях. Това продължи десет седмици. След втората седмица дори спрях да го поздравявам и просто отварях вратата, за да го пусна да влезе или да излезе.
И след десет седмици ненадейно по телефона ми се обади учителката му от училище:
- Извинете, вие ли лекувате Джо Зилх?
- Да - отговорих аз.
- Обаждам се, за да ви кажа, че се е променил много към по-добро. Джо вече не подпалва завесите, не бие другите деца, започна да се учи, престана да ми се плези… Как постигнахте всичко това?
Не ѝ отговорих. Това си остана моя професионална тайна, тъй като аз самият не знаех как го направих."
Сигурно и вие се питате, как Уитъкър го е направил?
Защо детето се променя толкова драстично, сякаш без терапевта да е свършил никаква работа? Промяната в това дете идва от едно от най-ценните преживявания за всяко дете: да стоиш в една стая с авторитетен възрастен човек и той да не иска от теб нищо. Да не те поучава, да не те заплашва, да не е назидателен, да не ти обяснява, че така, както си тръгнал, няма да стигнеш до нищо добро. С една дума, това дете е чувствало и с кожата си, че възрастният човек в тази стая го приема такова, каквото е. Поставени в такава ситуация децата, пък и възрастните, са склонни да дадат най-доброто от себе си.

Колко хубаво би било, този пост да се прочете и осмисли от повече т.нар. възпитатели. От ясла- до университет! Боря се в момента с проблеми в тази посока и все повече виждам,че е нужна работа с учителите,не децата.
Благодаря за текста!

Здравейте доктор Стефанов ! Какво мислите за изневярата ,като става въпрос за паралелна дълга връзка с чувства и вече признания в любов .Може ли да обичаш основния си партньор ,а да му причиняваш това . И нали казват,че щастие не се гради върху чуждото нещастие.Какво мислите за това.Как може да се разделиш с добри чувства макар  ,че ще има много наранени .

Здравейте!
В моята работа с партньорски отношения винаги изследваме причините за случващото се.
В случая обаче нямаме достатъчно информация, за да бъда конкретен.
Мога да Ви кажа само какви причини виждам най-често при изневярата.
Най-често изневеряващият партньор е имал предходна значима връзка или силна първа любов, която не е приключена емоционално. Тоест - още имаме чувства, не сме го прежалили този партньор или пък сме му гневни, защото ни е "изоставил", или се чувстваме виновни, защото ние сме го "изоставили". Или пък чувствата ни към него представляват коктейл от всичко това: любов, гняв, вина, омраза. И тогава сърцето ни е заето, блокирано от тези непреживени чувства и ние нямаме вместимост в сърцето си за брачния си партньор. И тогава си намираме паралелна връзка, която се надяваме да ни компенсира това, че не успяваме да развием чувства към брачния партньор. Все едно че паралелната връзка представлява за нас онзи предишен партньор.
Това е, когато нямам повече информация.
Върши ли Ви работа?

Това е мъж с който съм имала отношения преди доста години.Разделихме се без драма ,просто аз бях малка тогава .Опитвахме се да се разделим няколко пъти ,но не се получи .Какво мислите за изневеряващите ,толкова ли са грешни .Просто не знам дали имам право да бъда щастлива с него .

ЗА РЕВНОСТТА
И то между деца на 6 и на 4 години. Тоест - голямото е било на 2, когато се е родило малкото. И още нещо: то е било само на година и няколко месеца, когато сте забременели с второто. А когато майката забременее, особено с първото дете, погледът ѝ отива навътре, към съществото в утробата, за което тя е имала несъзнавани желания още когато си е играела с първите си кукли на майка и бебе. И те двете са като затворени в една сфера, а цялата останала вселена е извън сферата. Включително партньорът много често се оказва, че е изолиран и отпратен много далеч от тази сфера, която за майката е целият свят. Това продължава и след като детето се роди. Връзката на майката с детето в този начален период е симбиотична. Тоест - детето няма представа за себе си като за отделно същество. То няма изградена тази психична структура, която наричаме Аз. Структурата на Аза възниква едва когато детето стане на две години. Тогава възниква така наречения "стадий на огледалото". В стадия на огледалото детето вече е способно, когато види своя образ в огледалото, да каже "Аз" или да каже своето име. Едва тогава детето разбира, че съществува изобщо като отделно същество от майката.

И сега си представете какво става с детето на година и няколко месеца, което още не съществува отделно от майката в психологически план, ако майката изведнъж потъне в една сфера с друго дете и така все едно отплува в друга Вселена, където са само тя и онова дете? Разбира се, при второто забременяване това не е толкова драстично. Чувствата към първородния винаги са по-силни за майката. Но все пак дори и стените на тази сфера, на тази отделна Вселена, да са по-тънки, все пак ефектът е дълбоко накърняващ нуждите на това година и няколкомесечно дете, което все още не се е отделило психологически от майка си и не знае, че съществува като отделен субект.

