Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Аз се интересувам от съботно -неделните във връзка с проблемни отношения майка -дъщеря през поколенията.
Понеже ще пътувам ме интересува от колко до колко са и само дневни ли? Т.е вечерта всеки сам си търси място за спане или оставаме заедно?

Ще ви отговоря на лични.

Здравейте!
Ще отговоря на лични.

Здравейте, д-р Стефанов.
Дъщеря ми е на 8 години. Принципно от както се е родила е силно привързана към мен. Трудно се разделя с мен, дори и за няколко часа. Става й мъчно, стига се до плач понякога. Онзи ден, когато бяхме на гости при майка ми с нея и малката ми дъщеря, на 3 години. Реших докато са там и обядват да отида да пазарувам. Когато разбра, че ще излизам, тя веднага искаше да дойде с мен. Аз отказах и й казах да ме изчакат и ще се върна до 30 минути. Тя започна да рита с крака и почти се разплака. Реших, че това е проява на каприз и излязох. През това време тя ми се обади два пъти да ме пита кога ще се прибера. Това ме подразни и й се скарах, след което й казах, че се прибирам след малко и затворих. Като се прибрах видях, че е плакала доста и осъзнах, че това не е каприз, а някаква тревожност. Преди време ми беше споделяла, че се страхува като излизам сама, за да не ми се случи нещо, да катастрофирам и сега пак това си мисли. Това са някакви натрапчиви мисли, които я тревожат и безпокоят и само, когато е с мен се чувства сигурна. Докато ми разказва това се разплака и ми каза, че и в училище си го мисли и иска съвет как да й минат тези мисли, които така я разстройват, съответно и мен. В детската градина също плачеше за мен. Разделите бяха трудни. В училище сега нямаме проблем, но от случката онзи ден ми сподели, че и в училище е тревожна, чак й се плаче и не знае как да се справи. Чувствам се безсилна, тъй като не знам как да помогна  в тази ситуация. Моля, за съвет от Ваша страна? Търся причината за тази проява на тревожност, свързана с мен и с това, че нещо ще ми се случи. И още нещо, което се чудя дали има връзка, което да е предадено от поколенията - майка ми е катастрофирала година преди да се родя тежко, изпаднала в кома, а нейната приятелка, която е шофирала е починала. Баща ми също е катастрофирал назад във времето, още преди да се запознае с майка ми. Отново е бил в кома, но се е възстановил. Живи и здрави са до ден днешен. Аз нямам страх от шофиране. Активен шофьор съм. Не сме преживявали инциденти с децата.
Междувременно в семеен план, живеем заедно с бащата, но той прекарва по-малко време с децата, тъй като работи много. Чудя се дали причината в тази силна привързаност не се крие и в това, че децата прекарват времето си основно с мен и съответно са по-привързани? Принципно не съм оставяла децата да спят при бабите, с изключение на два, три дни в годината, ако се наложи да отсъстваме. На практика много рядко сме се разделяли. Аз имам нужда понякога да отидем с баща им някъде, но голямата ми дъщеря се разстройва при мисълта, че няма да я вземем.  Виждам и промяна в нагласите и на малкото дете по отношение на разделите. Преди я оставях при майка ми за да изляза за малко, но сега все по-често настоява да я взема. Когато ходи на градина, не плаче. Бързо се адаптира, но напоследък като я водя към градина, както днес ме пита около 5-6 пъти дали ще я взема и ме кара да й ОБЕЩАЯ. Започвам да се обвинявам, че нещо в мен не е наред. Моля, за мнение и съвет как да постъпя. Благодаря Ви!
С уважение,
Десислава Георгиева.

