Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте,
Описал съм подробно моя проблем в темата тук https://www.bg-mamma.com/?topic=1228039 .

Препоръчиха ми да се обърна към вас. Ще се радвам, ако отделите време да обърнете внимание на темата, за да не влизам отново в конкретика.
Интересуват ме следните неща.

1. Възможно ли е проблема ми да не е свързан въобще с въпросната ситуация, а да се дължи на друг фактор?
2. Според вас правилно ли съм се насочил в когнитивно-поведенческата терапия
3. Смятате ли, че това е проблем, който е бил зароден в мен много преди въпросната ситуация просто това го е отключило?

Благодаря предварително!

Здравейте, stefan89!
Това, което прави най-силно впечатление, е зациклянето, повтаряемостта на събитията. Тази повтаряемост е довела до това, да ви обзема чувството за несигурност, достигащо до страх,  когато нещата между вас и жената станат сериозни.
Обръщам ви внимание, че вие вероятно прехвърляте тази несигурност и в много други аспекти от живота си. Например - питате ме дали  когнитивно-поведенческата терапия е добра за вас, при положение, че аз не съм присъствал на вашите сесии и няма как да знам, как се чувствате от тях. Сякаш не вярвате в собствената си преценка.
Ще ви споделя и хипотезата, която имам, като се опирам на моя опит със Семейните констелации. Това е базисният метод, с чиято философия съм дълбоко свързан. Когато има такава повтаряемост в събитията /във вашия случай - разпад на отношенията в сюблимния момент, когато трябва да се направи решителната крачка/, много е вероятно по този начин вие да се приобщавате към съдбата на човек от предишно поколение във вашата семейна система.
Затова бих ви задал въпрос: има ли във вашата семейна система човек от предишно поколение, който да е претърпял  нещо подобно като вас, но може би и с по-тежки последици. Имам предвид човек, изоставен "пред венчилото", или починал внезапно след венчилото или дори убит заради любовта си към някого? Ако ви идват наум такива семейни истории, свързани с женитбата, източникът на вашите премеждия е в тази несъзнавана любов и лоялност, за която говори Берт Хелингер - създателят на основните концепции в метода семейни констелации.
Възможно е и просто да не сте преработили шока от първото ви такова събитие, но има голяма вероятност и горната хипотеза.
Помислете и ако имате идеи ми пишете.
Поздрави!

Благодаря Ви много. Ще обърна внимание на казаните от вас думи и определено ще потърся за подобен тип информация. Ще върна отговор веднага, когато мога.

здравейте г-н Стефанов,

Бих искала да задам въпрос как определено поведение на единия от родителите спрямо другия се отразява на връзката на децата им във възрастният живот.
Като дете бях свидетел как баща ми обсесивно ревнуваше майка ми, опщо  нездравословна ревност. къде беше, защо закъсняваш с 2 минути от работа и.. списъкът продължава. Тя остана в брака заради мен и брат ми.
В днешно време след 30 години брак е "щастлива", ако може да разговаря с колега от мъжки пол на работа без скандали.
Сега съм женена. Ревнувам съпруга си. Когато мисля обективно  с главата си, виждам, че е нездравословно и разрушава отношенията ни. Но имам този страх, че той ще ми изневери / ще ме изостави. точно както е имал баща ми. Освен  тази ревност, нямаме други проблеми.
  Той е добър съпруг.
 Как мога да си помогна?

