Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте!
Много съжалявам, че това се е случило с толкова близък до Вас човек.
Какво мога да Ви кажа?
При самоубийството на родител детето може да се чувства не просто в траур от загубата, но и предадено от майка си. Едно е да страдаш, че смъртта отне мама, друго е да знаеш, че тя сама реши да си тръгне от този свят. Все едно, че не ѝ пука за моите чувства.
И затова е ценно човек да си зададе въпроса: "При кого, всъщност, искаше да отиде мама?" Човек не иска просто да избяга от този свят, защото му е трудно. Не иска да загърби децата си и близките си. Той иска да отиде в отвъдното при някого, към когото го тегли сърцето понякога още от най-ранна детска възраст.
Например рано починал родител или загубен брат или сестра, особено ако става дума за близнаци...
Добре е, когато се говори с човек, който е преживял това, което е преживяла Вашата приятелка, да му зададе такива въпроси. Добре е да я попитате, какво тя самата мисли по тези въпроси и изобщо какви са мислите ѝ в момента... Това е нужно, за да помогнете на човека да се ориентира в ситуацията, да намери опори, като проумее вътрешната истина на майка си. Какво я е движило, за да предприеме тази стъпка? За да стане ясно, че тя не е дезертирала от любимите си хора. Това е смислен разговор, а не толкова опитите да утешаваме човека, да го настройваме позитивно в подобна ситуация и да му обясняваме, че трябва да гледа към собствения си живот, към децата си, към съпруга си, към професионалната си реализация. Това той и без нас си го знае. Но изпитва нужда да  проумее решението на майка си, което му изглежда отчаяно, а също и жестоко спрямо него. Да разбере от каква любов и към кого е водена майка му, за да вземе решението.
С една дума, човекът в такава ситуация има нужда да го изслушваме, да го изведем сред природата, да му задаваме въпроси, да поплачем с него. А не толкова да се опитваме да го разсеем и да му насочим мисълта в друга посока. Така обслужваме по-скоро собствения си страх и дискомфорт от темата, а не неговите нужди.
Желая Ви здраве и устойчивост.

