Онлайн консултации с Людмил Стефанов - психолог и психотерапевт

Здравейте!
Когато майка ви говори така неуважително за баща  ви и за неговия род, смятам, че вашият полезен ход е да  се дистанцирате тенденциозно от нея и да търсите контакт и подкрепа в хората, които са от страната на баща ви.  Така ще ѝ покажете, че не ви е страх. Ще покажете самоуважение.

Но има и нещо по-важно. Когато майка ви говори по този начин за вас и вашия дядо, а в същото време хвали брат ви, който приличал на нейния род, тя създава предпоставка за ненавист  между вас и брат ви. Внася разцепление между децата си. И това е най-страшната последица от нейните непремерени изказвания.
Затова има смисъл целенасочено да търсите контакт с брат си, с неговата съпруга или приятелка, с неговите деца, с неговото семейство...

Когато правите тези две неща, вие ще укрепите позициите си и майка ви най-вероятно ще започне повече да се съобразява с вас. Но дори и да не започне да се съобразява, по-важното е, че вие ще се чувствате по-стабилна и няма да страда те толкова дълбоко.

Казано накратко: престанете да спорите и да се борите с майка си. Това е безсмислено. Никой не е надприказвал майка си. Хвърлете всичките си усилия за задълбочаване на отношенията с другите важни за вас хора от семейната система. Тогава майка ви ще загуби голяма част от влиянието, което има върху вас и ще дишате по-свободно.
Поздрави!

Здравейте д-р Стефанов ! Имах паник атаки около шест месеца ,вече не ги получавам ,но страха да остана сама вкъщи с детето остана .Тъй като моите симптоми бяха с чувството ,че се задушавам и сега се плаша да не стане пак така и детето ми да ме види .Също не ходя и на далечни разстояния с нея .Как се преодолява това нещо,направо съм отчаяна .

Един от моите учители по Позитивна терапия – професор Иванка Бончева, казваше:
 "Където е проблемът, там е и решението"
Така че първата работа е да започнете терапия, в която да се открие къде е проблемът. Проблемът е винаги някъде назад в травматични преживявания във вашето детство или дори в събития от семейната система, случили се в предишни поколения.
Ще ви дам и насоки. Какви въпроси възникват у мен като чета краткия ви текст?
Чувството, че се задушавате, може да говори за ситуация, в която сте се давили или пък сте били притисната в тясно пространство, където е имало насилие или страх от насилие: например асансьор, заключена стая, ако са ви затваряли в тъмен килер като дете и други подобни...
Също така прави впечатление, че страхът ви е от това да оставате сама с детето. На каква история ви напомня това? Има ли история в семейната система, когато някоя майка е загубила детето си, защото не е успяла да се справи с проблем със здравето му, защото е била сама? Майка ви, някоя леля, баба или прабаба?
Към такива въпроси ме навежда описанието на вашия страх.
Какво се сещате?

Да спомням си като бях малка може би на 2-3 г. ме бяха оставили сама на тъмно ,а те на долния етаж на къщата .Още си спомням как ужасено тичах в тъмнината.Също се бях загубила на един пазар това също си го спомням много добре .Другото ,което се сещам е ,че майка ми се беше задавила и за малко да загине -бях ужасена и ги помня много добре тези моменти .

Извинявям се на авторката,че използвам поста й!

В отговора си пишете,че дете на 8-9 години и по-специално момчето е добре да се "откъсне" емоционално от майка си ,искам да попитам-Това важи ли и в случаите,когато бащата е по-нерешителен,объркан и родителстването му е доста неосъзнато в някои моменти?
Благодаря ви! 🍀

Тази тема също предизвиква у мен въпрос в друг аспект: При мен липсата на баща в живота ми ме прави прекалено чувствителна относно детето ми /дъщеричката ми/. В ситуации, в които баща й поради голяма умора от работа е разсеян, не й обърне внимание, не я чуе като му говори, това в мен предизвиква голяма болка. Сякаш моето изоставяне от баща се отразява в такива ситуации и ми се струва, че усещането ми е преувеличено. Като че ли и детето ми се изоставя по този начин от баща му и изпитвам болка, а ситуациите са дребни. Не мога да определя дали съм права да се чувствам така, понеже аз винаги съм в състояние да обърна внимание на детето, може да нямам сили за игри, но поне да отговоря, да чуя какво ми казва, да се усмихна, да кажа "браво", винаги съм в състояние. Не знам дали съм права, че и той трябва винаги да го прави, независимо от умората, или усещането ми е преувеличено поради моята собствена ситуация в детството. Ако е така, как да успея да не прехвърлям това си усещане върху детето и техните отношения с баща му? Благодаря!

