Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте,
Моля за съвет! Млад човек съм и работя в сфера в която от много време исках да бъда. Заплатата е прилична, работното време, локацията и професията също. Но има един голям проблем - работата не е това, което трябва да се бъде, има много малко работа, а когато има такава, процесите са тромави. През повечето време ежедневието минава скучно и монотонно. Нито колегите, нито мениджъра са добре. Няма и никакви шансове за развитие. С всичко това мотивацията ми спадна адски много и не знам какво да правя. От една страна във време на криза имам сигурна и добра работа, от друга ежедневието ми е еднообразно и средата ме потиска. Дори и при минимална работа се прибирам с отегчение и умора.  Моля за съвети, имали ли сте подобно решение и какво да правя......

Здравейте отново. Благодаря за подробната информация. Прочетох я с интерес. Действително сте прав за подходите съм хиперактивните деца и аз ги прилагам. Но ще повторя въпроса си, защото мисля, че не ме разбрахте какво точно искам да попитам.

На пазара (съответните центрове за детско развитие) се предлага метод с набор от сеанси, които чрез поставени електроди на главата и друга иновативна технология се тренира мозъка, така че да увеличи концентрацията в занятията, намали хиперактивността, и този метод е траен, т.е. изменението остава завинаги. Нарича се ЕЕГ Биофийдбег/Неврофийдбег.
Знам, че още не е научно обоснован, но пък уж дават гаранция за високи резултати. Има ли сте пациенти минали по този метод? И дали резултатите действително са надеждни?

Също ако може да попитам дали ние родителите можем да различим дали липсата на концентрация при детето ни е слухова или зрителна?

Благодаря

Здравейте!
Не бих могъл да отговоря на тези въпроси. Защото нямам навика да питатам клиентите си при кого са ходили и как изглежда неговата работа.