Здравейте!
От описанието, което сте направили, разбрах малко конкретни неща. Останах с интересното впечатление, че вашият съпруг е много добър, мил, любящ, но не е АБСОЛЮТНО ИДЕАЛЕН.   На моменти избухва.
Ако водим разговор в тази посока, бих попитал, за какво избухва? Това е интересно и може да бъде обсъждано.
Прави ми впечатление също, че говорите за неговото "его" и  "нарцисизъм", наричате го "дървен философ". Сякаш му поставяте диагнози.
Струва ми се, че съпругът ви е човек, с който може да се живее добре, стига да се облегнете на неговите добри качества.
ИМА САМО ЕДНО НЕЩО, което ми изглежда като съвсем конкретна тема. Това е неговото свръх голямо безпокойство за живота и здравето на детето. Това, че стои като "майка орлица" и така  ви напряга и дразни. Вие сякаш сте си разменили ролите. Обикновено майката е тази, която повече трепери за детето, а бащите са склонни да го пуснат да се развива свободно, докато те си четат вестника /или фейса/ . Допускам, че от там тръгват най-често вашите спорове, които превземат след това пространството на семейните отношения. Казвам го, защото си представям, че когато той е загрижен за детето така извънмерно, вие имате чувството, че едва ли не ви казва, че не сте достатъчно грижовна. А може и наистина да ви го казва - не става ясно.
Моето вътрешно питане е,  какво ли  кара съпруга ви да е така напрегнат за здравето на детето? Питам се дали в родителското му семейство или в рода му няма загубени, рано починали деца - негови братя и сестри или братя и сестри на родителите. Или пък изоставени деца? Говоря за драматични истории с деца. Удавени, безследно изчезнали и т.н. При такива случаи и мъжете и жените са склонни да треперят за децата си, защото носят в себе си един фамилен страх или фамилна вина.
Ако е така, поговорете със съпруга си как резонират в него тези фамилни исстории. Просто говорете повече за неговите чувства, фантазии, мрачни мисли /ако ги има/. Дайте му пространство да споделя, без да го съдите. Това жените го умеят по-добре от мъжете.
Поздрави!

Здравейте, има ли спасение? Аз съм на 28 год, но изобщо не се чувствам на толкова, не мисля като почти 30г, не мисля, че съм постигнала нещата, които трябва да съм за тази възраст. Имам чувството, че съм останала някъде в миналото и нищо не се случва в моя живот. Не мога да разбера дали е така или просто мисленето ми не е нормално (т.е. никога от нищо не съм доволна). Как да осъзная къде греша?

Здравейте отново. Да,има история в семейството с брата на мъжа ми,може би наистина от там идва и страха му. Говорили сме по темата,той много страда ,защото не може да му помогне,той е хронично болен. Като малък е бил негов закрилник и сега явно се проявява и към детето. Относно егото,той също е признавал,че е голямо,не позволява да бъде накърнено. Избухванията не мога да ги определя конкретно,трябват страшно много примери,но стават когато нещо не се е получило по неговия начин или някой му е казал какво да прави,а той не обича да го "командват". Или в общи линии за незначителни (за мен) неща,за които или може да замълчи или няма смисъл да се ядосва. Ще продължиме да говориме и ще се опитам да не го съдя, изслушвам го,но не винаги мога да го разбера и да му вляза в положение,което отчитам сега като моя грешка. Благодаря Ви за съветите! Поздрави!

Здравейте, имаме проблем със синът ни, който е първокласник. Още преди да започне училище имаше проблем, по-трудно произнасяше думите, отказваше да пише букви. Сега в училище му е много трудно. Не мога по никакъв начин да го мотивирам да пише. Не може да се концентрира, ако му направя забележка започва да плаче. От страх започва да разказва някакви несвързани истории, обзема го страх и не мога да го накарам изобщо да пише. Как се процедира в такъв вариант. Дали да го запишем в друго училище, за деца със специфични нужди. Учителката ни каза да го заведем на психолог, но той започва истерично да плаче като му кажем, че трябва да отидем на психолог.

Да, така нещата стават по-ясни. Закрилниците на болни братя и сестри често не са преживели собствено детство. Трябвало е бързо да пораснат... И тези незначителни неща, за които понякога съпругът ви избухва, вероятно докосват натрупани от детството чувства.  По-нататък смятам да публикувам един текст от Берт Хелингер - създател на метода Семейни констелации, който касае отношенията между мъжа и жената. За мен текста е много вдъхновяващ. Поздрави!

Здравейте!
Въпросът е, от какво го е страх синът ви? Каква е семейната история? Какви са отношенията с баща му? Има ли загубени деца в семейството? Или някакви драматични истории?
Нужно е, може би и да се видят с тест способностите му, но според мен горните въпроси са по-важни.
Училища за деца със специфични нужди вече няма. Всички деца учат в масовото училище и ако има такава потребност, с тях работят ресурсни учители.
Освен въпросите по-горе, за мен е интересно и дали детето не е уплашено от една свръхмотивация, дали не живее с чувството, че няма право на грешка? Когато децата станат първи клас, най-важното за тяхното развитие е да чувстват, че имат право на грешка. Това ги прави спокойни и стабилни, за да се справят с предизвикателствата в училище. А щом така неистово се страхува от психолога, твърде е възможно да стои в чувството, че няма право на грешка. Затова не иска никой да го "поправя". Той така всъщност възприема психолога.
От моя гледна точка терапевтичният кабинет е едно от най-свободните възможни пространства, защото там никой не иска нищо от теб; никой не те притиска да се променяш. Там те приемат такъв, какъвто си...
Ще се радвам да пишете и да продължим.
Според мен при всички случаи е добре да се обърнете към професионалист.
Поздрави!

