Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Много благодаря!
Бъдете здрава и вие и хората, които обичате!

Здравейте!
Явно е необходима промяна. И това, което ви предлагам, е да промените поведението си по един странен начин.
Опитайте се да стоите по често в мълчание, особено докато се храните вечер заедно. /това е валидно на 100%, само ако живеете заедно. Иначе може да го приспособите към вашата реалност/
Имам предвид - да не сте активна за  подържане на  разговора, а да отговаряте едносрично и да се отнасяте отново в мълчание. В мълчанието има много силно емоционално присъствие и много еротика. В съвместното хранене - също. Ако в мълчанието докоснеш другия "случайно" с крак под масата, усещането минава през цялото тяло.
Възможно е това да предизвика проявлението и на други потиснати чувства у него. С тази приповдигнатост и шегички, за които говорите в първия си пост, човекът вероятно прикрива това, което е дълбоко в него и го терзае. /Нас мъжете така ни възпитават / Но по-добре да се получи каквато и да е реакция, а не да се стои в едно и също състояние на "забавление".
Има и още нещо важно: мълчанието е много силен и много деликатен инструмент за общуване. Затова ако сте му ядосана за това, което трябва да изтърпявате, по-добре не го правете. Защото има риск да влезете в образа на "наказващото мълчание на майката". Знаете  какво имам предвид. Психоаналитиците много обръщат внимание на това, дали майка ти те е наказвала с мълчание, когато си бил  малък.
Но мълчанието, за което говоря, е от друг вид. То изостря сетивата и създава очакване за силни емоции и страсти. И когато се проникне човек от него, целия му начин на присъствие в пространството може да се промени.
И още нещо - направете го само, ако го усетите като нещо свое. Нека да не е експеримент, а нещо почувствано отвътре.
Поздрави!

Благодаря! Ще обмисля съвета Ви. Малко ще ми е трудно да го превърна в действие, защото мен лично са ме наказали с мълчание като дете, но ще се опитам и да погледна от друга гледна точка.

Здравейте д-р Стефанов,
Като писахте за накаЗване с мълчание изведнъж се сетих и аз, че мен точно по този начин ме наказваше майка ми. Веднъж се случи, че цяла седмица не ми проговори, питах я нещо а тя като че ли не съществува. Сега се усещам и аз, че когато се ядосвам за нещо не ми се говори, слагам си слушалките и не искам да ме безпокоят. Моят съпруг така много се чувства обиден, защото като бях тъжна или ядосана за нещо в работа и с него не говорих.

ЗА НАКАЗВАЩОТО МЪЛЧАНИЕ
Здравейте, Salli123 и aya_2012!
Тази практика е наистина доста популярна. Майката казва на детето: "Щом правиш така, няма да ти говоря! Не съм ти вече майка!"
Достатъчно е една майка да реализира заканата си само за 5-10 минути, за да измъчи детето си и то да се чувства виновно и безпомощно.
Представете си, обаче, какво става, когато този период продължи ден, два или дори цяла седмица! Тогава детето страда жестоко и дори иска да умре. Активизират се тези типични детски фантазии за собствената смърт: "Аз като умра, всички ще плачат. И мама също ще страда и ще ме обича"
Заради популярността на тази практика може би съществува израза "тягостно мълчание". И самото преживяване на мълчанието и дори на тишината като "тягостни".
И тук някъде се накърнява дълбокия смисъл и красотата на мълчанието: да стоим заедно с този, когото обичаме, да си мълчим и да усещаме с всичките си сетива присъствието на другия.
Това е една изключително силна любовна практика!!!
Но ако имаме от детството си опита от наказващото мълчание, може да ни е трудно да стоим в такова преживяване. Стремим се да запълним тишината с думи, музика или шум от всякакво естество.

Здравейте, Людмил Стефанов, според Вас това наказващо мълчание е грешно ли? Не го практикувам, защото не мога, много съм приказлива и забравям, че не трябва да говоря , но се замислих за провиненията на децата.
Тогава какъв съвет бихте дали за "наказание" на дете? Забрана за нещо любимо, без джобни, да свършат нещо вкъщи или нещо друго? Кой е най-добрият вариант? И добре ли е материалният стимул при свършена работа?
Благодаря.

