Има ли такива, които пишат?

Благодаря!

Здравейте, ето и нещичко друго от мен

                        Да се срещнеш с ангел

   Видях светлината в тунела… онази същата, която описват в учебниците, същата ярка светлина, за която говорят хората, върнали се от онзи свят, хората, стоящи на ръба на живота…
Притворих очи инстинктивно, за да се предпазя. И тогава я видях! Беше на няколко метра от мен - ангел в бяло… Нежно ми махаше от разстояние, а на лицето ѝ сияеше прекрасна усмивка. Тръпчинките на бледорозавите бузки ѝ придаваха още по-приказно изражение. Медено русата ѝ коса се спускаше на водопади върху крехките ѝ раменца, а зелените ѝ като изумруди очи блестяха като звезди. Сърцето ми заби лудо в гърдите, заплашвайки да изскочи навън! Откога мечтаех за тази съдбовна среща! Детето ми ме чакаше търпеливо и щастливо, че ме вижда отново! Ръцете и краката ми трепереха от вълнение, неспособни да се вслушат в командите на мозъка, сякаш всеки момент щяха да откажат да ме слушат!
Поех дълбоко въздух, издишах и направих първите крачки към дъщеря си с увереност на майка, която няма търпение да прегърне рожбата си. Исках да бягам бързо, за да мога да притисна в обятията си детето, което бях загубила преди повече от десет години! Колко пъти бях сънувала тази съдбовна среща! Колко пъти малката принцеса ми се присънваше, опитвайки се да ме убеди, че е още рано за мен!
Изглеждаше точно по същия начин, по който безброй пъти се бях опитвала да си я представя! Имаше котешките очи на баща си и моята коса. Лицето ѝ бе овално като неговото, а кожата ѝ бе матова като моята. Моето скъпо дете ме чакаше в края на тунела и аз с бързи крачки се опитвах да скъся разстоянието помежду ни. Боже как жадувах да я прегърна и докосна! Най-сетне имах възможност да се погрижа за рожбата си, да чуя така желаното “мамо”, изречено от малката ѝ устичка! Най-накрая Господ се бе смилил над мен, разрешавайки ми да бъда майка!
Ускорих крачка и без да се усетя, вече тичах към дъщеря ми, която не спираше да се усмихва насреща ми. Колкото повече бързах обаче, толкова повече сякаш се отдалечаваше рожбата ми. Започна да ме наляга паника. Сълзите напираха в очите ми, а отчаянието бе вързало на възел душата ми. Първоначалната радост, която изпитах, когато я видях, започна да отстъпва място на болката, с която живеех вече повече от десет години.
Денят, в който ми съобщиха, че детето ми е загинало в утробата, бе най-черният в живота ми! На следващия ден ми предизвикаха раждане и вместо да плача от щастие, завих от мъка. Докато другите майки се радваха на рожбите си и на чудото да дадеш живот, аз лежах обляна в сълзи, чувствайки се чудовище! Не бях успяла да съхраня и опазя живота на детето си! Нямах вина за случилото се, но щях да се обвинявам цял живот за тази загуба! Не успях дори да я гушна! Отнесоха я, а аз притиснах празната си утроба, молейки се на Господ да си отида заедно с нея! Нямаше да мога да живея с тази мъка! Бях се провалила като майка още преди детето ми да се появи на бял свят! Та коя майка би допуснала рожбата ѝ да си замине! Чудех се как ще продължа напред. Вече нямаше за какво да живея! Щом детето ми го нямаше и аз не трябваше да бъда на тази земя. Болката беше убийствена, а загубата непрежалима и колкото и да ми се искаше да напусна този свят, не успявах!
Сега гледах моето слънчице и нямах търпение да го прегърна. Само че с всяка моя крачка към нея, тя сякаш правеше две назад! Може би ми се сърдеше и не желаеше да ме вижда.
– Ела, миличка! - протегнах ръка към нея аз. - Мама много те обича! - сълзите ми капеха и се стичаха като дъждовни капки по лицето ми.
Дъщеря ми ми помаха енергично с малката си ръчичка и се провикна:
– И аз много те обичам, мамо и много ми липсваш! Нямам търпение да дойдеш при мен, но още е рано! Брат ми и сестра ми се нуждаят от теб, а и на татко много ще му липсваш! Погрижи се за тях! А аз ще те почакам още малко! - отвърна дъщеря ми, обърна се и тръгна нанякъде, а ярката светлина изчезна заедно с нея.
В следващия момент чух:
– Честито! Имате си момченце! - акушерката държеше сина ми в ръце. - Беше тежко раждане и много ни уплашихте, но сега вече всичко е наред! - приближи към мен тя и постави на гърдите ми новородения ми син.
Сълзи от щастие, примесени с малко тъга, заради странната среща с мътрвата ми дъщеря, опариха страните ми.
– Добре дошъл на този свят, слънчице! - докоснах с устни главичката на сина си. - Кака ти заръча да се погрижа за теб! - прошепнах му аз.
Детето се успокои в прегръдката ми и заспа. Не можех да върна времето назад, но можех да дам любовта, която не успях да дам на дъщеря си на него - на новородения си син! А следващата среща с дъщеря ми се налагаше да отложа за по-нататък...