Здравейте и благодаря за отговора!

Имате право. Като малка имах страх от изоставяне - винаги когато спях на обяд или когато майка ми излизаше да разхожда кучето, притеснявах се, че няма да се върне. Вероятно още го имам този страх. Всъщност обаче родителите ми се разведоха, когато бях на 7 и съм живяла с майка ми. По-късно имах и сестра, но не съм ревнувала, твърде голяма е разликата ни. И да, чувствам се изоставена от голямото дете. Не мога да приема, че може да обича някой друг повече от мен, колкото и егоистично да звучи. Посветила съм цялото си време на децата, не съм ги оставила, за да градя кариера и да практикувам хобита (не че нямам желание), но смятам, че за момента сме си най-важни един на друг. Или поне те за мен…

Поздрави!

Здравейте!
Интересно откъде идва този страх от изоставяне? Да не би да сте се страхували за живота на майка си? Ако тя например не си е стояла в къщи...
Иначе ще кажа, че ходите по много тънък лед. И поемате сериозен риск за собственото си душевно равновесие.
Какво имам предвид?
Това, че казвате: "Посветила съм цялото си време на децата, не съм ги оставила, за да градя кариера и да практикувам хобита (не че нямам желание)"
Тоест - вие се преживявате като майка, която се е жертвала за децата си и сега ѝ се полага те да ѝ бъдат предани само на нея. Ще ми се да ви кажа в тази връзка две неща:
1.Децата по принцип чувстват голям дискомфорт, ако майка им се преживява като жертва. Те се измъчват, ако тя стои в идеята, че не се е реализирала или че е страдала заради тях. В такъв случай те често през целия си живот не могат да си позволят да бъдат щастливи. Имат усещането, че не заслужават щастието, защото майка им е платила твърде висока цена заради факта, че те са се родили.  Дори понякога те са склонни да правят нелепи неща, водени от подсъзнателното си желание да компенсират това, че майка им е била нещастна заради тях.
Да вземем за пример случаите, когато майката твърди, че е търпяла да живее с бащата на детето и не се е развела,  само защото е искала детето да си има баща. Знаете, че това се случва доста често. И аз съм виждал в практиката си как дъщерята на такава майка, когато се омъжи, въпреки че има късмета да живее щастливо с мъжа си и няма никакви особени сътресения в брака си,  в един момент решава да напусне този съпруг по изключително дребен повод. По този начин тя сякаш е водена от несъзнавания мотив да направи това, което е трябвало да направи собствената ѝ майка, вместо да се страхува от неизвестността и да стои в позицията на жертва... Тук,  разбира се, действа и още един  механизъм, който също е несъзнаван. Дъщерята сякаш казва на майка си: "Щом ти се жертва за мен и беше нещастна заради мен, мила мамо, тогава и аз няма да си позволя да бъда щастлива в брака си."
Така че идеята да се жертвате за децата си в този смисъл е опасна и вредна както за вас, така и за тях. Тоест - ако имате хобита, реализирайте ги и се възползвайте от грижовния си съпруг, за да му оставяте по-често децата. Така и те, и той ще имат повече уважение към вас. Иначе има риск да се превърнете в мрънкаща жена, която постоянно се оплаква, че ѝ липсва нещо, за което просто трябва да се пресегне и да си го вземе.
Тази ваша всеотдайност товари децата. Защото грижата, когато стане твърде много, се превръща в контрол. Дори и без вие да го искате. А пък вие го и искате, защото имате ясната цел да задържите децата САМО за себе си....
Второто важно нещо за вас в случая е следното: когато майката има нужда детето да ѝ компенсира това, че се е чувствала изоставена като дете от майка си, за нея е много трудно да пусне това дете да живее собствения си живот. Особено ако детето е момче и поиска да се свърже с друга жена, когато порасне. Тогава майката се бори с всякакви средства да го задържи за себе си, за да продължава да получава от него това, което не е получила от собствената си майка. СЛЕДОВАТЕЛНО за вас и за вашия син е голям късмет, че вие преживявате това откъсване на сина ви от вас още сега, в ранното му детство, когато той се свързва така силно с баща си. Това ви подготвя и вас, и него за времето,  когато той ще даде сърцето си на друга жена, ще създаде с нея семейство и ще има с нея деца. В този щастлив и съдбовен момент синът ви трябва да е свободен от вас. И точно за тази свобода го подготвя баща му още от сега. ОСНОВНАТА РОЛЯ НА БАЩАТА в живота на детето е да го извади от орбитата на майката и да му помогне да намери смелост да отиде в широкия свят и да се реализира там самостоятелно като мъж, като професионалист, като човек...
Има върху какво да помислите. И не само да мислите, но и да го промените.
Ще се радвам, ако го направите.
Бъдете здрава, спокойна и щастлива!