Здравейте!
Казвате, че детето Ви е затворено и тревожно. То е в първи клас и не общува, страхува се.
На мен това ми говори, че и Вие сте тревожна и трудно се отстоявате. И затова и детето се чувства несигурно.
Ще споделя мои мисли по темата какво преживява детето в първи клас и от какво има нужда. Какво могат да му дадат родителите?
Преди да тръгнат на училище в първи клас, децата са се социализирали в детската градина, където основният фокус е върху играта и забавлението. В крайна сметка там е важно детето да е здраво, да се чувства добре, да не проявява агресия, да спазва определени правила. Социализират го без от него да изискват някаква успеваемост.
НО когато детето отиде в първи клас, то стъпва в света на възрастните. Реално няма никаква принципна разлика дали отиваш на работа и оттам се изискват определени успехи и резултати, или отиваш на училище и оттам се изискват определени успехи и резултати. Единствената разлика е, че когато си в първи клас, това ти се случва за първи път и ти си твърде малък, за да можеш да го поемеш. Това определя до голяма степен начина, по който се чувстват децата в първи клас.
Една известна френска психоаналитичка Франсоаз Долто интерпретира по много интересен начин това, което се случва с децата, и начина, по който се чувстват. Децата в първи клас започват да сънуват едни специфични кошмари и страшни сънища, които Долто нарича "сънища за смъртта на млечните родители". Точно тогава започват да опадат млечните зъби  и се появяват тези, с които ще бъдем цял живот. Точно така някъде в небитието изчезват и "млечните родители". Родителите, които децата са имали до този момент и които са искали от тях да бъдат просто здрави и щастливи. Изведнъж тези родители често започват да упражняват върху тях натиск да се справят добре в училище, стават продължение на изискването на образователната система и пренасят отношенията за изискване за успех в домашната обстановка, където все пак всеки трябва да може да се отпусне. Както се казва - "Моят дом, моята крепост". За децата, които обаче вкъщи са притискани и се говори само за училище, това не се отнася. И те много по-трудно поемат такъв натиск,  отколкото хората в зряла възраст.
Задълбочават се тези страхове, които ни съпътстват през целия ни живот – страхът от провал и страхът от отхвърляне. И затова, когато стане в първи клас, е много важно човек да получи две основни права. На първо място, е правото на грешка. То отприщва творческата енергия, защото ако непрекъснато се тревожим дали ще сбъркаме, се придържаме към рутината, към познатото и не излизаме от познатата рамка. А творческата енергия е нещо съвсем друго. Творческата енергия се развива през спонтанността, през играта, през свободните действия и идеи. Ние вкарваме децата в страха от грешката, когато непрестанно я посочваме.
Например когато детето е решило няколко задачи или изписало 5-6 реда с букви в първи клас, много често родители и учители имат склонност да се фокусират върху грозно написаните цифри или букви. В практиката си често виждам родители, които, ако детето не е написало добре задачите си, му късат листа и го карат да пише отново. А това е агресивен жест, който прави за теб грешката нещо опасно. И страхът от грешка става сковаващ и труден за понасяне.
Много важно е също децата в тази възраст да получават и право на почивка. Защото ако си дадем сметка за живота на едно дете, което е в начален етап на образование и отива на училище, а след това отива и на занималня до 17:00 ч., това дете си обува обувките в 07:30 и ги събува вечер. Нещо, което не се отнася дори и за възрастните. А на всичкото отгоре на децата подобно натоварване им се случва за първи път и често ситуацията за тях става не само стресираща, а и травмираща.
Как родителите и учителите, които също са много важни, могат да помогнат на децата да се справят с напрежението, което често се поражда от високите очаквания към тях в първи клас?
Резонно е да говорим в един и същи контекст за родителите и учителите, когато става въпрос за децата в училище. Защото много често родителят на първокласника престава да бъде родител, а се превръща в придатък на образователната институция. Оттам идват и сънищата на децата за "смъртта на млечните родители". От друга страна, ми изглежда много по-смислено и обнадеждаващо, че учителите са склонни да превръщат училището в среда, в която човек получава това, което не е получил от семейството си. Учителят в начален етап често се превръща в трети родител, който играе съществена роля за тяхното самоуважение и изграждане като свободни и способни личности.
За съжаление се случва и обратното – учителите да упражняват натиск върху семейната среда тя да се превърне в продължение на училищните изисквания. Все едно семейството да бъде принизено до една работилница, където от теб се иска да правиш дадени неща и да получаваш определени резултати.
В психотерапевтичната си практика съм виждал немалко случаи, в които се наблюдава следното: учителката се обажда на родителите, например майката, и има някакви оплаквания спрямо детето. И в момента, в който чуе строгия глас на учителката, майката сякаш се връща в първи клас и става едно 7-годишно дете, на което една строга учителка му се кара. Имал съм случаи майки да вдигат кръвно и да получават сериозни физиологични симптоми след оплакването на учител от нейното дете. Такава майка започва да атакува детето и се опитва да го намачка, за да може то да отговаря на изискванията на учителката и системата. Така детето сякаш вече няма майка, а една помощник-учителка вкъщи.
ТОВА СА РИСКОВЕТЕ ЗА ДЕТЕТО, КОГАТО РОДИТЕЛИТЕ СА ТРЕВОЖНИ И ИМ Е ТРУДНО ДА СЕ ОТСТОЯВАТ.
Поздрави!

Здравейте, доктор Стефанов,
Миналата седмица имах отключващ стресов момент, съпругът на моя много близка приятелка почина след тежко боледуване. В четвъртък, усетих, че всяка твърда храна ми засяда в гърлото или хранопровода, не знам къде точно, някъде в горната част. Загубих всякакъв апетит, досега почти не съм яла, всичко, което хапна или усещам, че ми засяда в гърлото или го яма насила, колкото да не карам само на вода. Това съвпадна и с едно боледуване на дъщеря ми, което прихванах и аз.
Усетих се обаче, че се плаша изключително за собственото си здраве и пуснах ПКК, резултатът от който излезе в събота и се оказах с повишени левкоцити (11.9 при норма 10.5). Това ме побърка, от събота досега в главата ми има страшни мисли как съм неизлечимо болна, само диагностициран се с най-лошите заболявания, откривам си симптоми. Личната ми лекарка смята, че резултатите ми са ок, предвид, че нямам проблеми с хемоглобина и СУЕ, се касае за някакво възпаление, изписа ми само валериана капки, питах я специално нужно ли е да ходя на някакви специалисти, тя ми каза, че не е нужно, да си пия капките и да се успокоя. Обаче аз не мога да се успокоя. Продължавам да не се храня, продължавам да усещам засядане на храна в гърлото. Смятате ли, че е възможно да е на нервна почва всичко това или личната ми лекарка неглижира здравословното ми състояние (това не ми се е случвало друг път, по принцип е доста внимателна и при най-малкото съмнение насочва към други специалисти). Не знам защо този път се отнесе така. Отслабнала съм с 3-4кг от миналия четвъртък досега.
Моля ви за съвет.
Благодаря

