Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте, Георги!
Първо - един въпрос: знае ли дъщеря Ви, че е осиновена? Предполагам, че да. Важно е да го знае!
И още: във Вашето семейство е важно да се споменават ромите с уважение. Не да изнасяте на дъщеря си дълги проповеди за равенството между хората. Защото колкото повече са думите, толкова по-силно е съмнението в тяхната искреност. Става дума да СПОМЕНАВАТЕ  ромите с уважение.
И най-важното: когато разберете, че дъщеря Ви за пореден път е воювала и се е сбила с някого за честта на семейството си и родителите си, Вие по-скоро я прегърнете и ѝ кажете, че тя е прекрасно дете. Че точно такова дете винаги сте искали и че се гордеете с нея.
ТЯ ВОЮВА И СЕ БИЕ, ЗАЩОТО СЕ СЪМНЯВА, ЧЕ Е ДОБРО ДЕТЕ, СЛЕД КАТО Е БИЛА ИЗОСТАВЕНА ОТ СОБСТВЕНИТЕ СИ БИОЛОГИЧНИ РОДИТЕЛИ.
Следователно - когато ѝ казвате, че е прекрасно дете и се гордеете с нея, така намалявате мотивацията ѝ да се бие.
Това мога да Ви кажа със сигурност.

Според мен причината някои от жените да се прехласват по такъв тип мъже е в това, че на тях самите им е трудно  да отстояват себе си, трудно казват НЕ, страхуват се и са вътрешно подчиняеми. Това поражда у тях нужда някой алфа мъжки да ги води. Но "бедата" е там, че днешните жени са образовани, четящи, интелигентни и не могат да влязат в тесния калъп на ролята на "обикновена домакиня", която се съгласява с всички приумици на мъжа.
ТОЕСТ - когато на жената ѝ е трудно да се отстоява, тя хем има нужда от такъв алфа мъж, хем не може да се примири с неговото твърдоглавие.
Какъв е изводът? Учете се да се отстоявате и да казвате НЕ!!! Така смело ще показвате на такива мъже, че мястото им не е около вас. И когато около Вас спрат да се навъртат такива мъже, това ще освободи място за по-различни.

Няма как да знам как да се повлияе върху Вашето състояние, ако не зная причините за неговото възникване.
Затова Ви давам два въпроса, на които да кажете отговора, който Ви хрумва веднага, щом ги прочетохте:
1. Каква е, според Вас, причината да имате тези страхове?
2. Кой човек от Вашия род е бил в социална изолация? Смятан е за луд? Или дори е прекарал част от живота си в психиатрия?
В отговора на тези въпроси се крие възможността да се подходи КОНКРЕТНО към Вашите симптоми.

