Има ли такива, които пишат?

Ако не държиш на хартиено издание, електронната книга не ти струва ресурс за издаване, нито заема място за съхранение, а може да се направи много кадърно, красивичко - и да си я споделяш и подаряваш на воля.

Ами аз си оставям всяко написано нещо да ми "отлежи" няколко дни, след което се връщам и редактирам - стилистично, фактологически и всякак. После го оставям още веднъж за няколко дни, връщам се и пак редактирам. И така докато не сметна, че е готово. Обикновено не повече от два пъти.

Я, каква темичка.

Правех опити да пиша преди доста време за да не мисля за глупости. Даже направих нещо като сборник с разкази, но в продължение на година никой не се нави да го прочете. После с един познат започнахме нещо като крими роман, но от две години нямам връзка с него и го зарязах. 
 
Напоследък ми го няма вдъхновението. Последно "сътворих" две неща в една тема тук - едното плагиат, другото авторско. За мое учудване плагиатството беше повече харесано. Явно ще пиша само за мое удоволствие.

Да, пиша, при това с изключително голямо удоволствие. Пиша стихове, пробвала съм и разкази, но определено повече ми се отдава лириката от прозата.

Започнах да пиша през един доста емоционален период от живота ми, когато не знаех коя съм, не знаех нито какво търся, нито какво искам, тоест бях попаднала в житейска дупка - бях на дъното в емоционален план. В литературата и самия творчески процес открих възможността да се избавя от страховете си и го направих. Вече трета година се занимавам с поезия и получавам много добри отзиви от роднини, приятели и връстници.

След време определено бих искала да издам стихосбирки, защото вече имам събран доста материал, който просто чака да дойде правилното време, за да види бял свят. Наясно съм, че писането в България е занаят, който има почти нулева възвръщаемост, но аз никога не съм била водена от комерсиални цели, от маниакални амбиции за печелбарство и лична изгода. Пиша, защото чувствам такава потребност, защото знам, че имам какво да кажа на хората и на света. По този начин преоткривам себе си.

При мен е обратното. От поезия не хващам нищо. 

Защо не публикувате някой Ваш разказ тук. Обещавам да съм откровен в критиката, ако Вие ми обещаете да не се обиждате.

За да е честно - един мой къс, неделен разказ, вдъхновен от темите за дразнене в раздел "Семейни Отношения"

Критикувайте смело - дебелокожо жУвотно съм.

Съжалявам, че се намесвам с критика.
В този раказ не виждам сюжет? Това целия разказ ли е?
Навремето в седми клас ни учеха, че една тема следва да има начало, среда и край (или поне отворен край). На това нещо му липсват началото и края, а пуснатия откъс няма централна тема?
От пуснатия откъс не разбираме кои са главните герои, какъв е сетинга, какво е мястото на героите в сетинга и пр.

Обикновено  в разказите има няколко въвеждащи изречения- Например описва се пейзаж и покрай пезажа  се описва  главният герой/иня.  При всички случаи още в началото трябва да бъдат представени основните персонажи.

Критики по текста -

Съветът ми е да не се отказвате от заниманието си на никого не пречите, мисля че имате потенциал, но трябва да се упражнявате повече. Успех

Идеята е, че ако всичко ти пречи, може би причината е в теб.
 

Благодаря.

Лорд Сняг, има и жанр кратък разказ, но обикновено тези произведения са много експресивни и с крайно изненадващ финал, тук има опит за нещо такова, но само опит.

разбира се, че има и кратък разказ, чел съм такива, но все пак трябва някакво начало и някакъв сюжет. веднага ще дам пример за кратък разказ

https://chitanka.info/text/39359-vratarjat-i-kritikyt - Вратарят и критикът
Ето тук сюжет с два образа. Има начало, развитие, градация на напрежението и някакъв край.
Разказът няма и половина страничка, но е смислово натоварен.
Сибин  Майналовски също има кратки разкази, пък и други автори. За да има изненадваш финал, трябва да очакваш нещо от сюжета. За да очакваш нещо от сюжета, трябва да има централна тема.

Разбрах, че не ви е харесало. Няма нужда от повече примери. 


Благодаря. Все пак съм доволен, че някой го е прочел.

Заповядайте едно разказче и от мен.  Ще се радвам да споделите мнение.