ДЕТСКИЯТ СТРАХ ОТ УМИРАНЕТО
Здравейте!
Когато се страхува от смъртта - своята или на родителите - за детето е важно да говори с родителите си по темата за смъртта по един спокоен начин. Няма нищо по-лечебно от това, когато лекуваме този всеобщ страх. И аз накрая смятам да ви дам примери за това, как биха могли да изглеждат едни такива разговори.
Много хора смятат, че при подобна ситуация е добре да не говорим по темата за смъртта, та детето да не се плаши. Това просто е невярно и тези хора всъщност по този начин отреагират собствения си страх от тази тема. 
И така: случило се е нещо голямо и разтърсващо на дъщеря ви: среща със смъртта на близък човек. И не само: среща със скръбта и чувството на безпомощност пред смъртта, което тя е видяла в баща си. А за децата да видят баща си безпомощен е твърде много. Йордан Радичков има един разказ, в който описва как детето и бащата вървят през зимата към къщи. Изведнъж бащата се подхлъзва и пада в снега. Тази гледка се оказва трудна за понасяне от детето: как така този огромен и силен баща, на когото то разчита, пада изведнъж на земята! Детето в разказа е смутено и потресено. Защото децата очакват от бащите си да са всесилни. Може да са лоши, дори да ги наказват и бият, но да са всесилни. В това отношение майките са по-пощадени от подобни свръхочаквания.
В тази ситуация е добре да говорите с детето си за това, което чувства. И то да говорите с него, следвайки някои важни характеристики на такъв тип терапевтични разговори. Което означава на първо място да му предоставите пространство да се изкаже, да сподели най-съкровените си мисли и чувства. А това се постига, когато дъщеря ви реши да ви сподели какви са нейните плашещи мисли, вие да ѝ казвате: "Да, разбирам!" и да я прегърнете. А  не да ѝ казвате: "Не се притеснявай, това не е вярно". Така тя би се чувствала отхвърлена. Разбира се, най-добре е да я заведете при професионалист, който ползва психотерапевтични инструменти. Или вие да си направите поне една сесия. Но сега - нека продължим нататък.
Детето ви се е свързало със страха от смъртта на родителите си. Важно е да разбираме, че децата се страхуват повече от смъртта на родителите, отколкото от собствената си смърт.
Особено този страх се активира вечер преди заспиване /ще ви дам насоки първо за нощния страх/. Защото заспиването прилича на умиране, като се замислите. То също е напускане на този свят и отиване някъде другаде. Не напразно в гръцката митология богът на съня - Хипнос, е брат-близнак на бога на смъртта - Танатос. Те двамата са синове на Никта - богинята на нощта.
Затова бих ви предложил да поговорите с нея за разликата между заспиването и умирането, например ето така:
Вие: - Прави ми впечатление, че ти особено много се страхуваш да не се случи нещо с мен през нощта, докато спя. И те усещам да влизаш в стаята и да ме проверяваш. Но все пак има разлика между това, човек да заспи и да умре. Според теб каква е разликата? 
Тя: - /Отговаря ви какво си мисли по въпроса, а вие я изслушвате и накрая казвате "Да, разбрах"/
Вие: - Добре, а каква е приликата? Може би тези двете неща си и приличат. Как мислиш?
Тя: - /Отговаря ви, а вие я изслушвате и накрая казвате "Да, разбрах"/
Вие: - То и аз мисля, че като заспиш, ти не можеш да виждаш какво се случва около теб и това си е малко страшно. Обаче ние с теб можем да се опитаве да се сънуваме взаимно. Ти ще сънуваш мен и баща ти, а ние ще сънуваме теб. И ако успеем да си запомним сънищата,  ще си ги разказваме. Така и през нощта ще бъдем заедно и няма да има нищо страшно, че спим. Хайде да опитаме още тази нощ!
С тази игра на сънуване много деца на родители, мои клиенти, са преодолели нощните си страхове, които при децата често са свързани с мисълта: Къде изчезвет мама и татко,  когато не ги виждам?!
Би било добре да си говорите с нея и за това, какво става с хората след смъртта.
Да, това си е страшно, но такива разговори ще я разтоварят постепенно. И отново е добре, след като тя си каже мнението, да ѝ кажете: "Да, разбрах." , а не да спорите с нея.
Например:
- Според теб какво става с хората, когато умрат?
- Понякога си мисля, че душата им отива при Бог /или на небето/
- Да, разбрах. Много хора мислят като теб. А и аз съм си го мислила /така я приобщавате към себе си и към други "много хора", за да не се чувства сама. Защото, както казва Аристотел,  човекът е "обществено животно" и за него няма нищо по-страшно от това, да се чувства сам/
или
- Мисля, че човек изчезва и от него не отава нищо,  след като умре.
- Да, разбрах. Много хора мислят като теб. А и аз съм си го мислила.
И понеже това второто в известен смисъл е по-плашещо, можете да отворите и още една тема, която дава повече широта на възприятието и повече спокойствие. А именно:
- Да, ти се страхуваш от това, че след края на живота си човек може би изчезва и става нищо. Но помисли си, къде е човек преди началото на живота си? Например къде си била ти преди да се родиш? Да, ти си била вече жива в корема на мама 9 месеца. Но къде си била преди това? Къде е човек преди да бъде заченат?
/така се потапяме в мисълта, че накрая на живота отиваме в нищото, преди началото му, обаче, също сме били в нищото. Излиза, че това нищо не е съвсем нищо. Щом от него тръгваме и до него стигаме! Повярвайте ми, че тази главоблъсканица е доста успокояваща. Докато мисли над тези неща, човек спокойно може да заспи./
Има и още един важен въпрос: доколко съпругът ви е успял да преодолее смъртта на баща си? Доколко е успял "да пусне" баща си? Ако още не е успял, защото там има някакво чувство за вина или фактори, които пречат, то това неминуемо се отразява на детето. И в такъв случай и съпругът ди е добре да поработи над себе си с помощта на терапевт...Ако чувствате доверие - с мен, или пък с някой друг...
Това е от мен за сега.
Ако този текст ви е навел на важни размисли, напишете и вашия коментар. Ще отговоря.
ЖЕЛАЯ ВИ ВЕСЕЛИ ПРАЗНИЦИ И ЗДРАВЕ И ЩАСТИЕ В СЕМЕЙСТВОТО!

Здравейте!
Вие искате повече динамика. Иначе ви е скучно.
Мисля, че скуката е състояние на духа и не е свързана с това, какво се случва около вас...
Разказвам ви един виц, който най-вероятно отразява истинска случка.
"АнглиЙският писател Бърнард Шоу отишъл на официален прием. Прибрал се у дома късно през нощта.
Икономът му го посрещнал на вратата и попитал:
- Е, господин Шоу, как беше на приема?
Бърнард щоу отговорил:
- Ако не бях аз, щях да умра от скука!"
Давам ви и линк към темата на Ели Мантовска, която току що влезе в бгмама. Тя е кариерен консултант и вероятно ще ви даде още един интересен поглед.
https://www.bg-mamma.com/?topic=1282331&utm_source=NewTopic& … tm_campaign=Mails
Поздрави и весели празници!