ЗА НАКАЗАНИЯТА НА ДЕЦАТА
Здравейте!
Наистина смятам, че наказването с мълчание е твърде тежко и безпощадно за децата.
Наказването с отменяне на любими неща може да има своята роля, но е важно да се прави, като се дава определен срок и накрая се дава и амнистия.
Много е противопоказно да се даде такова наказание, без да се определи срок /"Ще ти взема телефона и ще ти го върна, когато си промениш поведението!"/. Това звучи като доживотна присъда. Детето няма никакъв обективен критерии и никакъв шанс и само се озлобява.
Добрият вариант е: /"Ще ти взема телефона за три дни и искам да видя реално подобрение, преди да ти го върна!"/ 
Важно е, обаче,  освен краен срок, да даваме и амнистия. Например на втория ден, като сме видели подобрение, казваме на детето: "Виждам, че наистина се стараеш. Затова ти връщам телефона още сега. Вземи го и искам това да не се повтаря!". И детето се радва и е благодарно! Амнистията създава мотивация за в бъдеще. Показва добронамереността на родителя. В противен случай оставяме детето последния ден нервно да очаква края и да ни се гневи, че е получило това наказание. Третият ден му идва в повече. Амнистията му показва,  че родителят е съпричастен на неговите чувства и страдания. Това го кара да мисли, че може да разчита на неговото разбиране и получава положителна мотивация в дългосрочен план.
Наказването чрез отнемане на джобни стои много зле, защото парите в нашия свят са символ на жизнената енергия. Когато не даваш на детето си пари, усещането му е, че  застрашаваш съществуването му. Така то губи доверие в животворната роля на родителя в живота си. Ако това се прави често, то най-вероятно ще се депресира. Освен това ще се чувства унизително пред своите съученици. Деца, които са наказвани по този начин, много често започват да крадат пари от съучениците си. /Мисля, че това може би е по-добър вариант от депресията/

Здравейте! Доколкото разбрах, се занимавате и с детска психология. Моят син е малък, на 11 месеца. Искам и Вашето мнение (освен това на консултанти по кърмене, ранно детско развитие и т. н.)

От месец вече бебчо е решил, че трябва да се храни абсолютно сам, където и когато пожелае. Готвя нонстоп по няколко различни ястия, за да може да избира, защото има претенции (цвят, форма, консистенция). Лъжица не иска и да погледне. Преди да започне този период си ядеше съвсем нормално, аз го хранех с лъжица, той си хапваше също сам, няма проблеми с дъвкането от самото начало на захранването. Хапваше си завидни количества.

Откакто се е родил се водя по него, кърмя го на поискване също. В момента пак се връщаме като в началото и реално основно е на кърма.

От позицията на психолог какво бихте ме посъветвали? Мога ли да направя нещо, че да разредя кърменията, да увеличим твърдата храна без да остане гладен и травмиран?

Благодаря предварително!

Здравейте!
Въпросът е встрани от моята компетентност.
Бъдете здрави и вие и детето!

Колкото и да мисля не мога да разбера на какво се дължи това напрежение/тревожността. Относно какво трябва да извадя от нас и на този въпрос нямам отговор , преди няколко години имах проблеми със съня, както предполагам по-вечето хора, както и бях в депресия. Може би ме е страх от този момент от живота ми Иначе в този апартамент сме от около 7 години и мисля, че няма нещо което да ме притеснява. Живеем само ние-със съпруга ми и децата.

И аз съм в групата на възпитаваните чрез мълчание. И това важи с пълна сила за мен, че никога не съм разбирала как се стои с някого в мълчание и наслада... Освен това в пълна тишина не мога да стоя изобщо. Още със ставането си от леглото пускам музика и телевизор. Той върви дори когато не гледам нищо конкретно. Просто не мога да седя без никакъв звук. Сега разбирам защо е така... Въпросът ми е какво можем да правим, за да намалим това въздействие от детството върху нас и най-вече как да съумеем да не го прилагаме върху съпрузи и деца (което понякога става несъзнателно, просто като реакция, с която сме свикнали)...