Здравейте, много Ви благодаря за отговора, г-н Стефанов.
Аз съм жената от пост № 2618. Във връзка с тази народопсихолгия, която мачка българската жена, аз цял живот се чувствам изключително гневна. Просто не мога да приема, че обществото иска от мен системно и по подразбиране да пренебрегвам себе си и не само това, обществото иска жената да възприеме тази роля и да не роптае срещу нея. Може би разбирате за какво говоря - обществото иска не само една жена да работи неспирно, но и да приема това за нещо нормално, да не се сърди и да няма никакви желания за себе си.
Тъй като вече трудно издържам психически, искам да попитам, мислите ли, че терапия от типа, която Вие предлагате, може да помогне да се освободя от този гняв?
Казвате, да се опълча на майка си и да харча 20% от доходите си за удоволствия. Правя го. Резултатът е, че доста хора от семейството ми са възмутени колко много харча.  Като бях малка ми се натякваше, че понеже не изкарвам пари, нямам право на мнение, а сега, като изкарвам, явно пак нямам.
Изключително трудно ми е да приложа тези съвети, които казват да обичаме родителите си и въобще да обичаме хората и да мислим позитивно за тях. Опитвала съм се. Имам чувството, че в момента, в който си кажа, че майка ми (или който и да е било) е просто добър човек със своите лоши моменти и травми, тя (или съответния човек) ме съсипва с някоя своя постъпка.
Ще се опитам да обясня накратко това, с което майка ми ме съсипва. Имам чувството, че тя иска хората да страдат и да се чувстват зле. Много внимателно наблюдава на кой какво не му върви  и подробно говори за това. Аз не съм изключение, дори бих казала, че често съм на фокус за нея. Постоянно обсъжда кой е дебел, кой е мързелив, кой не умее да се облича, да шофира, да борави с интернет, на кой не му върви бизнеса и т.н.
До тук нищо кой знае колко странно. Ужасното за мен е, че тя сякаш всячески се старае човека, който е покрай нея, да не допуска позитивни мисли за себе си. Хората се опитват да правят това, в  което не са добри, с цел да се подобрят, а тя само говори как това няма да стане и колко наивен и глупав е този човек. На повечето хора не го казва в очите, но на тези, които са й близки, го казва, например на мен или на нейни т.нар. приятелки. Когато баба ми умираше, а продължаваше да говори за това какво ще прави като оздравее, майка ми ми споделяше много учудено как тя не разбирала, че умира. Сякаш искаше баба да загуби всякаква надежа и просто да се предаде. Това ми го е казвала и за други умиращи роднини: "Защо си прави планове, той не осъзнава ли, че умира
?!"
 Не знам дали да го обяснявам разбираемо, но това у нея направо ме убива. Сякаш вместо да иска хората да се чувствам добре и да постигат целите и желанията си, тя иска всеки да е смачкан, без надежда, да "осъзнава" това, което няма да стане и да не си прави илюзии.
И когато прочета някъде, "обичайте родителите си и им бъдете благодарни", просто подскачам. За мен е по-лесно да вярвам, че хора като нея, просто вътрешно не са добри и наистина да не си правя илюзии за тях, защото просто се разочаровам дълбоко.
Мислите ли, че  с терапия може да облекча гнева си? Благодаря предварително.

Г-н Стефанов, позволявам си да Ви пиша още веднъж по същия въпрос. Благодаря за Вашия пространен отговор. А как може да се постъпи, когато(както в моя случай) родителите ми са възрастни и болни? А когато в много от случаите на други хора родителите не са живи?
Не насочва ли това към някаква безизходица?