Много Ви благодаря за отговора! Аз наистина така се опитвам да я успокоя, като сменям темата, за да забрави или като се опитвам да я убедя, че това от което се страхува не е реално, вместо да говорим открито и спокойно за страховете й. Дадохте ми доста насоки за размисъл, благодаря за което.
Относно съпруга ми - да, мисля, че не е преодолял смъртта на баща си. Има чувство за вина, че е можел да го вижда по-често, да се грижи повече за него,  да прекарва повече пълноценно време с него. Време, което си мислим, че е безкрайно с нашите близки, а то в даден момент свършва изведнъж...И остава чувството за нещо недовършено, неизговорено. Но когато се случва да говори с нея за баща си й разказва весели истории с него или й казва, че е бил много добър човек.
Много ми стана интересно това, как децата виждат бащите си. Опитваме се да сме силни пред детето в много ситуации, за да се чувства стабилна, но сме хора с доста емоции и понякога не ни се получава.
 Също това, че щом преди раждането сме били в нищото и след смъртта отиваме в нищото,значи това нищо всъщност е нещо. Тази главоблъсканица ме замисли и мен
Благодаря Ви за невероятните съвети!
Весели празници!

Здравейте, д-р. Стефанов. Аз съм жена на 23 години със следния проблем - гласът ми е като на малко 6-7 годишно дете. Липсва ми гласът, който бих искала да имам, а именно такъв на истинска жена, а не на дете. Този проблем ме комплексира постоянно и се хващам как, когато говоря имам чувството, че всички са се фокусирали вурху гласът ми и това сякаш изгражда у мен чувство за малоценност. Още от тинейджърските години хората ми казват, че говоря много тихо и не малко пъти се е налагало да повтарям нещата, които искам да кажа. Това продължава и до днес, когато вляза в магазин, за да закупя нещо понякога се налага да го повторя пи 3-4 пъти, докато ме чуят. До сега си мисшех, че просто гласът ми е тих и това е, но от скоро се замислям дали не е някаква защита на организма, изградена въз основа на комплексите ми и несъзнателно да си намалям гласа (надявам се разбира какво искам да кажа). Не съм сигурна дали моят случай е за логопед или психолог, но реших да се обърна към Вас, защото четох в една статия, че детският глас може да се дължи на забавяне в развитието на човека или на психически проблеми. Според Вас може ли да се промени гласът ми и, ако да, какво бихте ме посъветвали? Сърдечно Ви благодаря за отделеното време!

Здравейте!
И честита Коледа!
Предполагам, че сте ходили на различни прегледи и физиологичните причини за тихия ви детски глас са изключени. И остават евентуално само психологическите причини.  Смятам, че върху гласа може да се работи и да се променя.
От друга страна - това, че според вас тихия глас е някакъв вид психична защита, звучи много реалистично.
Ще ви задам и няколко въпроса:
- от кога имате този тих глас?
- с какво го свързвате? много често родителите искат децата "да се виждат, но да не се чуват"
- тихият глас може да е свързан и с някакъв страх, който сте преживели в детството. И ако страхът е от детството ви, тогава е разбираемо защо гласът ви, освен че е тих, е и детски. Защото често човек "замръзва и остава" в травматичното и плашещо преживяване, сокато не го преработи в психотерапия.
- има ли човек от семейната ви система /родители, техни братя и сестри, баби и дядовци, прабаби и прадядовци/, който да е пострадал или да е обявен за черната овца в семейството заради това, че "много му знае устата"; че не знае кога да замълчи и т.н.
Това са въпросите ми на първо време. Но според мен е добре да поработите дирестно върху проблема при среща очи в очи.
Поздрави!

Освен това може да прочетете и пост 926, където става дума за ситуация, подобна на тази на съпруга ви.
Бесели празници и на вас!