Малко нелогично ми идват нещата. Би следвало,  след като в момента ражда, да осъзнава, че има втори шанс.  Иначе излиза, че в момента в който ражда пак й  се иска да умре, защото е загубила едно дете. А не  да живее заради това, което ще се роди?!.Като че ли много набързо е предаден разказа, малко се губи причинно-следствената връзка. Би следвало да има някаква завръзка, как е умряло първото дете, как жената е изпаднала в ступор, как е забременала отново и т.н., малко повече текст. Все пак това е повествование. Казвам това с най-добри чувства, не се заяждам.
Иначе самият стил е хубав и четивен, заложено е на телеграфни изречения, без технически грешки.

Благодаря за мнението. В никакъв случай не смятам, че се заяждате. Написала съм го така както съм го почувствала. Ще помисля над това, което казахте.

За мен е естествено. Настоящото събитие напомня предишното, може би първото в живота ѝ. И неуспешно, както се разбра.  Тъгата е силна, а понякога и оцелява години, наред, независимо какво се случва.

Да, тъгата оцелява години, но когато вече е дошъл момента на раждането,  на новото дете, би следвало да осъзнава жената че й е даден нов шанс.

Тук не говорим, за това че е умирала от мъка като е загубила детето, нито за това че няколко години е била като болна, нито дори за това дали се е съмнявала в първите месеци дали няма пак да абортира, а че когато вече е в процеса на раждане на второто дете мисли за смърт. Това ми се струва нереално. Раждането би следвало да даде радост, особено като се има предвид, че е първо дете. Освен това съм губил любим човек и мога да кажа, че с годините мъката поотслабва, свиква се с нея.
Както и да е, това е мое мнение, не обвързвам никого с него.

Абортира ми звучи много грозно. Съжалявам, че го казвам. Да абортираш в началото на бременността е едно/не че не боли от тази загуба/, но да загубиш дете месец преди термина е друго, защото изтърпиш болките от естествено раждане с ясното съзнание, че детето ти е мъртво, е съвсем различно. Не смятам, че героинята е настроена негативно към появата на новия живот. Описана е ситуация, в която явно са се получила непредвидена ситуация при самото раждане и мъртвото дете един вид е върнало майката към живота. Поне такава ми бе идеята за този разказ.

Хареса ми разказът. стегнат. Спореед мен-напълно логичен.  Хубав финал. Браво, момиче!

Благодаря!

Може ли едно стихотворение?