Здравейте! Имам близнаци на 2г, момиче и момче.
Започнаха ясла, аз много се постарах преди това, водих ги да видят яслата, четохме книжки цял месец за детска градина, доста им говорих. Първият ден, бяха радостни, че отиват, скачаха от радост пред яслата, на обяд ми се обадиха, че много плачат да си ги взема. Втори ден, момичето плака на влизане, момчето не, разплака се вътре. Оставили са ги да спят там. Като след това персонала ми каза, че момичето било по чувствително, но момчето се справяло и им било странно само заради момичето да ме викат, за да го взема и да ги делят. Явно малко са насили нещата. Момичето излезе с рев, когато ги взех. Момчето се зарадва да ме види.
Трети ден кошмар, момичето плака от вкъщи, повърна пред блока, откъснаха я от ръцете ми ревяща и я вкараха на сила, докато тя се бореше с леличката. Момчето плака след като го вкараха. Не знам колко време е продължило. В този ден моя позната, която е работила на етажа ми каза, че момичето е плакало цял ден, плакало, успокоявало се, след малко пак плакало и така. И трите дни са яли само хляб на обяд, на други хранения не са яли. Те са трудни за хранене попринцип. Госпожите ми казаха, че момчето хранело други деца, играело си с децата, а момичето страняло и седяло цяш ден само. Момчето я дразнело, бутало, взимало ѝ играчки и не искало да играе с нея. След това имаха сополи и останаха вкъщи вече трета седмица. Но поведението им се промени коренно. Момчето, започна много да се тръшка и да плаче за всичко, започна да има нощни кошмари, събужда се нощем и го е страх от мен, по един час тича из стаите и плаче, дори като кажа дума, а за докосване не може да става и дума. Избягва очен контакт в това време, за това не съм сигурна, дали е напълно буден. И двамата не мога вече да ги слагам на стол за хранене, според мен там са ги натиснали повече да седят на стол за хранене, защото единия ден госпожата ми се оплака, че трудно ги слагат. Момичето, вече не иска да заспива само, плаче вечер по час и половина, и много трудно я успокоявам. А преди просто ги оставях по леглата и излизах от стаята. Стана тревожна и плашлива от хора, плаче като види много хора на куп и я е страх от тях и двамата ги е страх да не изляза от стаята и ме следят постоянно. Преди не са имали страх от непознати, дори се хващаха за непознати в парка и ми казваха "чао". Само, като спомена детска градина и започва да мрънка или плаче и да се гушка в мен.
Говорих с персонала на яслата, като им мине да започнем с плавна адаптация, казаха че няма проблем, децата са мои и аз решавам. Не ми дадоха съвети. За това ви пиша, как и за колко време да ги оставям началото? Да настоявам ли да влизам с тях в групата? Защото иначе ще изтръгват момичето от мен на сила.
Как да направя адаптацията по лесна за тях? Моля дайте ми съвети!
Не са гледани от никой друг освен мен за тези две години. Не са оставяни при баби. Само при баща им, но за кратко и мнооого рядко, примерно да отида до магазина.
Края на октомври се налага да се върна на работа и искам да не им е толкова тежко, да са свикнали там.

Здравейте,

Всяка сутрин се събуждам много депресирана. Направо не ми се става от леглото, сякаш в съня намирам утеха и се крия от света. Веднага сутрин щом стана започват тревожностите. Имам само един близък и постоянно ме е страх да не остана съвсем сама. Това обзема мислите ми постоянно и не мога да живея спокойно. Единствено добре се чувствам вечерта и когато спя. Затова спя по 10-12 часа и от това имам чувство, че се чувствам още по-уморена. Какво бихте ме посъветвали?

Здравейте! Аз пиша относно съвет как бих могла да бъда в подкрепа на приятелка, който минава през много трудна житейска ситуация - майка ѝ се самоуби тази седмица, а баща ѝ почина внезапно когато беше на 15. Искам да ѝ бъда в подкрепа, но не знам как бих могла. Каквото и да тръгна да ѝ пиша или да си мисля, ми се струва безполезно. Казах ѝ, че винаги може да разчита на мен и да ми се обажда по всяко време ако има нужда. Утре има и рожден ден и не знам как да ѝ се обадя дори. Ще съм благодарна на всякакви съвети!

Здравейте,става дума за дете на 7г което в по затворено,не обича да говори,тревожно,неуверено,в детската градина беше си намерила две деца да общува,сега тръгна 1 клас и се притеснява когато я изпитва госпожата е притеснена и неуверена,това ни каза госпожата,опитва се да си намери приятели в класа но не се получава по трудно явно децата е усещат че е затворено дете като харектер,как да преодолее тази тревожност да не се притеснява като я изпиват,ще съм благодарна за съвети и изобщо тревожноста предолява ли се като цяло.