Описвам Ви така нещата с подробности, защото в психотерапията има един железен принцип: че където е проблемът, там е решението. Тоест в случая чувствата на по-голямата Ви дъщеря, нейната нараненост, са възникнали в много ранна възраст, когато тя е била още или почти кърмаче. И за да излекуваме тези чувства е необходимо да отидем в кърмаческата възраст. Струва си да опитате една игра, която тук съм препоръчвал и на други майки. Струва си някой път, когато имате настроение, да експериментирате със следното: кажете ѝ нещо от сорта: "Вчера, като си ровех в гардероба, видях твоето бебешко одеялце/юрганче, пелена, чувал за спане.../ и се сетих колко ми беше мило, когато ти се роди. И ти предлагам да отидем в спалнята и да си поиграем на бебенце. Ти ще бъдеш моето малко бебенце. Но тази игра ще си играем само ние двете и на никой друг няма да казваме./С това послание, че ще бъдете само вие двете, вие символично я връщате към времето в утробата, когато сте били само двете, а извън това е била цялата останала вселена/.
А ето как протича играта:  влизате в стаята, вътре щорите са пуснати, светлината е приглушена, за да напомня обстановката ситуацията в утробата. И тогава завивате дъщеря си с това бебешко одеялце /но наистина трябва да намерите нейното, а не някое друго, нещо нейно!!!, защото тя непременно ще подуши измамата/. После ѝ давате да пие мляко от биберон и започвате да ѝ пеете онези песнички, които майките измислят за децата си. Те са много мили и всички изглеждат малко глупавото. Но това ги прави още по-мили. Галите детето по главичката в скута ви, давате му биберон, пеете му песничките от бебешката възраст. Дори в един момент можете, по ваша преценка, да надигнете одеялото, да я подушите и да възкликнете: " О миличкото, то се е наакало!". Дори може "да я преобуете", но само наужким, за да ѝ пазите все пак достойнството на шестгодишен човек. Това наистина е много разчувстваща и чак размазваща част от играта, защото кърмаческата възраст е единствената възраст, в която ти се радват и на изпражненията. Друг път можете да играете и на това, че детето има температура и мама няма да ходи никъде. Дори може да инсценирате в играта, че все едно някой Ви търси по телефона и Ви казва, че има важна работа, но Вие му казвате: "Каква важна работа може да имам?!? Детенцето ми е по-мило от всякакви работи. То има температура!!!"

С тази игра дохранвате детето точно с тази психологическа храна, с която то е било недохранено. Давате му точно това, което му липсва. Усещането да си малък, безпомощен и мама да е винаги на разположение.

Има смисъл да играете тази игра до момента, в който дъщеря Ви иска. Не я предлагате и натрапвате, а само когато тя иска. Ако усещате, че иска, но се притеснява да си каже, можете да ѝ кажете: "Май пак НИ СЕ ИГРАЕ на бебенце!" Но смятам, че винаги е важно да спазвате правилото, че играете тайно и си знаете само двете. Така хем я връщате обратно във Вселената, където сте само двете, хем обаче намеквате, че понеже тя е голяма, тази игра не е за пред хората. Само го намеквате по този начин, а не ѝ го казвате в прав текст. Защото правият текст ще развали ефекта от играта. Ще отнеме усещането, че се дохранва нуждата ти да бъдеш малък и безпомощен в ръцете на мама.

След известно време, когато почувствате за правилно, можете да ѝ въведете и още нещо. Да ѝ кажете някой път: "Хайде сега ние с теб да излезем двете и да погледаме рокли и червила. Искам ти да ме погледнеш и да ми кажеш коя рокля повече ти харесва. А сестра ти ще оставим с баща ти, защото тя е още малка. Или нещо подобно, което е адекватно във Вашата ситуация. Така давате на детето възможността да преживее предимството да бъдеш по-голям. Обикновено при децата в семейството по-голям е само и единствено недостатък. Казват ти: "Ти си голям. Трябва да отстъпваш. Ти си голям - трябва да поемаш отговорности, да помагаш и така нататък.

Това е засега.
ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ!

Колко малка?!? На 4 ли?
Въпросът дали такива хора са грешни не е за психотерапевт, а за свещеник.
Но мисля, че Вашият истински въпрос не е дали Е ГРЕШНО да сте щастлива с него.
По-скоро истинският Ви въпрос е дали ЩЕ БЪДЕТЕ щастлива с него.
А това е въпрос пък за ясновидец.
Все пак, от моя опит мога да кажа, че ако един човек е стоял в паралелна връзка с някой,
към когото изпитва влечение и този някой /някоя/ има семейство и го държи на резервната скамейка,
много често човекът от резервната скамейка чака години наред да излезе на терена официално,
като основен играч с единствената НЕСЪЗНАВАНА ЦЕЛ, когато влезе в играта да си отмъсти,
да стъжни живота на този, който си е позволил да го третира по този начин.
Според мен наш ангажимент е да кажем на хората, с които не искаме брак, че нещата между нас няма да се получат. И то да го кажем и покажем по такъв начин, че те да нямат капка ищах /желание/ да се навъртат наоколо. Но ако не сме сигурни какво искаме и какво не искаме, живеем в интересен и несигурен свят.
Затова китайците имат поговорка: "Да ни пази Бог от това да живеем в интересни времена"