Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

  • 441 244
  • 2 689
  •   1
Отговори
# 645
  • Мнения: 262
Здравейте!
Разбирам болката, страданието и ... чувството за срам, които стоят във вашето писмо.
От това, което пишете искам да коментирам на първо място, че във вашата връзка вие твърде много сте давали:  плащате всички сметки,  изпълнявате желанията на партньора си, отивате да живеете там, където той иска, без вие да го искате и така нататък. Но връзката между мъжа и жената се крепи на баланса между даване и получаване.Тоест - за да бъде човек във връзка, той трябва да е способен не само да дава, но и да получава. Подчертавам, че това да получаваш е една важна способност, която не всеки човек е развил. Помислете си, Какво е за вас да получавате?  Питам се дали сте способна, например, някой да ви почерпи и вие с лекота просто да благодарите, а не да настоявате вие да плащате сметката или поне да платите своята част. Питам ви, защото в такива дребни неща и взаимодействия ясно се вижда, когато човек изпитва трудности с това да получава. Най-честата причина за това да не можем да получаваме я носим от детството си. От там си носим посланието: "Аз не заслужавам!". Помислете дали и с вас не е така.
Другото важно нещо, което искам да ви кажа е това, че ако между двамата партньори има несъответствия по отношение на това искат ли да имат деца или не, връзката им е обречена и добрият вариант е партньорът, който иска деца, да си тръгне и то час по-скоро. Защото това разминаване касае най-голямото нещо, което ни е дадено: нашата връзка с живота и неговото продължаване.
Най-общо казано основното ми послание към вас е да се научите да получавате; Да се научите да искате.  Какво значи да искаш? Да искаш означава, например, когато ви подадат кафето в някое кафене, вие да кажете: "Моля ви, пуснете ми го по-дълго!"  Или когато се върнете в къщи уморена, да кажете на партньора си: "Много съм уморена. Моля те, масажирай ми краката!";  или "Излез с мен да се разходим половин час за да ти разкажа нещо!" Това е важен принцип - да искате от мъжа до вас, а не само да давате. Ако само давате, мъжът започва да се чувства като дете. И постепенно детето става тийнейджър и прави своя тийнейджърски бунт, като си тръгва от партньорката си, която се е държала като мама, която всичко дава...
Затова казвам, че да искате и да получавате е способност. Тази способност е важна както за мъжете, така и за жените. Ако я нямаме, партньорът ни се чувства така, сякаш се задушава и си тръгва.
Така че - учете се да получавате. И с тази нова способност се свързвайте с мъжете и се радвайте на това да давате, но и да получавате един от друг. Защото връзката между мъжа и жената се крепи на баланса между даване и получаване.
Може би е добре да започнете да се учите на това и при родителите си. От къде накъде ще направят стаята ви на склад? Аз съм на доста повече от вас години и стаята ми при моите родители не е склад.
В едно от евангелията Христос казва""Искайте и ще ви се даде. Хлопайте, и ще ви се отвори."
Поздрави!

Благодаря за отговора Ви, д-р Стефанов.

Има известна истина в това, което казвате. Трудно ми е да искам - това е черта, която след всичко случило се забелязах и в момента се старая да поправя. В живота ми винаги съм поставяла желанията на останалите хора, било то семейство, приятели, партньор или дори непознати, на първо място пред своите. Това го отчитам като моя грешка, искала съм да ги накарам да се почувстват добре, да са те щастливи, да не се получават конфликти. Но разбрах, че това е грешно. Може би, ако още първия момент, когато ми беше предложено да заминем трябваше да се боря повече и да отстоявам позицията си. Но може би страхът да не ме изостави заради решението ми да не заминем там надделя. В този момент аз вече бях прекалено влюбен в него.

И да, родителите ми винаги са ми казвали още от ранна детска вързаст, че трябва да съм по-послушна, че трябва да се съобразявам с решенията и искането на другите, че отида ли в друго семейство не трябва да създавам конфликти, да си мълча, да не съм нервна и да не обръщам внимание, ако има някакви неразбирателства (просто излизай от стаята, поеми си дъх, прочисти си мислите и се върни с усмивка - метод, който на 47 години майка ми все още използва с втория си съпруг) и тем подобни, защото никой иначе нямал да ме търпи. И колкото и да съм знаела, че не е правилното решение да избягаш, а не да говориш тези думи ми бяха залепени като с лепило в мозъка - Ще слушаш и ще правиш каквото искат, щото иначе ще те изгонят!