Много Ви благодаря, че отговаряте и пишете.
Проблемите са много.
Обстановката вкъщи на моменти е спокойна, на моменти много изнервена. Имаме и по-малко дете, на 2г и половина и плаче много често, през нощта, през деня. Много често му се караме на по-голямото дете, ако нещо са се скарали или сборичкали. Обяснявала съм, че не е проблем да прави грешки, но го е страх дори моливът да хване. Опитвам се да му държа ръката, но и това не иска и започва да се разсейва или да плаче. Например: днес трябваше да решим една задача по математика, например 6+7=?. И започваме да броим на сметалото, още не сме преброили първото число и той става от стола, казва, че му се пие мляко. Сипва си мляко, започваме да броим пак, измисля си друго оправдание, започва да остри моливът и така 1 час не можем да решим задачата. Почва да се крие в стаята, после се преструва, че се е ударил нещо.
Не знаем какво да правим. Като почнат да се случват периодично тези неща баща му се кара, аз също се изнервям и аз започвам да му обяснявам, че има домашни и не трябва да се крие, а да се опитва да ги реши. И влизаме в омагьосан кръг, всички сме изнервени, по-малкото дете плаче като ни чуе да се караме. Не знаем какво да правим.
Нямаме починали деца, но аз имам травми от детството и съм му разказвала, че съм била тормозена в училище, но като по-голяма. Разказвам му, че като съм била ученичка в малките класове му е било любим период. Не зная дали аз не съм го травмирала с моите разкази, но съм искала да го предпазя да не се кара със съученици и да не се бие с тях. Защото едно момченце от класа без да искало го ударило и зъбчето му паднало, то така или иначе се клатеше, но ди го изживя тежко и с плач. Всички други деца пишат в клас, той не пишел. Дори преигравал. Криел моливите, криел се под чина. Според мен от страх го прави, защото не разбира и много добре езика. Живеем в Германия. Но според учителката проблемът е друг.

МИРЪТ В СЕМЕЙСТВОТО
(Това е кратък текст от големия германски психотерапевт, философ и хуманист Берт Хелингер- създател на метода Семейни констелации. Ставадума за уважението между мъжа и жената и за това, че за да създадем добра връзка с партньора си е необходимо да се откъснем от родителското семейство и да се отдадем на собственото.)

Мъжът и жената се влюбват един в друг и тъй като много се обичат, те се женят. Тук и двамата трябва да признаят един факт. Мъжът трябва да признае, че се нуждае от жена, а жената трябва да признае, че се нуждае от мъж. И двамата трябва да признаят, че им липсва онова, което има другия, и че могат да дадат на другия това, с което са богати и което на него му липсва. Ако признаят това за себе си, между тях възниква взаимен обмен. Необходимо е  съпругът да  уважава жена си като напълно различен човек в почти всички отношения и съпругата също да признава, че съпругът не прилича на нея почти във всички отношения. Но признавайки това, те да са способни да се отворят един към друг - това е в основата на добрите отношения в брачните двойки.
Често, когато мъжете се съберат заедно и си общуват, те говорят така, сякаш са по-добри от жените. Същото важи и за жените. Когато жените са заедно и общуват, и те говорят така, сякаш са по-добри от мъжете. И ако такъв съпруг отива при жена си и такава жена отива при съпруга си, какво ще стане с техните отношения? Ако мъжът се държи така, сякаш е по-добър от жена си и няма нужда от нея, а жена му се държи така, сякаш е по-добра от съпруга си и той не може да ѝ даде нищо, любовта между тях е почти изчезнала. И така, и двамата трябва да признаят, че другият, макар да не прилича на нас, е равнен на нас по права и достойнство. Това означава да сме смирени. И това е залогът за добри отношения в брачните двойки.
По-трудно става, когато мъжът гледа към семейството на жена си, а жената - към семейството на съпруга си. Много често съпругът заявява: "Моето семейство е по-добро". Съпругата също заявява: „Моето семейство е по-добро.” И двамата казват това с чиста съвест, защото съвестта ни свързва със семейството. И какво става в следствие от тези думи? Любовта страда. След това семейството има деца. И става дума за тяхното възпитание. Може би съпругът казва: "Децата трябва да бъдат отглеждани и възпитавани, както е обичайно в нашето семейство". И жената казва: "Децата трябва да бъдат възпитавани, както беше прието в нашето семейство". И какво чувстват при това децата? Те се чувстват зле.
Какво е нужно да се направи? Съпругът трябва да признае, че семейството на жена му е с еднаква тежест, въпреки че е различно от неговото семейство. Жената също трябва да признае, че семейството на съпруга ѝ е с еднаква тежест, макар че се отличава от нейното. Ако идват от различни култури или религии, те ще трябва да признаят, че културата или религията на партньора е еднакво ценна, макар и различна от тяхната собствена. Да се направи това без угризения на съвестта е невъзможно. Ако слушате съвестта си, става страшно: признаеш ли тази равнопоставеност, ти сякаш губиш правото да бъдеш член на своето родителско семейство. Напредъкът и мирът в семейството са възможни само ако и двамата партньори са готови да пожертват чистата си съвест, ако и двамата са готови да поемат тази вина. И ако не се решат да се почувстват виновни в този смисъл, те завинаги ще си останат деца.