Здравейте,имам нужда от съвет и насоки.Става въпрос за дете на 11 години.От няколко месеца наблюдавам едно постоянно поемане на дълбок въздух като въздишка,последвано от насилствено прозяване.Като съм я питала защо го прави казва,че не й достига въздух,стигал само до някъде в гърдите.
Ситуацията обаче стана още по-задълбочена след като преди седмица получи пристъп на задушаване в следствие на ларингит и лежахме в болница.Там правиха снимка на бял дроб ,заради кашлицата ,която имаше и проблеми там не се откриха.От 2 дни сме вкъщи и я наблюдавам ,че постоянно поема дълбоко въздух.А вечер получава нещо като панически пристъп и се плаши,че не може да диша хубаво и ,че сърцето й ще спре.Нощем когато спи,това с дишането го няма,диша си нормално.Аз за жалост съм минала по пътя на паник атаките и тревожността и към днешна дата почти проблеми нямам с тях,но не знам как да помогна на детето си...
Като цяло тя е много темпераментна,не обича да се подчинява,каквото си е наумила това трябва да бъде.Има много страхове,всичко което чуе и види,мисли че ще се случи и с нея...
В нашия град няма специалисти и ще търся най-вероятно в Плевен.Ако знаете някой детски специалист от там,ще се радвам да ми препоръчате.Лек ден пожелавам

Здравейте, г-н Стефанов. Бих искала да засегна една банална тема, която не може да се отрече че съществува като проблем, а именно лошото отношение в българското общество към жените и децата/младите хора. Аз съм на 34 години и цял живот слушам от родното семейство на майка ми колко сме ужасни днешните деца, как не правим нищо, чакаме всичко наготово и искаме само забавления. Имам брат и двама първи братовчеди, аз съм най-голямата. Бях пълна отличничка в училище. Вършех всичката домакинска работа, която искаха от мен, миех чиниите, хвърлях боклука, чистех с прахосмукачката. Родителите ми се разведоха, вуйчо ми заемаше ролята на баща, живеехме с баба ни по майчина линия. Тя беше много гневна и много се ядосваше, че има домакинска работа, която не се сещам да свърша и че хобито не ми е домакинската работа.
Завърших право с много добър успех, ходех на стажове, докато учех, започнах работа, омъжих се, мъжа ми изплати апартамента, в който живеем. В момента имам дете на 5 г., работя по специалността си и заплатата ми е 3330 лв. Брат ми и братовчедите ми също се ожениха. Едната снаха е на 32, има две деца на 4 и на 2 г., другата - на 29 и има едно дете на 3 г. Те не работят, за момента работят само мъжете им. Най-малкият братовчед още учи и няма деца, за това не го коментирам.
Майка ми и вуйчо ми постоянно пускат иронично-хапливи коментари как снахите безделничат и нищо не правят, а ако аз спомена, че съм уморена или че имам нужда от отпуска - казват същото и за мен. Искаме само забавления и да не работим. Уточнявам, че нито една от нас няма детегледачка или домашна помощница.
Цял живот се стремя да се докажа пред тях и да получа одобрението им, а всъщност през цялото време те ме виждат като човек, който нищо не прави, нищо съществено не е постигнал в този живот и иска само забавления. След като чувам такива работи и за снахите, стигам до извода, че в българската народопсихология младата жена е някакво нисше същство, паразит, който само потрябва ресурси и който каквото и да направи, то няма добавена стойност.
Предполагам, че един зрял човек не би трябвало да очаква такова одобрение, обаче ми е много чудно защо ни виждат по този начин. Уж да си майка е много ценно и най-висшето занимание, което може да има една жена обаче сякаш за младите майки това не се отнася. Това се отнася само за възрастните жени, които са станали вече баби. Да работиш, да си плащаш жилището и сметките уж също е много ценно, но това пак не го споменават и не го отчитат.
Не мога да си обясня как е възможно да виждаш нещата по такъв изкривен начин. Не виждаш това, което един човек е направил и постигнал, а видиш ли го да почива или да се забавлява - заключваш, че само това прави. Сигурна съм, че каквото и да направя, те пак ще говорят по този начин, така че вече не търся одобрението им, но искам да разбера каква е причината да виждат нещата по този начин. Имате ли обяснение? Благодаря предварително!