От друга страна, когато съм била малка съм се съпротивлява с тези думи, мъчела съм се да се боря, да изказвам мнението си, но в моментите, когато съм го правила са започвали скандали, чувала съм и думи от типа "Нищо няма да стане от теб" - само защото не бях на едно мнение с тях. Моето семейство е изградено само от авторитарни жени - баща ми ни изостави, когато бях много малка и не ме потърси никога повече, дядо ми пътуваше през целия ми живот по работа, почти не се е задържал вкъщи, вторият съпруг на майка ми се появи едва когато аз вече напуснах дома ми - тоест липсвало е мъжка фигура. Затова и толкова съм се старала да угаждам за всичко на мъжа ми, защото не съм искала още един мъж да ме изостави, и сега когато това се случи го чувствам като моя вина и се терзая толкова много.

Но за другото, което казвате - много пъти съм искала да излизаме - на разходки, за да си прочистим мислите или просто за здраве, да направи нещо за мен като както давате пример масаж- но отговорът винаги е бил, че не му се занимава. И по-скоро той казва, че той се чувствал като баща, а все още нямал дете. Тоест, че аз съм била детето, защото съм му носила прекалено много отговорности, които трябва да поема - от това дали да ме закара до някъде, до това, че постоянно съм искала да излизам с него и той се длъжен да го прави, или това, че съм молила той да свърши нещо в къщата или да попита майка си за нещо, защото съм се чувствала неудобно, или че съм искала куче, която после е станало по-голямо и тежко от мен и вече не съм можела да разхождам сама, а пък той нямал желание да го разхожда. Имаше и проблеми, когато започнах образованието си, защото трябваше да се пътува до друг град рано сутринта - имаше лекци в събота и неделя, и за да присъствам на тях трябваше да тръгваме в 6 сутринта от нашето местоположение. Но отново преди да направя каквато и да е било крачка, преди да се запиша, аз обсъдих това с него, изложих всички факти и го попитах дали е готов да ми помогне в тази крачка - и той се съгласи на мига. Но едва след няколко месеца започна да дава заден, да се оплаква и дори да казва "Не знам защо го записа това, ти дори не ставаш за учител", което ме нарани двойно повече. Тогава пак преглътнах и започнах да отсъствам по-често от присъствените лекции, за да му дам на него почивка, което в крайна сметка не ми помогна изобщо в обучението.

Може би вината наистина е в мен - че съм прехвърляла прекалено много отговорности на човек, който не обича да поема такива и не е готов за такива - от това да има куче и да не желае да се грижи за него, до това да се ядосва, когато аз или родителите му го помолим да свърши някоя работа из къщи - тогава псуваше, беснееше, че има работа за вършене, а на него му било писнало да прави каквото и да е и просто искал да си почива - дали ще играе цял ден игри, или ще обикаля кафетата нямаше значение. Но едно от двете.

Не искам да обвинявам и други хора за решението му, но определено имаше подбутване от страна на сестра му, да ме остави. Още от самото началото, дори и пред мен, във всеки удобен момент е казвала, че брака е фарс, че се жениш само и само да не си сам, че не вярва в истиската любов, че не съществува такава... че ако можела да върне назад времето никога нямало да се омъжи толкова млада и да роди дете, пред всички нас и собствения си съпруг е казвала, че не го обича и никога не го е обичала, дори е казвала на брат си в мое и в присъствие на нейния съпруг "Виж ги хората какво правят, живот си живеят, а аз и ти тука стоим вързани, подлъгаха ни да се оженим рано!". Той винаги е вземал пример от кака си, винаги за въпроси от живота се е обръщал към нея, и съм забелязвала как след всеки разговор на подобна тема с нея, отношението му към ме се променяше драстично - ставаше много дистанциран, не говореше, не проявяваше нежност и интимност. Тя също не е от хората, които обичат да поемат отговорности - мъжа й върши всичко в семейството, дори домакинската работа, поема грижата да заведе детето и да го вземе от градината и тн. Единственото й задължение е да стане и отиде на работа - и го прави, когато иска, защото фирмата е на майка й. При проблем майка й или мъжа й го разрешават. И винаги съм се дразнила, когато ми беше казвано да приличам повече на кака му - свободна, еманципирана жена, която може да се справя с всичко сама. От това най-ме болеше, защото аз и всички останали, дори родителите му, виждахме, че тя изобщо не е човекът за когото брат й мисли,  че е.
И до ден днешен тя е човекът, който той слуша винаги. Тя е забавната, тази, която се радва на живота, тази, която се оправя с всичко сама, тази, която не ревнува, тази с правилното мислене - с такава жена искал да бъде той, а не с лелка като мен Simple Smile.

Благодаря Ви, че отново ме изслушахте.