Здравейте, зная, че не е хубаво човек да се се меси в чуждия живот, но някак се чувствам виновна,че мога да помогна, а не го правя.
Сестрата на мъжа ми е на 44 г. и не може да има деца. Мисля, че и не иска. Казвала ми го е завоалирано. Няколко пъти със съпруга й са правили ин витро, без успех. Това, което ме натъжава е, че свекърва ми много страда от това. От повече от 10 г. непрекъснато й "дудне", че трябва да имат дете, а тя само измисля оправдания от рода на това, че има много работа и няма време за процедури. Не смее да й каже, че просто не иска деца. Свекърва ми понякога плаче. Според нея, ако няма дете, няма какво да свързва мъжа й жената и недоумява как дъщеря й живее с мъж без дете.
От една страна, това си е техния урок и съм убедена, че свекърва ми трябва да получи урок и да види връзката между мъжа и жената отвъд това да са родители.
От друга страна, мисля, че зълва ми не иска да стане майка, защото в тяхното семейство (както и в много други) е жива старата патриархална традиция, че ежедневието в едно семейство трябва да се организира около комфорта на мъжа. На жената не е задължително да й е комфортно, особено като стане майка - тогава вече е ясно, че нейният комфорт отива много на заден план. Тя трябва да се грижи за детето, ако то плаче, вдига шум, разхвърля, тя тряббва да се оправи с него, да не натоварва бащата. Жената трябва да сложи масата, ако се налага ще стане няколко пъти от масата, от леглото, да се погрижи за децата, знаете за какво говоря.
Свекърва ми все още действа така. Например, когато сервира храна, сервира първо на мъжете. Ако ще подарява подаръци - първо на мъжете. Вбесява ме този ориенталски модел. В западния свят дамата е на първо място и така  е редно да е, защото жените търим огромна болка и дискомфорт, за да станем майки, а според унизителния ориенталски модел, не следва да получим от мъжете опит за облекчаване, а просто да си носим кръста.
Аз съм майка и донякъде съм се преборила с това. Питам се дали не трябва да насоча зълва ми към семейните констелации или по-добре да не се меся? Как мислите? Благодаря.

Здравейте, г-н Стефанов.

Пише Ви 34-годишна жена с проблем, с който се боря вече години, но за съжаление неуспешно.
Всичко започна преди около 7 години след смъртта на баба ми. Не твърдя, че със сигурност нещата са свързани с това събитие, но хронологично изглежда, че е така. Накратко ще разкажа историята си. Отгледана съм от майка си и баба си. Майка ми и баща ми са се разделили, докато съм била все още бебе. Не съм го виждала никога. С баба ми винаги съм имала много силна връзка. От провинцията съм и след като записах в университет, се установих в София. Родният ми град е далече и не пътувах често до там. За Великден баба ми ме помоли да отида, за да се видим. Майка ми беше претърпяла операция на тазобедрена става и доста време баба беше прекарала сама. Като отидох, тя беше изпълнена с енергия, готвеше, домакинстваше. Не разрешаваше на мама да прави каквото и да било. Беше такава, каквато я помнех от дете. Прекарахме чудесно празниците. Прибрах се в София. По това време сменях и работата. Беше първата ми седмица на новото място. Майка ми трябваше да пътува от родния ми град до Плевен за преглед за ставата. Вуйчо ми нямаше възможност да я откара и тя трябваше да си хване автобуса. В такива моменти винаги ми е ставало много мъчно, че около нас липсва присъствието на мъж, който да помогне. Като се чухме по телефона с нея, чувах баба ми отзад, която се тюхка, че мама няма да се справи със стъпалата на автобуса, как ще се качи, да не стане беля. В деня, в който майка ми трябваше да пътува, баба ми получи инсулт и след няколко дни почина. След това започнаха да ми се случват странни неща. Забелязах, че винаги преди да изляза за работа или за някаква друга уговорка, или пък като се прибирам отнякъде, започва да ми се ходи по голяма нужда. В началото си го обяснявах, че с новата работа седя повече седнала и като започна да се движа, перисталтиката ми заработва по-силно. Докато след 2 месеца ми се наложи да пътувам до родния си град и по пътя в автобуса изживях истински ад. Не можех да стигна и леко се нацапах. От тогава преди всяко пътуване още вечерта аз съм с разстройство. Ходя безброй пъти до тоалетната и така малко по малко всяко излизане се превърна в изпитание за мен. Планирам спрямо това къде има тоалетна, как най-бързо мога да стигна до нея... Правих си всевъзможни изследвания при един куп доктори, включително колоноскопия. Клинично здрава съм.
 Пила съм какви ли не неща. Посещавах дълго време психолог. Нищо не ми е помогнало. Цялата тази тревожност прерастна и в пристъпи на паник атаки. Научих се да живея с проблема. Не съм спряла социалния си живот. Запознах се с човек, който ме приема такава каквато съм. Обичаме се и ме подкрепя. Но искам да съм пълноценен партньор, а не постоянно да се налага да се съобразява с мен. За толкова години не успях да открия психолог/психотерапевт, който да се е сблъсквал с подобен казус. Търся алтернативи и моля за Вашето мнение. Смятате ли, че методът семейни констелации би бил подходящ за мен? Бихте ли се заели с моя случай или да ме насочите към друг вид терапия, която смятате, че би помогнала. Благодаря!