Здравейте, д-р Стефанов. Преди месец загубих бебето си в 30 седмица от бременността. Спрях да го усещам и на преглед чух най-страшното нещо, което може да чуе една майка.
След това се наложи да родя нормално ..... мъртвото си бебе....
Моля за помощ как да преодолея тази всепоглъщаща болка? Не мога да се примиря, че бебето ми го няма, всички мечти и надежди, които имах станаха на прах... Почти бяхме готови с подготовката, купихме почти всичко... Толкова любов исках да му дам...а сега го няма? Как да живея с тази задушаваща болка? БОЛИ! Това е жестоко....Душата ми гори....
Имам и друго дете на 13г, но ми е много трудно да се съвзема и да се грижа адекватно за нея. Липсва ми бебенцето...мисля за него всяка една секунда
Много ми е трудно, пиша хаотично, но не мога да си подреждам правилно думите... Много мисли се блъскат в главата ми, не знам още какво да напиша...

Здравейте, ако съм на 30+ години, имам собствено семейство и съм финансово независима, а майка ми системно ме критикува и опитва да ме възпитава, мислите ли, че е уместно, просто да й кажа да спре?
Мислила съм да й кажа нещо от рода на: "Ако виждаш нещо негативно в мен, нещо, което не ти харесва или не одобряваш, просто не ми го казвай. Не искам да го зная.". В крайна сметка аз имам някакъв кръг от хора, които ме приемат каквато съм, имам и пари, просто, както се очаква, оправям се без нея. Нейното мнение не ми е нужно само ме дразни и натъжава.
Нейното виждане е, че част от близките отношения между хората, и то голяма част, е да си казват какво у другия не е наред. Защото другите няма да ти го кажат, близките трябва да ти го кажат, за да не се изложиш. Само че аз вече не съм тийнейджър и не мисля постоянно как да не се изложа. Считам, че имам достатъчно мозък да преценя сама кога се излагам и кога не, мислите ли, че е уместно да й го кажа?
Освен това, сигурно Ви е познат стила на възрастното поколение, което си представя живота в казармен ред. Работиш, домакинстваш и си лягаш навреме, ако "скитаме" или "хайманосваме", това много я дразни и почва да чете конско. Нищо кой знае колко странно, което да не правят хората на 60+ -  просто не ми е приятно. За протокола, не живеем с нея, но се чуваме често и през ваканциите й ходим на гости. Мислите ли, че е уместно просто да й кажа, че не искам и не мога да живея по този "дисциплинаран" ред, който непрекъснато ми навира в очите (не че и тя живее буквално така) и не искам да ме пита "това защо не го направи по-рано" и въобще да ми дава съвети кое как е трябвало да направя?
Мисля, че ще се обиди, защото за нея голяма част от ролята на родителя е да ти казва какво не е наред и какво трябва да подобриш. Но защо да искам да си прекрвам времето с някой, който 80% от това време ще ми говори какво не ми е наред? Просто не е хубаво. Не искам да си губя времето по този начин.
Благодаря предварително!

Здравейте, имам нужда от съвет как да се справя с поведението на дъщеря ми. Имам 2 деца, момичета, които имат коренно различни характери. Малката е на 6 и е голямо предизвикателство за всички около нея. Пищи и вика при най-малкия проблем. Примерно обува чорап, той не и е удобен и започва да пищи (говорим за звук, от който мен ме болят ушите), хвърля на пода чорапа, започва да го рита. Преди малко рисува нещо, сама в стаята и пищи, защото явно не се получава, млъква, пак пищи.... постоянно за нещо вика, от скоро и обижда. Опитва и да удря, но за удрянето сложихме наказание, защото е напълно неприемливо и като удари слагаме една играчка  в едни кош за седмица. По този начин поне малко ограничи удрянето. Ние сме спокойно семейство, няма насилие, повишаване на тон и обиди. Има случаи, в които аз си изпускам нервите и повишавам тон на нейното крещене. Мислех че с възрастта ще намалее, но става по-зле. Кажи речи няма дейност, която трябва да свърши и аз да съм спокойна, че няма да избухне. Един път даже съседа ни дойде да звъни на вратата да пита бием ли я, което беше наистина ъпсурдна ситуация. Във времето, в което е спокойна е много мило, добро и гушливо дете. Изключително умна е, чете от 4 годишна, например. Ходи на градина, доста боледува, но там не се държи така. На моменти си мисля, че боледува толкова заради тази постоянна нервност. Телефони и телевизор не се гледат от децата, та не е изнервена заради устройства и екрани. Просто не знам как да и помогна да е спокойна и да изразява себе си тихо и с думи, а не с писъци.