ЗА ТРУДА, ЛЕНТЯЙСТВОТО И СМИСЪЛА НА ЖИВОТА
Здравейте!
Потънах в мисли от този ваш въпрос. Сетих се първо за българската поговорка "Залудо работи, залудо не стой!". А също и за приказката "Сливи за смет". Сетих се и за баба ми, която беше работохолик и просто се претрепваше от работа. В семейната митология за нея има истинска история как тя си копаела градината, наметната с един найлон на гърба, защото валяло наистина проливен дъжд и всички се били прибрали на сухо по домовете си. Един съсед претичал покрай нея и извикал: "Ама защо копаеш сега? В тая кал само кашкаш земята". А баба ми отговорила: "Мокро ли е, кашкай! Сухо ли е, драскай!".
Не мога да подмина и спомена си за една моя колежка, рускиня, от времето през 90-те години, когато бях  училищен психолог и училищните психолози се събирахме много често на различни срещи. Тя казваше, че в България се чувства добре, хората са ѝ близки, но това, което не може да понася, е приказката за работната мома. "За какво са ви тези ужасни приказки за работната мома? - питаше тя. - Хората си измислят приказки за принцеси, за красавици, за жени, които ги носят на ръце, а вие, българите, не искате от жените нищо друго, освен да са работни".
От Вашата история виждаме къде е големият проблем. Проблемът е в това,  че самите по-възрастни жени, авторитетните жени, също настояват жените да са работни. Тази идея сякаш не се споделя само и толкова от мъжете, колкото от самите жени. Но защо това е така? Предполагам, че тук стои един забравен на съзнателно ниво, но все още дълбоко вкоренен в несъзнаваното страх от мъжете. Тук съм писал за този страх и по друг повод. Писал съм как жената, ако не се хареса с нещо на мъжа си и на родителите му, е можело да бъде изгонена от тяхната къща и да не ѝ дадат повече да си вижда децата. Такава съдба са имали прабабите на няколко мои клиентки и тези жени бяха започнали да получават панически атаки след раждането на децата си. Имаха неясен страх, че някой може да им ги вземе.
Да, за такъв страх става дума. Спомням си и един новогодишен купон за ЧНГ-1983 у един колега, когато бях студент. Тогава в техния апартамент живееше баба му от едно трънско село. Тя беше направо удивена, като гледаше как се отнасяме момчетата към момичетата: че им отваряме вратата, правим сандвичи, участваме в подредбата на масата, отстъпваме им място да седнат и т.н. И споделяше, че като била млада, това да седне на стол, ако в стаята има мъж, било пълен абсурд. Трябвало е да стои права и в постоянна готовност нещо да свърши, нещо да донесе, да е обслужващ персонал. Иначе със сигурност е щяла да бъде навикана, а ако се случва често да се разсейва, включително е можело да пострада и физически...
Така че, колкото и нелепо да звучи, когато майка Ви изисква безцеремонно от Вас да забравите дипломата си и това, че сте жена със собствени доходи и статус в обществото, и да грабвате метлата /може би прахосмукачката/ и парцала, тя всъщност се опитва да Ви предпази от такива санкции. Гледа на Вас така, както са гледали на дъщерите си майките преди 50, 100 и повече години. Калявали са ги за изпитанията, които ги чакат при свекървата. Пък и в онези времена наистина е било разбираемо да не подгъваш крак. /Може би все пак не е разбираемо да издигнеш работната мома в ранг на идеал и да изхвърлиш на боклука идеала за принцесата с граховото зърно, красавицата, дето стоплила сърцето на звяра и други подобни истории за женски достойнства./
Не е лошо, ако идеята, която споделям тук, Ви се вижда смислена, да я споделите с майка си. Да ѝ кажете буквално: "Сега времената са други!". И да преминете към друг живот.
Имайте предвид и това, че тормозът, който е изтърпяла майка Ви от гневната Ви баба, вероятно е бил много по-масиран от това, което Вие преживявате. И тя Ви подлага на тормоз от лоялност към собствената си майка. Сякаш за да ѝ каже, независимо дали тя е жива, или не: "Мамо, ти беше права да ме мачкаш по този начин. Така правят добрите майки, за да подготвят дъщерите си за живота в този управляван от мъжете свят."
Следователно - струва си да се опълчите на майка си!!! Казвам това не толкова от грижа за Вас, колкото за детето Ви /особено ако е момиче/. Защо? Защото като навлезе то в пубертета, а Вие в петото си десетилетие, има вероятност, водена от същата тази лоялност към майка си, да започнете да го подготвяте за ролята на "работна мома". Тази форма на лоялност е свързана с чувство за вина. Проявяваме я, защото се чувстваме виновни пред майките си заради негодуванието, което сме изпитвали към тях.
Така че по-смислено е, вместо да негодувате, да се опълчите - бурно или кротко, според темперамента си. Да харчите например 20% от приходите си за удоволствия. Особено важно е да се научите да лентяйствате. Защото смисълът на човешкия живот не се проявява в постоянното блъскане и постигането на цели, а в лентяйството, когато си отдаден на себе си, а не на това мама да не ти се кара.
Струва си да започнете да изпълнявате такава програма. Така ще мога да си представя, че детето Ви няма да преживее това, което преживявате Вие.
Бъдете здрава!