Здравейте, г-н Стефанов.
Пише ви жена на 23г. Имам проблем с това че съм супер скучна като личност, не мога да общувам с хората, чувствам че не знам нищо по-задълбочено по никакви теми и съответно на хората им е скучно с мен. Израснах доста затворена, имах малко приятели. Като учих в по-голям град мислех че малко съм се променила и съм станала по-общителна, но всъщност не беше така - пак си бях затворена в себе си, не изказвах мнение, не ми се чуваше гласа сред голяма компания от хора.. Също, не мога да кажа че имам някакви хобита, обожавам да слушам музика и да се разхождам сред природата, но това не са някакви отличителни хобита. Например, последните 5-6 години не съм подхващала да чета книга, нито да уча нещо задълбочено. Буквално съм си губила времето, а покрай ковид пандемията съвсем се бях отпуснала - живеех при родителите си, водейки монотонен режим, не се събирах с хора, висях си на телефона с часове, без да правя нищо смислено, имах паник атаки с които се борих около година.. Иначе завърших университет с много добър успех, винаги съм била примерна и прилежна, стремях се към високи оценки. Но буквално главата ми е празна в момента , и всичко което някога съм чела и учила, не го знам задълбочено, дори не мога да започна убедително да говоря по дадена тема.
Та да обясня и защо пиша този пост.. от няколко месеца съм обвързана, и може би се досещате че е първата ми връзка. Приятелят ми е страхотен във всяко отношение, но аз не се чувствам добре на моменти и знам че проблемът е само и единствено в мен. Приятелят ми точно обратното на мен - той се интересува от много неща (книги, филми, игри, технологии и т.н), знае много, има готини приятели с всякакви хобита и интереси. Той е супер мил и грижовен към мен и явно ме прие такава при-задръстена. Но когато сме с приятелите му, аз съм скучна и мълчалива, той си говори с тях, на мен не ми се чува гласа и смятам че това ще е потенциален проблем за в бъдеще. В началото си мислех че е защото се притеснявам от компанията му, но не - всичко е защото аз нямам с какво да допринеса към разговора. И дори не знам как да променя това, не знам откъде да започна. Не мога да изчета всички книги и да изгледам всички филми които те знаят и обсъждат, не им разбирам шегите, не знам за какво да си говоря с тях. Вече и с приятеля ми започва да се получава така, не си говорим за супер интересните теми и 1-2 пъти ми е намеквал да се мотивирам да правя нещо, предлага ми сериали, филми и книги, пита ме дали ги знам, отговора е винаги "не". Не мога да се понасям че съм толкова задръстена, съответно се сравнявам с приятелите му. Започвам да мисля как не знам откъде да започна и просто се паникьосвам, мислейки как в един момент може да му доскучее с мен и да скъсаме. И не, в случая не искам да се променям заради него, искам промяната заради себе си. Искам да стана по-забавна, с по-голямо самочувствие, по-решителна, по-умна и да не отегчавам останалите с присъствието си.
Извинявам се за дългия пост, просто наистина имам нужда от съвет как да не бъда толкова смотана и скучна.