Разбирам, че детето ви е наистна доста уплашено и напрегнато и е добре да промените чувствително начина, по който се стремите да го мотивирате. Струва ми се, че вашите лични травми от училище също са от значение. Те ви карат прекалено много да се безпокоите за детето си. А когато майката се безпокои за детето, то става свръхтревожно.
Споделили сте и нещо много конкретно: че се карате на детето, когато са се сборичкали с по-малкия му брат. Ще ви дам едно много добро правило, което препоръчва голямата френска детска психоаналитичка Франсоаз Долто. Аз самият съм го давал на много родители и учители в начален етап и детска градина и съм получавал добра обратна връзка. Правилото е следното: когато децата се сборичкат и едното пострада, утешаваме това, което е пострадало, а не наказваме другото. Добре е да кажем на малкото, ако дойде разплакано от "битката": "Какво става? Пострада ли? Ами да - брат ти е много силен." И да го прегърнем. За малкото дете е ценно да чуе, че брат му е силен. То си прави извода, че може да разчита на него като защитник. Големият също чува, че е силен и това го успокоява. Вече няма нужда да се самодоказва.
Особено е унизително да се скараме или да ударим и накажем по-голямото дете пред по-малкото. Така голямото се озлобява, а малкто става надменно и има чувството, че с помощта на родителите може да доминира над брат си...
Смятам, че наистина ви е нужна консултация, която  може да ви даде много идеи за промяна на вашите реакции. И постепенно нещата могат да се подобрят.
Поздрави!

Много благодаря за отговора Ви.
Може би трябва да посетим психолог. Дали по време на консултация може да се установи дали детето няма увреждания, дислексия. Под увреждания имам впредвид вродени проблеми.
Накъсва думите когато говори, но има моменти, когато си говори нормално. Понякога не може да ги произнася добре, на 7г. е. Знае български език, доста думи на английски, също и на немски се справя. Аз си мисля, че проблемът не е в това, че може да усвоява. Обича да гледа на таблета си, агресивни игри, като Майнкрафт. Постоянно се опитваме да го спираме, караме му се, забраняваме му, но пристрастяването му към таблета е извън контрол. Единствения плюс е, че  научи английски език. Аз предполагам, че тази информация не може да я смели. Това гледане му е много по-интересно. Разбирам, че това е моя вина, но това е единствения начин да бъде спокоен. Когато му го вземем от ръце и се почват театри, плачене, тръшкане.

Привет отново!:)
Бих искала да ви попитам как да се справя с нещо-все повече усещам,че заобикалящите ме хора са лицемерни и завистливи.Единици са тези,на които мога да е доверя,пиша това като цяло.Не визирам определена случка...Тези факти много ме разочароват,много се ядосвам на несправедливостите ,казвам си "Просто го приеми",еми не става.Вечер след работа например се е случвало да не мига да заспя,мисля за някакви такива глупости,случили се през деня.Много мразя злорадстването и не го разбирам,защо изобщо по дяволите е нужно да се прави???А,когато пък е насочено към мен,това направо ме срива. Дори и да знам,че това,което се говори не  е истина,полудявам и се чувствам длъжна да изясня нещата,да се обяснявам и доказвам, че не  така...Това значи,че имам ниска самооценка ли???Моля,дайте ми насоки някакви,как да приемам тези неща нормално и да не ми влияят в такава степен, благодаря!