# 646
  • Мнения: 1 045
...
Благодаря Ви, че отново ме изслушахте.
Здравейте!
Много ми е приятно, че си говорим в съгласие.
Само за едно нещо искам да направя корекция:
баща ви не ви е изоставил вас, а е напуснал майка ви.
Разликата е от земята до небето! За да се почувствате свободен човек, които има доверие на мъжете, а не се опитва да ги подкупи с подаръци и с послушание, защото те иначе ще си тръгнат, е добре да потърсите вие активно връзка с баща си. Това може би ще разгневи майка ви, но за всяко дете е добре да има директна връзка с баща си, а не да обслужва наранените чувства на майка си. Майка ви се е погрижила за себе си и не е сама. Добре е и вие да се погрижите за себе си.
ВЪЗМОЖНО Е БАЩА ВИ ДА ВИ РАЗОЧАРОВА И ЯДОСА,  но това пак е връзка. Пак е по-добре от липса на връзка...
Поздрави!

Последна редакция: пт, 11 сеп 2020, 20:53 от bubanka

# 647
  • Мнения: 120
С цялото ми уважение към вас, простете но не разбирам защо винаги защитавате бащите ? Разбира се че може един баща да напусне майката, зарязвайки И детето, дори когато никой не го спира да го вижда и да го взима. Имала съм и имам живи примери пред себе си, които няма как да оправдая за травмата която нанасят на децата си, още повече при положение че познавам и други - които напротив, никога не са се отказали и са се борили чрез съд за споделено попечителство. Какво ще научи едно дете за любовта, ако го лъжем, че въпросния тати който не се сеща за него, всъщност много го обича ? Че такава "обич" е нормалната и че спокойно може да се "обича" един ден така съпруг, съпруга, деца...  ? Или че НЕ заслужава повече от такава "обич" ?
Аз лъжа все още детето си и измислям оправдания. Докога ? Да не говорим че то го усеща с тялото си, с триста зора оправих проблем с енкопрезия и само като се появи въпросният тати и пак изчезна, проблемът се върна...
Случвало ми се е да го моля да го вземе, само и само да не страда малкият. Обещава и на другия ден телефонът му изключен. Предлагам му например да го вземе на рождения му ден, защото аз съм организирала празника за по-удобен за поканените деца ден да речем, и за да му бъде приятно. ... детето седи и чака, и никой !   Е, направих двоен празник, прекарахме чудесно, но дали е забравил милият? Това не знам дали е нормално според вас, и дали трябва да обяснявам на детето колко ВСЬЩНОСТ баща му го обича и как след раздялата ни (имах изключително сериозни причини да я инициирам),той не го е изоставил ? И дали по-скоро не е редно да помисля как да предпазя детето си от разочарование ? Аз не искам детето ми да си мисли, че любовта се равнява на отсъствие и непукизъм.
В момента сме в добри отношения но пак е същото. А аз се мъча да оправям травмите у детето. И самата аз съм такова дете. Бащи ми НИ изостави, не изостави само майка ми, а просто замина нанякъде и не го видях 10 години.
Затова не разбирам защо винаги трябва да се оправдават така наречените бащи и децата да се лъжат.

Последна редакция: сб, 12 сеп 2020, 00:15 от Roxelane_

# 648
  • Мнения: 788
На мен също ми се искаше да задам подобен въпрос - не за да изразявам несъгласие, а просто не ми е ясно (защото и аз съм в това положение, че никога не съм контактувала с баща си) и не разбирам как ако бащата иска, някой ще го спре да търси и да се среща с детето си... А моят не ме е потърсил до края на живота си. Ако е имал желание, коя сила ще му забрани да ме вижда?... Как тогава е прекратил отношения само с майка ми, като е прекратил и с мен също? В моя случай тя е човекът, решил развода, но въпреки това е можел да се среща с мен... Затова не ми е ясно подчертаването, че бащите са се разделили само с майката. Г-н Стефанов, ще се радвам да поясните, просто на мен ще ми е полезно как да осмисля това. Благодаря!

Последна редакция: пт, 11 сеп 2020, 23:43 от Wild Wind

# 649
  • Мнения: 262
На мен също ми се искаше да задам подобен въпрос - не за да изразявам несъгласие, а просто не ми е ясно (защото и аз съм в това положение, че никога не съм контактувала с баща си) и не разбирам как ако бащата иска, някой ще го спре да търси и да се среща с детето си... А моят не ме е потърсил до края на живота си. Ако е имал желание, коя сила ще му забрани да ме вижда?... Как тогава е прекратил само с майка ми? В моя случай тя е човекът, решил развода, но въпреки това е можел да се среща с мен... Не ми е ясно това. Ще се радвам да поясните, просто на мен ще ми е полезно как да осмисля това. Благодаря!