Здравейте, г-н Стефанов,
Предварително се извинявам за дългия пост, посветен на една относително неважна тема, но ме терзае от много години. Аз съм на 30+ г., имам брат, малко по-малък от мен. Родителите ни се разведоха отдавна, като баща ми беше обвинен за всички злини на света, впоследствие се убедих, че и майка ми не е цвете. Майка ми винаги се е противпоставяла категорично на желанието ми да шофирам - нещо, което не важи за брат ми. Даде му без проблем пари за курсове, както и му предоставяше своята кола. От друга страна, на мен първоначално не искаше да ми даде пари за курсове, изтъкваше куп причини защо не си заслужава да се опитвам да карам - много е трудно, няма да имам пари да поддържам кола, не е за жена и т.н. Донякъде си го обяснявах, че това е просто стигма върху жените - самата тя почна да кара на 40+ години поради необходимост. Междувременно аз се упражнявах да карам със съпруга ми, с когото на 90% всичко си купуваме сами и живеем в друг град. За сравнение - брат ми и снаха ми живеят в същия град като майка ми. Нанесоха се в жилището на баща ми, докато той беше на село за няколко дни, с оправданието, че той така или иначе не заслужава добро отношение, и го превърнаха в свое семейно жилище. Имат две малки деца, за който майка ми се грижи ежедневно, включително и за да могат те да излизат вечер с приятели. И тук идва акцента - майка ми имаше два автомобила, единият от които ползваше брат ми. Неусетно и снаха ми, която е по-малка от мен, започна да взема другия, да си го ползва, когато й е удобно и в един момент и двата бяха паркирани пред техния блок. Майка ми не веднъж е казвала, че това момиче може да кара. Същевременно автомобил и моето име не се свързват в едно изречение - просто някак си това за майка ми е абсолютно недопустимо и нелепо, все едно мъж да роди, нещо такова. Не иска да се вози с мен и всячески се старае да ме убеди да не карам, но няма да изпадам в подробности.
Сега брат ми си купи нова кола и аз си въобразих, че едната от старите може да я дадат на мен, тъй като многократно съм споменавала пред майка ми, че и аз също като снахата, искам да имам кола само за мен, което тя пускаше покрай ушите си. След като й го казах за пореден път, тя избухна че щом искам, ще ми даде нейната кола и аз казах, че искам. Тя май се надяваше, че ще кажа не, защото след това изтъкна отново всички неща, които е казвала досега: че трябва да плащам всички разходи, че в големия град е много трудно, че колата не е добре технически. Аз обаче казах, че това не ми пречи и ще я взема.И в крайна сметка се разбрахме така, но тя каза с жален тон, че й взимам колата.
 Значи, когато снаха ми й я взима няма проблем, но щом аз я взимам, това е проблем? Насясно съм, че много хора биха казали, че не е редно да искам от родителите си, ами на тази възраст трябва сама да си купувам. Само че много ме гневи факта, че на брат ми и снаха ми всичко е осигурено, а аз някак си трябва да съм възрастна и сама да се оправям. Според Вас правилно ли ще постъпя, ако взема тази кола - все пак семейството на брат ми имат нова и другата така или иначе е собственост на майка ми, може да си я вземе. Можете ли да ми дадете съвет как да общувам с майка ми във връзка с цялата ни семейна ситуация, защото аз се чувствам подценена и ощетена. Тя винаги се е старала да не ме глези, да ме направи силен човек, който търпи трудностите, без обаче това да важи за брат ми - на неговите капризи винаги угажда и после не й остава ресурс за моите. Благодаря предварително.

Здравейте!
От моя гледна точка е добре да знаете предпоставките, които несъзнавано въздействат върху майка ви, за да има тя това различно отношение към вас и към брат ви /което се прехвърля и към снаха ви/.
Въпросът, който аз си задавам в подобни ситуации е: кого вижда във вас майка ви?
И кого вижда в брат ви?
Имам от опита си следната хипотеза: ако баща ви е имал преди брака си значима партньорка, с която не са се разделили емоционално /това означава: да е продължавал да копнее за нея;ИЛИ да ѝ е бил гневен за нещо - защото гневът свързва хората по-силно от любовта - и ако си гневен на бившата, в сърцето ти няма място за настоящата жена; ИЛИ да се чувства виновен пред нея, особено ако я е "изоставил" заради майка ви/, то тогава и той и майка ви подсъзнателно във въс може да виждат тази жена. Тоест - на някакво дълбоко ниво майка ви да ви възприема като конкуренция и затова да ви ощетява....
Ако тя самата също е имала такава връзка преди брака с някой, с който не се е разделила емоционално  /да копнее за него!!!/, възможно е подсъзнателно да вижда този човек в брат ви...
САМО ЕДИН ОТ ДВАТА ФАКТОРА Е ДОСТАТЪЧЕН, ЗА ДА СЕ СЛУЧАТ НЕЩАТА,КОИТО ОПИСВАТЕ!!!!
И е добре да знаете - и вие и всички, които четат темата, че емоционално неразрешените и непрекъснати връзки с партньор от преди брака действат разрушително за брака и стават причина за изневерите по време на брака /каквито вие намеквате, че е имало в родителското ви семейство/. Просто такъв човек няма достатъчно място в сърцето си за брачния си партньор и е склонен да му изневерява!!!