Здравейте
Измъчваме от доста време нещо което се случи преди време.Получих един шамар от една близка до семейството ни жена.В него момент не успях да реагирам адекватно т.к ми дойде неочаквано и бях с малкото дете вътре ,а всички хора насъбрани отвън Съответно въпросната жена дойде и ме зашлеви и избяга навън ,аз наистина не съм очаквала подобно нещо и ми дойде като гръм ...щях да изляза да я потърся и да и върна жеста но сервитьорка вътре ме спря...от тогава насам вътре в мен бушува един гняв ,една омраза един яд че не съм се защитила по никакъв начин .И тази жена с най-голямото си нахалство продължава да идва вкъщи .Едвам се стърпявам да не я хвана за косата и да не я изгоня...от тогава насам аз не съм и казала една дума и това ме изяжда отвътре.Не  знам какво да правя какхда постъпя .Моля да ми дадете някакви съвети ,как да се преборя с тези чувства, имам вътрешна борба със себе си,защото това не съм аз не съм човека който мълчи и търпи.Трябва да намеря някакъв изход в тази ситуация. Не знам как да постъпя за първи път

Здравейте,доктор Стефанов. Преди 3 месеца претърпях няколко стресови моменти в своя живот. Първо се разделих с приятеля си и малко след това загубих моят домашен любимец..много тежко преживях загубата.. след това се започна натрапчиви мисли,виене на свят ,задушаване..и болки в цялото тяло.. и съм изнервена .. отидох при  психотерапевт изписаха ми Золофт,Флуанксол и Лорапам..обаче не се чувствах добре с тях..след това преминахме на Ципралекс ,Клонарекс и Флуанксол обаче ми ставаше лошо и ми смениха лекарствата и в момента пия Деанксит ,Клонарекс и Флуанксол обаче не се чувствам добре ..виене на свят ,натрапчиви мисли , и на моменти незнам къде се намирам..

Здравейте! Имам един въпрос относно терминологията и причините за това поведение. Имам няколко познати момчета/мъже, които са обсебени да копират баща си като постижения и професионална реализация. Има ли термин за това като например Едипов комплекс?

Здравейте, д-р Стефанов,
Нали казват, че връзката с майката е важна и определя и отношенията с партньора. От години работя по себе си, връзката с предците, включително и няколко констелации поставих. Отношенията ми с моите родители са най-добри от когато и да е било. Обаче от известно време изстинаха чувствата ми към съпруга ми, с когото сме близо 25 години заедно и с когото имаме три деца. Чувствам се все едно някой ми е направил магия и сега съм се събудила и се чудя защо съм останала с него. Имам обяснение, че сме се свързали през травмите си и аз имах нужда от неговото силно присъствие и опора, а той е имал нужда да ме закриля. Но не мога и не искам да приема, че семейството ми "ще е счупено", искам да бъдем заедно и да се обичаме заради децата. Моите родители винаги са били много (и може би прекалено) свързани. Винаги ми е било много важно семейството и хората да се разбират и обичат. Моля Ви за съвет и Ви благодаря!

Няма значение, че родителите са възрастни и болни. Чонек може да е уважителен към тях , а не да ги третира като деца.

Не е лесно да открием причините, поради които сте изстинали към партньора си след 25 години връзка и затова няма да говоря за причините.
Когато става дума за чувства, за мен най-важното е да си позволим да ги чувстваме. Тоест - не е уместно да обвинявате себе си за това, което чувствате към съпруга си. Напротив - важно е да си дадете позволение да го чувствате, а не да се насилвате и самообвинявате. И когато си дадете позволение, ако чувството е временно и е възникнало в някаква конкретна ситуация, то ще отшуми и ще дойде другото, трайното, което Ви свързва. И обратно - ако натискате себе си, ако изисквате от себе си, ако се ядосвате на себе си за това, че са ви обладали такива "неправилни" чувства, те ще Ви превземат още по-упорито и ще се съпротивляват на Вашите опити да се отървете от тях.

Идентификация с бащата.