И при мен случаят е подобен. След като се разделят с майка ми, той никога не е проявил интерес да има някакви контакти с мен, а далеч не му е било забранявано. Още помня как майка ми седна с мен и ми каза, че няма да се разсърди, ако поддържам контакти с него и искам да го посещавам. Даже в началото тя го търсеше с предложения да ме вземе, примерно за няколко часа, за да се видим, но той отказваше. Да не говорим, че дори не искаше да плаща издръжка за мен и сме се разкарвали по съдилища. Нито той, нито неговите родители проявиха желание да ме видят, да говорят с мен, да участват в живота ми по някакъв начин.

Някои хора просто не са създадени да бъдат бащи, и аз не мисля, че трябва да се търсят и да им се дава шанс, след като те са имали този шанс, но многократно са го отхвърляли.

Липсата на връзка с баща ми наистина е допринесла за отношенията ми с мъжете, за проблемите с доверието и това да се старая да се харесам, да чувствам, че постоянно съм искана, и да изпитвам страх от изоставяне. Но свързвайки се с него, сега след толкова много години не мисля, че би ми помогнало особено много за преодоляването на тези страхове и проблеми, най-много да ми донесе още такива.

# 650
  • offshore & overseas
  • Мнения: 3 556
Roxelane_, Wild Wind, DilqnaAngelova, може да ви е полезно, ако разровите назад в темата и прочетете отговори/мнения:
# 545
# 558
# 579
Има и други свързани с въпросите ви, но авторът на темата е изложил основното в гореизброените.
Предполагам, че ще получите и отговор лично от Людмил Стефанов скоро.

# 651
  • Мнения: 44
Здравейте, Людмил!

Бих искала да Ви попитам как мога да работя върху прага си на търпимост и овладяване на гнева ми? Имам чувството, че съм се превърнала в невротик. Почти няма нещо, което да не ме дразни в ежедневието - колеги, познати, интимен партньор. С приятеля ми, който е на 24 г., а аз - на 28 г., сме заедно от 4 г. Всекидневно ме дразни това, че пепелникът е оставен не от лявата, а от дясната страна на масата; че прекалено бавно избира дрехи; че докато се храни, не преглъща ястието си, а говори с пълна уста с мен; че е оставил сапуна не на мястото си; че се движи тромаво на моменти; почти всяка негова дума ме дразни и започвам да мисля как аз на негово място бих направила тези гореизброени неща - така, както на мен ми харесват. Колежката ми смятам за едно от най-дразнещите същества за мен. Всичко в нея ме дразни и ядосва - как гледа, как се оплаква, как върви, как се прави на интересна... Започвам да трупам голям гняв в себе си и истината е, че не се дразня само тогава, когато съм сама. Тогава няма кой да ме дразни и ядосва, слагам си нещата точно там, където искам, и съм в пълна хармония с живота. Най-близките ми хора ме дразнят. Почти не мога да ги понасям - приятелят ми, колежката ми, която е много добра моя приятелка... Непрекъснато им се дразня. С всичко ме дразнят - от това как вървят до това как говорят. Как мога да преодолея тези чувства, които са разрушителни за мен? Започвам да правя намръщени физиономии, те усещат раздразнението ми, но просто ме дразнят.

Благодаря Ви предварително!

# 652
  • Мнения: 37 263
дами, темата е за въпроси към Людмил Стефанов, не за дискусии между потребители

# 653
  • Мнения: 788
Моят въпрос, (както и на Roxelan струва ми се) е точно към г-н Стефанов

# 654
  • Мнения: 120
Wild, мисля че Bubanka има предвид други включили се участнички, на които аз отговорих, и съответно се получи разговор, и беше изтрито.