Да, това са типични травмиращи ситуации от детството, които могат да служат за основа на вашите ПА.
НО КОЕ Е НАЙ-ВАЖНОТО ОТ ТЕЗИ СИТУАЦИИ?
1. "Бяха ме оставили сама в тъмното на 2-3 години".... Тук най-важното е да си спомните кой е дошъл при вас тогава и ви е успокоил? И другото важно нещо е, че вече не сте на 2-3 години.... И ВСЕ ПАК ситуацията изисква психотерапия. Възможно е, ако сте плакали твърде дълго, да сте загубии доверие , че някой ще дойде, и да се чувствате и до сега като изоставена. А това си е страшно...
2. Загубих се на един пазар... Тук също е важно да си спомните кое се погрижи за вас, кой случаен човек ви успокои? Защото това ще ви върне чест от това загубено доверие, че има кой да се погрижи за вас...
3. Майка ви се е задавила и сте си мислила, че може да умре - това също е страшно- Особено, ако сте били ядосана на майка си и често сте негодували от нея, задето така ви оставя и забравя. Когато изпитваме негодувание към мъйките си и изведнъж нещо застраши живота им, ние изпитваме вина, все едно, че ние сме предизвикали задавянето... такава е логиката на детското мислене. То е малко магично...
Това е за сега...

От каква минимална възраст насетне (малко дете) са подходящи когнитивно поведенческити терапии?

А психотерапиите?

Психотерапията може да даде много на хора от всякаква възраст. Работил съм с проблеми на хора над 75 години, а също и на деца на 1,5 - 2 години.
Аз лично предпочитам за малките деца да работя с родителите, за да оптимизират те своето поведение спрямо децата, а също така да изследваме връзката мужду техните преживявания и проблеми и състоянието на детето. Очевидно е, че най-важният фактор за детето е родителят.
Но всички специалисти по работа с деца: психолози, логопеди, дефектолози, кинезитерапевти - могат да дадат своя специфичен принос.
И все пак: РОДИТЕЛИТЕ!  Те и тяхното състояние и отношения са най-важни. Защото те въздействат непосредствено върху детето. И каквото и да ги съветват специалистите, те взимат отговорните решения. И затова е важно да са наясно със себе си.
Ще дам пример:
- майката /или бащата/ са свръх тревожни за живота и здравето на детето /виждал съм в практиката си и бащи като майка-орлица/. обикновено за това има системни причини, които е важно човек да осъзнае. Най-често в системата е имало загубени деца...
Това е на първо четене...

Здравейте, г-н Стефанов.
Имам проблем с майка си, всичко идва от там, че почти винаги в нейните очи не съм права или съм виновна за нещо. Като започнем от там, че винаги казва, че брат ми е по-добър, по-умен, по-съвестен и всичко ( Той е с 11г. по-малък от мен и сме от различни бащи) после когато съм имала някои по-сериозни гаджета и примерно се скараме, пак аз съм виновна. И сега крайната точка е мъжът ми, с който имаме дете. С него сме в добри отношения, имаме си доверие и се обичаме. Проблемите ни/МИ идват от там, че през повечето време го няма вкъщи, тъй като имам собствен бизнес, и като цяло съм забелязала, че е работохолик. Винаги това му е най-важното, без да му мигне окото излиза в 7:00 сутринта и си идва в 21:00 вечера. Понякога е 7 от 7 дни, съботи, недели, почивни дни, празници… еми няма как да се примиря с това, та следователно мрънкям често, включително и на майка си като се чуваме. И се започва “ Ама той работи, ама той изкарва пари, ама вие имате всичко, ама ти не си лишена от нищо, остави го да диша” и тем подобни. До тук добре, НО! Проблемът се пренася и когато отидем на гости при нея, което се случва поне 2-3 пъти в седмицата. Става дума за нещо такова, и хоп, започва със зъби и нокти да го защитава супер явно пред него, при което разбира се той вече се възползва от ситуацията и знае, че каквото и да каже или да стане, все той е най-невинния (обикновено казва нещо в кръга на шегата, но тя не го възприема по тоя начин и започва да ме напада ) Мен това ме напряга изключително много, стигало се е до там да и казвам, че не искам да общува вече с мен, а направо да си звъни на него. Да допълня, че с нея също сме в добри отношения, говорим си всеки ден по няколко пъти, споделяме си доста, знам че ме обича, но стане ли дума за зет и… направо ми идва понякога да и вдигна скандал. Много ми е неприятно, че не ме разбира и не ми влиза в положението, в такива ситуации предпочитам да не казва нищо и да не се намесва, отколкото да го оневинява за неща, за които аз не мисля, че е невинен. Моля ви, дайте ми някакъв съвет, понякога се чувствам много гневна от такива ситуации и се скарвам и с него заради нея!