Здравейте!
Тази трудност да си поемеш въздух е типичен симптом при панически състояния. Ще Ви дам едно упражнение, което директно повлиява върху това чувство, да не можеш да си поемеш въздух.
В основата на това чувство стои точно обратното. Всъщност човек не може да издиша докрай. Тоест - трудното вдишване се дължи на трудно издишване и задържан в белите дробове въздух, беден на кислород, който не излиза оттам. Упражнението, което давам на мои клиенти в такава ситуация, е следното: да издишат силно, много силно, много, много силно. И когато имат чувството, че дробовете им са напълно изпразнени от въздух, да се натиснат дори с ръка, та още да издишат. Докато не достигнат до момента, в който вече имат непреодолима нужда от вдишване и тогава вдишват мощно въздух. Ако упражнението е направено добре, на човек буквално му причернява пред очите от тази хипервентилация /нахлуване на голямо количество кислород в кръвта/. Усещането е нещо подобно на това да си бил потопен във водата и да не си можел да дишаш и изведнъж, с последни сили успяваш да изплуваш отгоре и мощно да поемеш въздух. Нека си прави упражнението по няколко пъти на ден.
От опита си ще Ви кажа и каква е най-вероятната причина човек да има такова чувство. Причината се корени в преживени травматични състояния в по-ранното детство. Възможно е детето наистина да се е давило и това да е причината да има останало чувство, че не му стига въздух. Но е възможно също така да има травматични преживявания в тесни пространства. В практиката си съм виждал това при хора, които са били заключвани в детството за наказание в тъмната баня или в килера. Също така го имат и хора, които са имали неприятни преживявания в затворено пространство с друг човек, от когото са се ужасявали, но не са можели да избягат. Например случката се разиграва в асансьора или в някое мазе или друго тясно пространство.
ИЛИ пък много-много ранно преживяване при раждането. Например детето се е родило с омотана пъпна връв около врата и се е задушавало или пък е стояло повечко време в кувьоз...
С една дума, тук се изисква конкретна терапевтична работа, съобразена с реалните събития от живота на детето и аз само Ви давам примери, за да се сетите за какво става дума при Вашето дете.
УСПЕХ!!!

Първо, бих попитал момче ли е, или момиче това дете? И също - на кого прилича това дете? На Вас или на баща си, или на друг човек от семейната система - леля, чичо, баба, дядо... Кой е такъв затворен, неуверен... Кой е преживял страшни неща? И какви неща? Без допълнителна информация нищо конкретно не мога да ви кажа.