# 655
  • Мнения: 1 045
С цялото ми уважение към вас, простете но не разбирам защо винаги защитавате бащите ? Разбира се че може един баща да напусне майката, зарязвайки И детето, дори когато никой не го спира да го вижда и да го взима. Имала съм и имам живи примери пред себе си, които няма как да оправдая за травмата която нанасят на децата си, още повече при положение че познавам и други - които напротив, никога не са се отказали и са се борили чрез съд за споделено попечителство. Какво ще научи едно дете за любовта, ако го лъжем, че въпросния тати който не се сеща за него, всъщност много го обича ? Че такава "обич" е нормалната и че спокойно може да се "обича" един ден така съпруг, съпруга, деца...  ? Или че НЕ заслужава повече от такава "обич" ?
Аз лъжа все още детето си и измислям оправдания. Докога ? Да не говорим че то го усеща с тялото си, с триста зора оправих проблем с енкопрезия и само като се появи въпросният тати и пак изчезна, проблемът се върна...
Случвало ми се е да го моля да го вземе, само и само да не страда малкият. Обещава и на другия ден телефонът му изключен. Предлагам му например да го вземе на рождения му ден, защото аз съм организирала празника за по-удобен за поканените деца ден да речем, и за да му бъде приятно. ... детето седи и чака, и никой !   Е, направих двоен празник, прекарахме чудесно, но дали е забравил милият? Това не знам дали е нормално според вас, и дали трябва да обяснявам на детето колко ВСЬЩНОСТ баща му го обича и как след раздялата ни (имах изключително сериозни причини да я инициирам),той не го е изоставил ? И дали по-скоро не е редно да помисля как да предпазя детето си от разочарование ? Аз не искам детето ми да си мисли, че любовта се равнява на отсъствие и непукизъм.
В момента сме в добри отношения но пак е същото. А аз се мъча да оправям травмите у детето. И самата аз съм такова дете. Бащи ми НИ изостави, не изостави само майка ми, а просто замина нанякъде и не го видях 10 години.
Затова не разбирам защо винаги трябва да се оправдават така наречените бащи и децата да се лъжат.
Здравейте!
Чудите се защо защитавам бащите. Ще започна с това, че има бащи, които са идвали при мен, насочени от учители, защото децата им имат трудно поведение в училище. Сред техните деца  често има такива, на които майките им са избягали от семейството, алкохолички, хазартно зависими или развратни и проститутки. Тези бащи пък са негодували защо така съм се вкопчил във важността на майката и в това, че те трябва да дадат на детето си позволение да обича майка си такава, каквато е.
С това искам да кажа, че не защитавам бащите, а отдавам нужното значение на ИЗКЛЮЧЕНИЯ родител. Така заставам на страната на детето. Детето ВИНАГИ обича и двамата си родители. И когато единият е далеч, независимо по каква причина, то се опира на този, който е до него и се грижи за него, но в душата си гледа с копнеж към този, който го няма. 
Тази проста истина означава, че на детето му е нужно ПОЗВОЛЕНИЕ от "добрия" родител да обича "лошия" родител.  Нищо повече.
Когато има такова позволение, детето чувства, че има връзка с двамата си родители, независимо, че единия го няма. Ако няма такова позволение, то има чувството, че обичайки "лошия" родител предава "добрия" и има опасност да го загуби и него. Но порасналото дете може да потърси активно "лошия" си родител и да рискува "добрият" да му се поразсърди или "лошият" да се окаже, че не е на разположение и това му носи разочарование.. Така поема нещата в свои ръце.
Това е. Искам да бъда кратък.
Поздрави

# 656
  • Мнения: 1 045
Здравейте, Людмил!

Бих искала да Ви попитам как мога да работя върху прага си на търпимост и овладяване на гнева ми? Имам чувството, че съм се превърнала в невротик. Почти няма нещо, което да не ме дразни в ежедневието - колеги, познати, интимен партньор. С приятеля ми, който е на 24 г., а аз - на 28 г., сме заедно от 4 г. Всекидневно ме дразни това, че пепелникът е оставен не от лявата, а от дясната страна на масата; че прекалено бавно избира дрехи; че докато се храни, не преглъща ястието си, а говори с пълна уста с мен; че е оставил сапуна не на мястото си; че се движи тромаво на моменти; почти всяка негова дума ме дразни и започвам да мисля как аз на негово място бих направила тези гореизброени неща - така, както на мен ми харесват. Колежката ми смятам за едно от най-дразнещите същества за мен. Всичко в нея ме дразни и ядосва - как гледа, как се оплаква, как върви, как се прави на интересна... Започвам да трупам голям гняв в себе си и истината е, че не се дразня само тогава, когато съм сама. Тогава няма кой да ме дразни и ядосва, слагам си нещата точно там, където искам, и съм в пълна хармония с живота. Най-близките ми хора ме дразнят. Почти не мога да ги понасям - приятелят ми, колежката ми, която е много добра моя приятелка... Непрекъснато им се дразня. С всичко ме дразнят - от това как вървят до това как говорят. Как мога да преодолея тези чувства, които са разрушителни за мен? Започвам да правя намръщени физиономии, те усещат раздразнението ми, но просто ме дразнят.