Здравейте, Wild Wind!
Приятно ми е, че се включвате и в тази тема. За вас специално има значение и това, че майка ви е пазила мълчание по най-важния въпрос в живота ви: "Кой е моят баща?"
Вие сама казвате, че сте имали склонността НЕСЪЗНАТЕЛНО да прилагате това наказващо мълчание върху съпруг и деца. Това е смисълът на моята работа: когато човек разбере какво прави несъзнателно, той в голяма част от случаите спира да го прави. Така че най-вероятно и вие ще спрете постепенно да го правите.
Как, обаче,  да преоткриете красотата на другото мълчание и на тишината? Как да спрете да живеете на постоянно пуснат телевизор?
Това може да стане на два етапа:
ПЪРВИ ЕТАП
Мисля си, че вие може би имате един постоянен вътрешен монолог, постоянни неприятни думи и мисли, които ви звучат в главата. И телевизорът ви е нужен, за да ви разсейва от тях и да не ги чувате толкова силно и натрапчиво. Нужен ви е ВЪНШЕН ШУМ,  който да заглушава ВЪТРЕШНИЯ ШУМ ОТ НЕПРИЯТНИ МИСЛИ.
Всички ние имаме такива неприятни мисли. Те представляват вайкания, съжаления и притеснения, насочени към миналото и към бъдещето: 1. Защо преди време се е случило еди какво си? И как можа точно на мен да ми се случи? (към миналото) 2. Какво ще стане сега? Да не вземе да стане еди какво си? (към бъдещето)
Ако и вие мислите така, можете да опитате следното: направете специално място за тези неприятни мисли за миналото и бъдещето и му дайте някакво име. Например: Дом на моите мисли, Почивна станция на моите мисли, Пещерата на мислите... Нека да е нещо друго, което вие сте си измислили сама... Това специално място може да е кутия, буркан, чекмедже - вие решете.
Започнете да записвате тези мисли, които най-често ви навестяват. /Докато ги записвате, стойте без телевизор, в тишина!!!/   Ако ви се вижда много това писане, тогава можете да ги обозначавате само с по едно изречение или с някакъв нарисуван символ или картинка. Важното е да можете да си ги разпознавате за коя точно редовна ваша мисъл става въпрос.
Слагайте записите в това специално място, което сте направили и нарекли за тях. Когато поставяте нещо ново, което ви се е появило като неприятна мисъл, можете да си преглеждате и другите.
Целта е главата ви да се "изпразни" от тези мисли и те да отидат в това място. Според мен тук се крие основната  полза за хората от това, че са измислили писмеността: да изпразват главите си от мисли и идеи, които иначе трябва да се помнят. Слагаш идеите и мислите на листа, вместо да си ги носиш в главата. Хитро, нали!
ВТОРИ ЕТАП
Вторият етап може да започне да се прави почти едновременно с първия. Тук ви давам идеи от древни практики, които обаче се използват и в гещалт терапията. Целта им е да се осъзнава настоящия момент, истинската реалност.
Започнете да се вслушвате в тишината. В тишината всъщност има много звуци: ще чувате птици, вятър, далечни гласове, коли... Правете това вслушване съзнателно по 5-10 минути на ден или колкото ви е приятно.
Освен да се вслушвате в тишината и в звуците, можете да се вглеждате в предметите от околното пространство. Вглеждате се в някое цвете в стаята или някъде навън, помирисвате го, внимателно разглеждате шкафа, стола, чаши, снимки, разни вещи. Ако имате импулс, вземете ги в ръце, повъртете ги да ги видите отвсякъде, докоснете ги да почувствате материята им.  Правете го така, ВСЕ ЕДНО ЗА ПРЪВ ПЪТ ГИ ВИЖДАТЕ... Ако го направите, ще усетите и осъзнаете тяхната красота, тяхното силно и интересно присъствие. Това също 5-6 минути или колкото ви е приятно.
Каква е целта на всичко това? Целта е да се освободите малко от мислите за миналото и бъдещето, които са доста драматични и фантастични, и да се свържете с настоящето, с реалността, от където идва спокойствие.
Когато напреднете дори съвсем  малко в тази практика, няма да имате нужда да заглушавате мислите си с телевизора.
Поздрави!

Не бързайте. Това, че започвате да се свързвате повече със съпруга си, тепърва ще подейства и ще ви води към повече спокойствие...

Изключително полезни съвети и практики относно тишината! Със сигурност ще ги приложа, още повече, че имам склонност към писане и обичам писането.
Много хубаво е, че в темата давате чисто практични съвети.
Поздрави!

Здравейте. Имам проблем с мъжа ми. Той е много мил и внимателен, и любвеобилен, до момента в който не избухне. Проблема е,че се ядосва за незначителни неща,държи се грубо, а след това съжалява и започват извиненията. Не ме е обиждал и не ми е посягал. Винаги е правил каквото го помоля, само че понякога с много напомняне,а от негова страна е много мрънкане. Винаги е готов да помогне на приятел или роднина в нужда без да очаква нещо да му се върне което е чудесно .Проблем е също,че иска винаги да става на неговото и трудно отстъпва, съответно на цената на мноого мрънкане и сърдене. Има много голямо его (аз,аз и само аз)и ако стъпиш на него става страшно. Мисля си,че има проблеми с гнева и неговото овладяване. Също смятам,че е малко нарцис. Уж няма високо самочувствие,за външния си вид-не е доволен, но пък за други неща всичко знае и от всичко разбира,един вид дървен философ. Имаме дете. Грижи се и ми помага,но е голяма паника, да не падне,да не се удари и т.н. не дава косъм да падне от главата му. Мен лично това много ме изнервя и имаме разправии относно държанието му като "майка орлица". Вече не знам как да подходя към него и как да разговаряме,особено когато не сме на едно мнение,но той си държи на него и не признава нищо друго. Моля за някакъв съвет какво да направиме? Сами може ли да се справим или да идем на специалист? Благодаря за отделеното време!