ВЪПРОСЪТ Е - КАКВО ДА НАПРАВИТЕ?
Ако е вярно това с бившата връзка на баща ви, можете в момент, който почувствате за правилен по ваша преценка, да кажете на майка си: "Мамо, аз не съм Албена!!! /ако тя се е казвала така - тоест - казвате нейното име/". Но не влизате в спор или скандал с майка си. Казвате ѝ го спокойно и излизате от стаята. Оставяте я сама с тази информация....
Това е една добра и въздействаща интервенция...
.........
Това е от мен за сега...
Какво мислите и какво знаете по въпроса?

Да, причената е в тези катастрофи.
Но знаете ли кое е най-важното от тези катастрофи, което и вие и вашата дъщеря забравяте?
Вие и двете забравяте, че родителите ви са оцелели след катастрофите!!!!
Важно е и това, че е шофирала приятелката на майка ви, а не майка ви.
Защото иначе към вас от майка ви идва чувство за вина.
КАКВО ДА НАПРАВИТЕ?
Сигурно и дъщеря ви знае за тези катастрофи. Ако не знае, разкажете ѝ, защото иначе тя ги знае несъзнавано.
А такова знание е най-затормозяващо!!!! Особено наблегнете, че майка ви не е карала колата. За да знае, че жените от вашия род са внимателни шофьори.
И ТАКА: след като сте ѝ разказали за катастрофите отново, ѝ кажете следното:
- И знаеш ли какво направили баба ти и дядо ти, когато аз съм се родила? Те плачели от радост, прегръщали се и си казвали: НИЕ ОЦЕЛЯХМЕ ОТ КАТАСТРОФИТЕ!!! И добре, че оцеляхме, за да си имаме такова прекрасно момиченце!!!
Тоест - чрез тази въздействаща история измествате фокуса от катастрофите към по-важния факт: че родителите ви са оцелели...
ПОЗДРАВИ!!!

Не става ясно нито какви са ви събитията, нито какво е психосоматичното им проявление.
За да ви кажа каквото и да е, ми е нужна конкретна информация.
Поздрави!

Здравейте, мисля че причината не е в това. Сигурна съм, че не е имало изневери, родителите ми не са, така да го кажа, достатъчно обаятелни хора, че да си намерят други партньори - 15 г. след развода и двамата нямат други партньори. Това, което знам е обаче, че баща ми за малко ходеше при проституки. Също така майка ми ми е казвала за друг свой партньор преди баща ми, когото истински е харесвала, но той е я е оставил. Само че не мисля, че го преживява така силно все още. По-скоро това, което мисля е, че се чувства лишена от мъжко внимание цял живот, за това поставя брат ми на мястото на мъжа до себе си и се старае той да е добре.
Но защо пък тогава отношението към мен да е лошо? Още когато бях в детската градина и той се роди, ми каза да не се сърдя, че вече няма да се радват на мен, ами на него, защото аз просто вече не съм сладка. Просто от най-ранна възраст се отнася с мен като с възрастен човек, който трябва да си дава сметка за неприятните неща в живота и да не му се спестява нищо. Не знам дали е заради това, но някак си усещам, че сърцето ми е затворено и ми е много трудно да обичам когото и да било, и да съм мила с хората.
По-скоро мисля, че майка ми вижда в мен нейната майка, която също се отнасяше с нея така грубо и студено...Какво да направя в такъв случай...? Няма ли да е нелепо да казвам: "Аз не съм баба ми"?
Всъщност сега се сетих, че баба ми ми е споменавала за изневери на мъжа си, т.е. бащата на майка ми. Казвала ми е името на тяхна семейна приятелка, за която се говорило, че има връзка с дядо ми, но баба представяше версията, че това било нормално, защото всички мъже го правили, а той бил грижовен баща. Тук става малко по-сложно, сигурна съм, че майка ми не помни тази история и тази жена, какво бих могла да направя?
Благодаря предварително.