Благодаря Ви предварително!
Здравейте!
На шега ще кажа, че това е големия проблем на съвременния човек: Хем не може да живее сам, хем не може да търпи никой друг около себе си.
А сега сериозно: когато описвате, че се ядосвате за всичко и на всеки, включително за дреболии, възниква въпроса: "На кого сте ядосана вие всъщност?" И отговорът е: "На мама!"
Защо сте ядосана на мама?
По отношение на приятеля ви се питам, дали не се страхувате, че той ще си тръгне? Защото често, когато човек се страхува, че партньорът му ще си тръгне, той започва да се държи притискащо, сякаш за да го накара да си тръгне по-бързо, за да не живее в този страх.
Какъв е вашият коментар?
Поздрави!

# 657
  • Мнения: 44
Здравейте!
На шега ще кажа, че това е големия проблем на съвременния човек: Хем не може да живее сам, хем не може да търпи никой друг около себе си.
А сега сериозно: когато описвате, че се ядосвате за всичко и на всеки, включително за дреболии, възниква въпроса: "На кого сте ядосана вие всъщност?" И отговорът е: "На мама!"
Защо сте ядосана на мама?
По отношение на приятеля ви се питам, дали не се страхувате, че той ще си тръгне? Защото често, когато човек се страхува, че партньорът му ще си тръгне, той започва да се държи притискащо, сякаш за да го накара да си тръгне по-бързо, за да не живее в този страх.
Какъв е вашият коментар?
Поздрави!

Здравейте отново, Людмил, и благодаря за Вашия отговор!

Ядосана съм на майка ми, защото не е предприела крачката към развод с баща ми тогава, когато бях тийнейджърка, баща ми беше и все още е нервен, импулсивен, груб, особено когато е попрекалил с алкохола. Когато преди години й намекнах за развод, тя подскочи с думите: "На тези години за кога да се развеждам? Баща ти е такъв, свикнала съм му. А и какво ще кажат хората?" Всъщност това е вечният въпрос - какво ще кажат хората? Ядосана съм заради това, че тя, ако беше малко по-настоятелна и не толкова страхлива от баща ми, можеше тогава да ме защити и да не позволи отношението на баща ми към мен.

Относно приятелят ми - всъщност той е този във връзката, който се страхува да не се разделим. Повярвайте ми, много се страхува! В момента сме в труден период, изпълнен с напрежение, защото миналият месец започна отново да играе хазарт, нищо, че имаше успех от 6 месеца и в момента, в който той ми каза, че отново е изиграл парите, аз се ядосах, нагрубих го и му казах, че не искам да ми се обажда определен период от време. След което той се е виждал с друго момиче, призна ми, че са се целували само, без да правят секс. След това той ми каза, че се е опитал да я "разкара", но тя продължавала да го следи. И сега той ми казва, че се разкайва за целувките с момичето, че го боли от това, което е направил, и с право се разкайва, защото аз съм влагала и продължавам да влагам много в тази връзка - в момента той е безработен, разчита финансово само на мен, баща му е починал, а майка му не се интересува от него. Поради тази причина той е израснал в институция. Сега ми казва, че е объркан, че иска да я "разкара", но не знае как, много му е било дошло, не му било до никого, няма желание да се видим. Каза ми също така, че миналата седмица, когато сме се скарали по телефона и съм му казала, че искам да не се чуваме и виждаме една седмица, се е уплашил много, че това е краят между нас и затова е тръгнал с другото момиче, "просто, за да закрепя раната". Сега не му е било до никого, затова днес няма да се видим. Моята грешка е, че му забранявах да се движи с компанията, която ходи на казино и играе покер, и той потвърди това. Сякаш го задушавах, но всичко това съм го правила за негово добро. Сега е искал спокойствие.

Подчертавам, че все още не живеем заедно поради няколко причини:

- родителите ми няма да го одобрят. Приятелят ми знае за това, наясно е;
- той е безработен и ми е трудно да понасям всичко на моите плещи.

Преди няколко дни за пореден път ме попита дали искам да се оженя за него, защото аз съм била неговата жена в живота и искал да живеем вече заедно и да сме семейство. Аз му казах, че и аз искам това, но кажете ми как да приема хазарта и други различия между нас?

Ако имате въпроси, съм на разположение.