Здравейте, д-р Стефанов!
Искам да споделя това което ме мъчи отскоро време.
Става въпрос за отношенията със съпруга ми!
Преди време ме остави бременна и замина да се забвлявя предложи ми да отида с него но просто ме беше страх защото карах много тежка бременост но въпреки това той ме остави и отиде да се забавлява. Чувствах се много зле и под влияне на нерви като прибра му казах, че искам да се разделим защото се чувствах изоставена от него с тежка бременост. Мина се време и пак се управихме. Но през цяла съжитесъво той ме държеше на страна от всичко не споделяше с мене решаваше си сам нещата вимаги катого се върштаха родители му той ставаше друг човек Постояно ме тормозеше психически псуваше ме обождаше ме с много грозни думи само дето не ми е посяягал.Роди ни се детенцето с надеждата че вече няма да прави така но уви не спря всеки ден намираше за какво да се държи лошо с мене обиди псувни а аз ми ставаше гадно и нямаше ден в кой аз да не съм разплакана. Преди празниците в спор ми каза че отношенията ни вече са се променили но все твърдеше че ме обича много и не може без мен и детето но яено  това е било една голяма лъжа. На 25 декември родителе му пак бяха се прибрали.  И винаги се стигаше до раздели когато те се приберат. Искаше да взема детето да го води при родните си но той беше понастинал малко и ме беше страх да го води и почна да ме обижда копеле мръсно и т..н. И замина и ни остави с детето съответно той си отиде в тях два дни не ме потърси дори да пита за детето. И аз съм кълбо от нерви от дата която остави мен и две месечното ни дете постояно съм претеснена ме спирам да рева само лоши неща са ми в главата че ще ми вземе дете и т.н. Днес ми заяви че е категоричен и че се разделяме реигирах много емоционнална защото аз го обичам много и не мога да си преставя живота без него въпреки хилядите уби. Не знам как да се събера да да продължа напред без него и мисълта без него ме натъжава много. Моля ви за съвет защото ми е страшно много тежко. Благодаря ви предварително.

Здравейте,имам дъщеря на 3 г.9 м. Ходила е на ясла, а сега е първа група,имаме проблем с комуникацията като цяло.В къщи приказлива,както и с хора от семейството (баба,леля ,дядо). Проблема е че например ако в градината е пита нещо госпожата тя отговаря,но сама да започне да разговоря не.На площтадката ако някой дете е пита нещо тя понякога отговаря,друг път идва и ми казва че и се пиее вода,за да избяга от детето!!Ако някой дете например рисува с тебешири,тя го гледа но не отива да си поиска,аз отивам до нея и казвам питай детето дали може да рисуваш,тя казва не не неискам!Попринцип с племениците ми играе на каквото те кажят,тоест тя е пасивна!С тази изолация,нямаме много контакти и ме е страх да не стане по зле!Кога идва време детето да се запознава,малка ли е или просто е срамежлива,стеснителна?Водих я на психолог на 2 г 8 м казаха ми че е малка,все едно има бариера която и пречи да се отпусне? Благодаря ви весели празници!

Здравейте, днешното ми питане не е за може би нещо важно/смислено, но забелязвам една тенденция  в начина по който роднините ми се обръщат към мен  след смъртта на баща ми .
Бях си за Коледа да ги видя и баба ми и дядо ми понякога се объркваха и ми казваха  за себе си "баща ти /майка ти отиде да потърси едикоеси ... " (вместо баба ти /дядо ти ), също и леля ми при която бяхме отседнали - "баща ти " - вместо "чичо ти " .
Майка ми е починала отдавна , но баща ми се спомина преди 3 години и след това почнаха тези обърквания.
Чудя се дали  е грешка на езика или пък от тяхната възраст (карат 80те баба и дядо ми ) или пък подсъзнателно искат аз да заема мястото на баща ми като тяхно дете, демек така да се справят с тъгата по него.

Здравейте отново, д-р Стефанов. От няколко дни при заспиване се опитваме да приложим казаното от вас, да се сънуваме и по този начин няма да се разделяме, но става с големи уговорки. Не иска да играем на тази "игра" и държи на нейното си да заспивам с нея. С големи уговорки успявам да я убедя да заспи сама. Като я попитам защо иска да спя с нея, притеснява ли я нещо казва,че просто иска да сме заедно. Въпросът ми е да продължавам ли да настоявам да заспива сама и да се сънуваме, защото сега става насила? Иначе като изляза от стаята си заспива. Благодаря.

Здравейте!
Ако правилно съм ви разбрал, предписанието действа. Но все пак това са три години, които си е създавала определени нагласи и нещата се случват бавно.
Може би е добре и да ѝ кажете, как сте я сънували, да я попитате тя какво е сънувала... Защото след тази инструкция тя най-вероятно ви сънува, но по един символичен нацин, какъвто всъщност е езика на сънищата.
Говорете с нея и за смъртта, по начина, който ри описах.
И ако ви разкаже какъвто и да е сън, напишете ми го.
Поздрави!

Струва ми се разбираемо. В случая липсващият човек, за когото всички си мислят, е баща ви. И чувството за тази липса се засилва, когато ви видят вас, защото ви асоциират с него. Съвсем естествено е всички да правят подобни грешки.