Цирк

Разпъва мисълта ми шатрата,
завихря се магията на цирка -
изкуството на моята посредственост.
Обличам в думи клоуни нещастни
и дрипави, и бедни, недорасли -
фантомите на моята наследственост.
Красив е полетът на акробата,
живеещ в моето съзнание,
но толкова жестока е съдбата,
сурова и изпраща го в изгнание.
Жонгльорите ритмично си подхвърлят,
над плоскостта на моето търпение
горчиви мисли и редуват ги с вълнение.
Фокусници ловки пък нахвърлят
магически предмети и изплитат моето въображение.
А там във ъгъла на моята вселена
трепери плахо същество ранено.
Предвкусва болката от бича на живота –
дресьорът всемогъщ на всички земни твари.

Честита Баба Марта на всички ви! Бъдете здрави и щастливи и вие и всички около вас!🍀☺️
Акаша, като читател мога да кажа, че стихотворението е много тъжно. Нежно е, но е тъжно. Предполагам, че просто си била в такова настроение. Какво друго пишеш?

Днес опитах да напиша едно кратко разказче, ето го:


Лабораторията

В лабораторията работеше жена на име Дафина, беше на средна възраст. Нямаше нито съпруг, нито деца, живееше сама в малък апартамент. В ранните и 20 години, тя бе забременяла от малко по-голям от нея младеж, но към петият месец бе пометнала, после се раздели и с любимия си. Оттогава Дафина не бе срещала човек, с когото да създаде семейство, нямаше късмет. Сега на моменти, докато си беше у тях, плачеше и тъгуваше за детето, което не бе успяла да роди и за това, че ще е все така самотна.
Дафина имаше миловидно лице, с красиви зелени очи, косата и беше до раменете, с нисък ръст и фино тяло. Жената имаше и лек недъг, като вървеше малко накуцваше. Един ден, в лабораторията където тя работеше, бе пристигнало младо момче, за да даде материал за изследване. Той беше подранил и чакаше около 15 минути, докато тя дойде, още не бе отворила. Накрая Дафина се появи, на него също му направи впечатление, че тя леко накуцваше и за миг му бе дожаляло, но не показа наяве това, което чувства. Тя го попита:
- За тук ли чакате ?
- Да, трябва да дам материал
- Добре, само минута.
Щом бе облякла дрехите си за работа, жената го бе повикала и младежът отиде. Каза и какво носи и тя с любезен и мил тон му обясняваше кога ще излязат резултатите, отношението и към него бе като към дете - деликатно и добро. Той остана възхитен от това и след като си бе тръгнал оттам се сещаше за държанието и. Човек може да преживее много разочарования и проблеми, но околните, непознатите не са виновни затова, а доброто отношение към хората, винаги се оценява високо.

Недовършено ми стои, няма интрига. Може например той да е сирак и да си помогнат взаимно, да изградят отношения като майка и син. Или да се окаже, че наистина е синът ú - да са я излъгали, че е умрял, но за целта трябва да го е загубила в по-късен месец. Поработи над изказа - имаш тромави и неизгладени изречения. Огледай и правописа - имаш неправилно поставен пълен член, и, което трябва да има ударение, а няма. Дребни нещица, но правят впечатление. Успех!

Много благодаря за градивната критика, ще коригирам нещата, които имат нужда от това скоро .

Добре пишеш, но явно пишеш за себе си, не за читатели. Ако пишеш за читатели някакви, все пак се замисли кои са те, дето му се вика на професионалному, "таргет аудитория". Това изречение горе като край на разказ на каква аудитория мислиш че ще се хареса? Логиката е, че ако представиш разказчето на аудитория която не харесва такива неща по принцип, те няма да го оценят подобава и ще кажат че не им харесва. На мен ми изглежда твърде детско като край на разказ предназначен да се чете от възрастни. Както забелязваш и на други им липсва края, не защото го няма, а защото пропускат да го забележат. Просто връзката с тази аудитория не се осъществи. Естествено ти като пишещ може да си решиш дали искаш да търсиш такава връзка или всичко е само прах на вятъра (по Канзас)