Последна редакция: сб, 12 сеп 2020, 12:22 от daniela_222

# 658
  • Мнения: 120
Благодаря ви за отговора. В моя случай никога не съм му забранявала да обича и вижда баща си, мисля че Диляна Ангелова спомена сьщото. Децата са обичливи, по-трудно е как да обясним на детето обаче, че баща му не го обича ? Защото той не e бил изключен, а сам се е изключил от живота на детето.
Знаете ли, след раздялата, баща му дебнеше около дома, но не за да го вземе, а за да ме следи. Минаваше нарочно покрай градинката с колата, махваше му и подминаваше, а детето плачеше. Сядаше в кафето да пие бира, а малкият гледаше от балкона и викаше отчаяно 'тати' - е, не му трепваше, не се качваше да го вземе, но нарочно оставаше да пие бира. Какьв баща е това ? Налагаше се да пускам щорите и да го разсейвам. Ако слезах аз да му го оставя, щеше нарочно да каже че има работа и да си тръгне, защото не му се занимава. Това беше отдавна, но травмата остане у детето... Сега отново се видяха, след дълго отсъствие (отново поради лъжи които ме вбесиха - ще го взема, а не го взима...), отвреме навреме се виждат но баща му никога не се сеща сам, трябва аз да му кажа че сме едикъде си за да дойде, и енкопрезията пак започна като с магическа пръчка.

Последна редакция: сб, 12 сеп 2020, 21:36 от Roxelane_

# 659
  • Мнения: 1 045
Здравейте!
На шега ще кажа, че това е големия проблем на съвременния човек: Хем не може да живее сам, хем не може да търпи никой друг около себе си.
А сега сериозно: когато описвате, че се ядосвате за всичко и на всеки, включително за дреболии, възниква въпроса: "На кого сте ядосана вие всъщност?" И отговорът е: "На мама!"
Защо сте ядосана на мама?
По отношение на приятеля ви се питам, дали не се страхувате, че той ще си тръгне? Защото често, когато човек се страхува, че партньорът му ще си тръгне, той започва да се държи притискащо, сякаш за да го накара да си тръгне по-бързо, за да не живее в този страх.
Какъв е вашият коментар?
Поздрави!

Здравейте отново, Людмил, и благодаря за Вашия отговор!

Ядосана съм на майка ми, защото не е предприела крачката към развод с баща ми тогава, когато бях тийнейджърка, баща ми беше и все още е нервен, импулсивен, груб, особено когато е попрекалил с алкохола. Когато преди години й намекнах за развод, тя подскочи с думите: "На тези години за кога да се развеждам? Баща ти е такъв, свикнала съм му. А и какво ще кажат хората?" Всъщност това е вечният въпрос - какво ще кажат хората? Ядосана съм заради това, че тя, ако беше малко по-настоятелна и не толкова страхлива от баща ми, можеше тогава да ме защити и да не позволи отношението на баща ми към мен.

Относно приятелят ми - всъщност той е този във връзката, който се страхува да не се разделим. Повярвайте ми, много се страхува! В момента сме в труден период, изпълнен с напрежение, защото миналият месец започна отново да играе хазарт, нищо, че имаше успех от 6 месеца и в момента, в който той ми каза, че отново е изиграл парите, аз се ядосах, нагрубих го и му казах, че не искам да ми се обажда определен период от време. След което той се е виждал с друго момиче, призна ми, че са се целували само, без да правят секс. След това той ми каза, че се е опитал да я "разкара", но тя продължавала да го следи. И сега той ми казва, че се разкайва за целувките с момичето, че го боли от това, което е направил, и с право се разкайва, защото аз съм влагала и продължавам да влагам много в тази връзка - в момента той е безработен, разчита финансово само на мен, баща му е починал, а майка му не се интересува от него. Поради тази причина той е израснал в институция. Сега ми казва, че е объркан, че иска да я "разкара", но не знае как, много му е било дошло, не му било до никого, няма желание да се видим. Каза ми също така, че миналата седмица, когато сме се скарали по телефона и съм му казала, че искам да не се чуваме и виждаме една седмица, се е уплашил много, че това е краят между нас и затова е тръгнал с другото момиче, "просто, за да закрепя раната". Сега не му е било до никого, затова днес няма да се видим. Моята грешка е, че му забранявах да се движи с компанията, която ходи на казино и играе покер, и той потвърди това. Сякаш го задушавах, но всичко това съм го правила за негово добро. Сега е искал спокойствие.

Подчертавам, че все още не живеем заедно поради няколко причини:

- родителите ми няма да го одобрят. Приятелят ми знае за това, наясно е;
- той е безработен и ми е трудно да понасям всичко на моите плещи.

Преди няколко дни за пореден път ме попита дали искам да се оженя за него, защото аз съм била неговата жена в живота и искал да живеем вече заедно и да сме семейство. Аз му казах, че и аз искам това, но кажете ми как да приема хазарта и други различия между нас?

Ако имате въпроси, съм на разположение.