Да, "Аз не съм баба ми!" може и да е по-подходящо. НО Е МНОГО ПРИБЪРЗАНО да говорите, че майка ви и баща ви не са достатъчно привлекателни.

Здравейте психолог и психотерапевт Людмил Стефанов,
бих искал да ви помоля за помощ със следният ми проблем. Получавам внезапни състояния на нервност породени от постоянен стрес, който съм изпитал в миналото във връзка с болести, страхове от бъдещето( които не са свързани само с болести , а и финансова и семейна основа) . Стресът който съм си причинявал е отключил хроничен стрес със следните симптоми. Схващане на ръцете и краката, врата, тежест в главата, емоционална нестабилност и често променливо настроение, чувство как сърцето ще прескочи всеки момент, затруднение с изказването на думи, тремори, депресия, постоянна нервност. Можете ли да ми дадете насоки как да се справя със страха си от болести ( хипохондрия), овладяването на нервните неочаквани състояния, страхът от бъдещето , усещането за деградация на характера и очакването на нещо лошо и фатално да се случи в бъдещето.
Благодаря ви за вниманието!

Здравейте, д-р Стефанов, моля Ви, отговорете ми!

Здравейте!
Често се случва да работя с хора, имащи проблем с алкохола. Дълбоките основания за това са свързани, както вероятно и сама се досещате, във взаимоотношенията с родителите. Особено с бащата!!!! При хората със зависимости от алкохол, хазарт, наркотици, електронни устройства и т.н. обикновено откриваме лоши или дори прекъснати отношения с бащата; емоционално или физически липсващ баща...
Към алкохола посягат и хората, които често изпадат в депресивни състояния.
Какви са основните причини за тези състояния?
Най-често това е свързано със загуба на близък човек. И тази загуба води желанието да последваш този човек в отвъдното. /Предполагам, че си давате сметка, че алкохолизмът, наркоманията, анорексията - това са все начини за бавно самоубииство - тоест - в основата им стои стремеж към смъртта./
Особено често се появява този импулс към смъртта и желанието да последваш близкия човек, ако изпитваш към него и някакво чувство за вина....
ТОВА БИХ ИСКАЛ ДА КАЖА ПО ПРИНЦИП ЗА ПРОБЛЕМА С АЛКОХОЛА.
Смятам, че алкохолизмът не е неизлечима боласт, а проблем, който може да се повлияе от психотерапия.
Включително има стойност и съпругата/съпругът на човека с такъв проблем да посещава терапевт и с негова помощ да  си промени поведението и да повлияе за положителната промяна на партньора си.
Това, обаче, е конкретна работа, в която е важен всеки детайл и не бих се наел да давам съвети "по принцип" за вашата близка.
Потърсете терапевтична подкрепа!!!
Поздрави!

Благодаря за отговора. Аз по-скоро исках да попитам кои са признаците, по които можем да познаем човек, посегнал към алкохола. Става дума за много млада жена - 25 г. Без деца и мъж. Има родители, с бащата връзката е лоша, макар да не са разделени. Майката е обсебваща, много я глези, младата жена не е самостоятелна, не се оправя сама дори финансово. Постоянно разчита на майка си за всичко.

Преди 2 години претърпя раздяла с едно момче, което я изостави заради друга и създаде семейство набързо. Оказа се, че ѝ е изневерявал известно време с нея. Тя сякаш не можеше да приеме, че е заместена от друга и то по такъв начин. След това много се промени, сякаш се депресира. Отдръпна се от нас, близките. Спря да общува с приятелите, които имаше до момента. Намери лоша компания, в която алкохола е издигнат в култ. Почти ежедневно се събира с тях на по чашка на гости/кръчма. Ако не са заедно посяга към алкохола вкъщи, като целта не е да пийне 1 чашка, а да се напие.
Като съм я канила на гости вкъщи на празници се случва същото, пие се докато не се напие.

Постоянно казва, че е в депресия, че не става за нищо, но истината е, че не полага особени усилия за промяна. Чувства се зле, но не споделя достатъчно, за да можем да ѝ помогнем.