Здравейте г-н Стефанов,
Мъж на 38г. съм. Изпитвам трудности да организирам и контролирам времето, вещите и действията си.
От около две години нямам постоянна трудова заетост, ежедневието ми минава по хаотичен начин. Вече немалко време не мога да създам стабилна интимна връзка и това също ме затормозява. Може да се каже, че се нося по течението. Осъзнавам дефицитите си и опитвам да ги преодолявам, но някак си се чувствам блокиран и в неспособност да преодолея стагнацията. Предполагам е логично да ме насочите към работа с професионалист, но не съм в добро финансово състояние и към момента не мога да си го позволя. Какви съвети/насоки бихте могли да ми дадете?
Предварително Ви благодаря!

Здравейте г-н Стефанов, може ли да дадете и други примери за тази "лоялност" към другите поколения, как да се самодиагностицираме, че правим нещо именно заради това и как да "скъсаме" тази зависимост. Гледала съм интервюта с вас и често говорите за това, но всъщност тези модели от преди десетилетия, с отражение в наше време, което съпоставимо преди 50 - 100 г. е друг свят, но реално, като отражение на поведение ни днес, ни е все по-трудно да си го обясним, преработи и най-вече защо го правим. Защо е тази "лоялност"?

Здравейте!
Обикновено в първите изречения, които казва или пише, човекът изразява най-главното, най-показателното в неговата проблемна ситуация...
И така, Вие още от първите си изречения говорите за неорганизираност, говорите за неспособност да създадете ред в живота си, говорите за хаос. Откъде може да идва това усещане за неподреденост? Най-често това показва, че човек не стои на правилното си място в своите отношения с родителите. Защото те са най-значимите и влиятелни хора, които формират живота ни.
Какво  значи това? Това значи да сте си разменили ролите и оттам да имате усещането за пълен хаос. Тоест - вместо да стоите там като дете, което получава, аз си представям, че най-вероятно стоите като човек, който дава. И който е приел ролята да присъства в живота на своите родители, да подкрепя техните проекти и идеи, да им копае градината в прекия и преносния смисъл на думата, да се грижи за тяхното емоционално благосъстояние... Представям си, че е възможно Вие да сте се поставили в ситуация на партньор и едва ли не на родител спрямо родителите си. И вместо, когато ги виждате, да кажете на майка си: "Мамо, много те моля, направи ми от онази юфка със сирене, дето ми правеше като дете!". Или "Я ми разкажи отново как като бях на 6, паднах в една пряспа с шейната и баща ми ме извади оттам, вече едва ли не посинял от студ. Тогава кое дете дойде да ви каже, че с мен се случва нещо страшно?".
Ето това е типичното детско поведение спрямо родителите. Защото ние сме деца на своите родители, докато сме живи. И ако вземем спрямо тях една по-висока позиция на емоционално подкрепящи фигури, на хора, които изслушват техните оплаквания един от друг; на хора, които се опитват да посредничат в техните отношения, то тогава ние се нагърбваме с едни непосилни задачи и не ни остава никаква енергия за собствения ни живот. Тогава няма кой да подреди живота ни, няма кой да ни помогне да преодолеем собствения си хаос, просто защото това може да бъде само наша собствена задача. Никой друг не може да ни я свърши.
Но как да я свършим ние, ако сме останали без енергия, защото сме се изчерпали емоционално, интелектуално, а често и физически в стремежа си да се опитаме да направим родителите си доволни и щастливи? Струва ми се, че това е посоката, в която има смисъл да гледате, за да разрешите Вашия проблем. Въпросът е: къде разпилявам своята енергия? И съм абсолютно сигурен, че това е посоката, в която е смислено да гледат немалка част от хората, които участват в този форум и четат текстовете на професионалистите. За Вас и за тези хора пиша тези думи.
Бъдете здрав!