Здравейтеq Даниела!
             След второто ви писмо нещата стават много по-ясни. Ще започна с това, че вие сякаш твърде много стърчите във вашето родителско семейство. Държите се като най-голямата и най-овластената - като тази, която може да диктува правилата на играта и да раздава правосъдие. Искали сте от майка си да се разведе с баща ви. Това е нещо, ккоето според мен надхвърля правомощията на един човек, който би трябвало да се чувстват дете - тоест - най-малък. От всичко това разбирам, че заради постоянните конфликти между родителите са се създали предпоставки вие да вземете постепенно властта в родителското семейство. В това има и доза съблазън, но то неминуемо ви е носело страдание, защото постоянно сте мислели върху проблеми, които нямате капацитета и статуса да решите. От тази пренатовареност логично следва и вашия постоянен гняв. Къде е спасението? Просто престанете да се бъркате в отношенията на родителите си и да заемате ролята на посредник, прокурор и съдия. Това не е ваша работа. И ако някой от тях ви потърси след скандал да ви се оплаче от другия, ви давам една хубава фраза: "Аз не искам да се бъркам. Това са си ваши отношения. Аз съм само ваше дете. Според мен скандалите са вашият начин да се обичате."
           Прави впечатление, че майка ви се оправдава за това, че не се развежда с мотива "какво ще кажат хората!" Това също е причина да сте ядосана и на "хората като такива". Вие просто ненавиждате от малка идеята да се съобразявате с "хората" и да приемате всичко, което те "казват", защото майка ви все се е оправдавала с тях.
           За ваше успокоение искам да ви кажа, че  това съобразяване на майка ви с мнението на хората е сравнително добър вариант. Много по-зле би било за вас,  ако тя се позоваваше на това, че не се развежда с баща ви заради вас. Много майки говорят на децата си по този начин: "Търпях баща ти заради теб!"  Защо това е по-зле? Защото сега вие сте гневна на "хората", но гневът е ценно чувство, което прави човека борбен и активен. Иначе щяхте да се чувствате виновна за това, че майка ви е нещастна заради вас. А вината е чувство, което те забива надолу  и те кара да искаш да умираш.
           Виждам и че приятелят ви се страхува да не се разделите. Вие още от малка си носите енергията на жена, която смята, че мъжът трябва да бъде изтласкан от семейството. Искали сте от майка си за да го направи.  И понеже тя не го е направила, работата стои недовършена. Затова сега трябва да го направите вие, за да я довършите. Сякаш от солидарност към майка ви. Приятелят ви няма как да не чувства този ваш импулс.
          Прави ми впечатление и това, че той се държи като дете. Целува се с някакво момиче и после ви го споделя. Все едно очаква от вас да сте му като майка, която е готова всичко да прости.  Големите хора не правят такива признания. Те запазват своята инцидентна изневяра в тайна, ако искат да продължат връзката /а той го иска/. Носят си вината сами и не очакват от другия "да ги разбере" след такова нещо. Но като човек, отрасъл в институция, той сякаш търси във вас всеопрощаващата майка, която да се грижи за него. Дължи се като дете, което изпробва границите на родителя /Я да видим сега дали мама ще ме изостави след тази беля/. Той иска да го играе малък, беззащитен и крайно нуждаещ се. И може би това е нещото, което ви свързва. Той иска да е малък, а вие искате да сте голяма. Каквато сте била още от родителското си семейство. Ето защо, когато пишете за отношенията си, вие звучите като майка. Например :    "Моята грешка е, че му забранявах да се движи с компанията, която ходи на казино .... Сякаш го задушавах, но всичко това съм го правила за негово добро. "  Така говорят майките.  Химията, разбира се и взаимното привличане също ви свързват. Това не бива да се подценява. Но все пак когато единият се е държал като дете във връзката, кризата настъпва, когато детето порасне и набере куража да се чувства самостоятелен човек. Тогава то си тръгва от връзката. И партньорът се чуди: "Аз бях толкова всеотдайна. Защо той си тръгна?"  Отговорът е: тъкмо за това! Така че за вас има стойност да искате повече във връзката, а не само да давате: пари, съвети, грижа. Вие имате какво да изисквате: да не играе хазарт, да ходи на работа, а ако не ходи, да прави други неща за бита като компенсация. Иначе връзката ви няма баланс и когато той порасне, има вероятност да си тръгне.
Казано накратко - за вас ще бъде добре ако се държите като малка в родителското семейство /каквато всъщност сте/ и като равен с равен с партньорра си /каквито вие сте/.
Поздрави!

Последна редакция: нд, 13 сеп 2020, 07:19 от Людмил Стефанов

Общи условия

Активация на акаунт