Казвате, че тези зависимости са нещо като отказ от живота и бавно самоубийство. Не е имала смъртен случай в семейството, по-скоро този мъж, който я заряза. Но минаха 2 години от тогава, а тя вместо да се подобрява, се влошава.

Здравейте!
Чувството за изоставеност /и като следствие от него - депресия и алкохол/ Е ПОЧТИ ИЗКЛЮЧЕНО да се дължи на партньор, който си е тръгнал от живота ти. Защото с партньора сте равнопоставени и сте независими един от друг. Тоест - големи сте, всеки си е взел хляба в ръцете и е стъпил на собствените си крака.
За да те събори такова нещо е необходимо да си се чувствал отхвърлен и изоставен някога в детството от родителите. Защото тогава си бил малък, зависим, несамостоятелен и с ясното чувство, че ако мама не е до теб, ще умреш /в прекия смисъл на думата/;   ИЛИ да си се страхувал за живота на някой от родителите /това за детето е по-страшно от собствената смърт!!!/           ;ИЛИ  да имаш детска травма, свързана с насилие от съученици; ИЛИ сексуално посегателство и други травмиращи преживявания.
Това ранно травматично преживяване аз го оприличавам на нещо като дупка в психиката, която си стои там и в нея времето е спряло. Някаква част от нас завинаги си остава на възрастта, на която сме били при травмата... И човек живее живота си, като се стреми да не падне в дупката /взема мерки да не бъде изоставен/. Но в един момент това се случва: изоставя го партньорът или го уволняват от работа. Това отключва отново чувствата от момента на травмата и човек си пада отново в дупката. И се чувства безпомощен като 3-4 годишно дете, на колкото е бил при травмиращото събитие.
Тоест - вашата приятелка нямаше да се срине психически, ако не се е почувствала при тръгването на партньора ѝ като онова 3-4 годишно дете, което е било травмирано...
Особено е опасно, ако това преживяване е било забравено.
И още - колкото по-ранно е преживяването на изоставеност, толкова по-дълбоко се отразява на психиката. НАПРИМЕР ако детето е било недоносено и е стояло повече от месец в кувьоз, при равни други условия ще има по-дълбоки травми, свързани с чувството за изоставеност, отколкото ако се е наложило да влезе в болница за един месец в чужбина, когато е било на 4-5 години и родителите не са можели да го посещават....
ЦЕЛТА НА ПСИХОТЕРАПИЯТА МНОГО ЧЕСТО СЕ СЪСТОИ В ТОВА, ДА ОТИДЕМ В ОНОВА ВРЕМЕ, КОГАТО Е ПОЛУЧЕНА ТРАВМАТА И ДА ЗАПЪЛНИМ ДУПКАТА!!!
................................................
И още - питате дали приятелката ви има проблем с алкохола. Както ми я описвате - мисля, че да. Тя може би е на стадия, когато алкохолът е Първа грижа.  Тоест - събуждаш се и си мислиш: сега отивам на работа и в 19,30 ще съм с приятелчетата в кръчмата "До гьола", а после отиваме да си допием в бар "Уливане".
ПРОБЛЕМ Е ВСЯКА ФОРМА НА ПИЕНЕ, ПРЕВЪРНАТО В РИТУАЛ. ТАЗИ ФОРМА МОЖЕ ДА Е РАЗЛИЧНА:
- човекът пие всяка вечер по малко /още по-зле е, ако пие по много/;
- човекът не пие през седмицата, но всеки петък се напива здраво и изтрезнява в събота, а в неделя ходи сред природата да си върне формата, за да няма проблеми в работата /или не ходи сред природата/;
- човекът не пие изобщо месеци наред, но по време на всяка отпуска го обзема чувството на празнота, следва психически  срив и изпада в дълъг запой, който може да продължи 2-3 седмици и после още толкова да си ближе раните от запоя, за да влезе във форма;
Всичко това са форми на ритуализирано пиене, което представлява проблем.
Социално приемливо е пиенето, при което пиеш чаша-две вино или едно малко на рожден ден или на празник, може да ти се случи понякога и да си вземеш една бира, но ако си вземеш две, втората може да я забравиш и да я изпиеш след 3 месеца.
ТОВА Е!
Дано този път съм ви отговорил - на вас и на другите читатели, които се интересуват от темата.
Поздрави!