Къща на детството
  Стоях заедно с дъщеря ми пред портата на схлупената кирпичена къща, а сърцето ми заплашваше да изскочи навън. Ръждясалият синджир и също толкова ръждясал катинар бяха доказателство, че отдавна никой не живее в нея. Тревите бяха избуяли и бяха станали високи почти колкото мен, а от каменната пътечка, по която някога се стигаше до самата къща, нямаше и помен. Покривът на дама се беше срутил може би още през зимата, неустоял на тежкия сняг, навесът на стаята, която наричахме лятна кухня, също беше рухнал. Асмалъкът, който всяко лято натежаваше от чепките грозде беше изсъхнал, а синята слива, която баба едно време използваше вместо елха, явно не беше понесла студа и беше измръзнала.

   В съзнанието ми веднага изплуваха спомените за всички Коледи, които бях прекарала тук. Припомних си еуфорията, която настъпваше сутринта на Рождество христово, щом видехме големия чувал под сливата. Това бяха най-скъпите ми подаръци - чифт вълнени чорапи, галоши, торбичка орехи, ошав и царевични пръчки. И всяка година подаръците под сливата бяха едни и същи, но предизвикваха неподправено щастие в мен и братовчедите ми. Бързахме да нахлузим чорапите на крака, да обуем новите си галоши и да излезем да се пързаляме на обилно натрупалия сняг с найлоновите чували, които от време на време заменяхме с направените от дядо дървени шейни. Не се прибирахме, докато не подгизнехме целите и краката ни не се вкоченясаха от студ. Мръзнехме на снега, но не се разболявахме. Ако се случеше някой от нас да настине, баба веднага предприемаше мерки - краката в гореща солена вода, вечерта обтриване със свинска мас и ракия, а когато работата беше по-сериозна, прибягваше към поставяне на синап на гърба и, или вендузи. На следващия ден настинката беше отшумяла и ние отново лудеехме навън.

   Лятната ваканция минаваше в безгрижни детски игри. Ритахме топка, скачахме на ластик, въртяхме обръч и от сутрин до вечер играехме на улицата. Когато имаше работа на полето, баба ни качваше на каручката и магарето ни отвеждаше до бостана. Обожавах да ходя там. Баба откъсваше някоя по-малка диня, чупеше я на коляното си и ни даваше да ядем. Омазвахме се от глава до пети и лепяхме целите, но ни беше вкусно. Като се приберяхме, се поливахме с маркуча и отново се унасяхме в игри. Преди да мръкне овцете се прибираха от паша и помагахме на баба да ги издуи. Всяка вечер чакахме дядо да се върне от полето. Косеше трева, която сушеше и след това я товареше на каруцата. Щом видехме да се задава в далечината натежалата от сено каруца, се втурвахме към нея. Дядо качваше двама от внуците върху сеното, един взимаше в скута си, а мен качваше на гърба на магарето и всички примирахме от радост. Когато се стъмнеше, се прибирахме в кирпичената къщичка, вечеряхме на земята на една синия и заспивахме уморени.

   Сега отново стоях пред портата на същата тази къщичка, но тя вече не беше наша. След смъртта на дядо, нашите решиха да я продадат, за да не пустее, но явно новите собственици нямаха възможност да се грижат за нея. Болеше ме да я гледам такава изоставена! Една сълза се отрони и се търкулна по бузата ми. Избърсах я и подканих дъщеря ми да тръгваме.

   — Теди, да вървим, мамо.

   — Плачеш ли, мамо? Да не те боли нещо?

   — Боли ме сърцето за тази порутена къщичка, в която минаха най-хубавите ми години, моето детство! За мое огромно съжаление ти никога няма да усетиш какво е безгрижно детство! Детство без телефони, таблети и всякакви съвременни технологии!

Преди време пишех. Пускала съм някои части в уотпад. Харесваше ми да създавам концепции, да изработвам светове (планетарна география, биосфера, технологии, раси, философски системи, традиции, вярвания, взаимоотношенията им с другите светове). Харесваше да пиша така, че да се чете само от едната страна, а после да има "ауууу, ама това как...". Сега ми харесва да чета книги в процес и да предполагам какво се очаква да се случи.

На мен ми хареса. Няма особена интрига, но наподобява сцена от живота. Всичко се загатва. Аз реших, че става дума за психиатрия, че наистина това което дразни, уж външен фактор си е вътрешен фактор.
Допадна ми. Нестандартно написан. Което още повече ми допадна. Продължавай да пишеш

И аз го прочетох, някак ми се струва откъс, не цялостно произведение.Непретенциозно, леко четиво, също разбрах, че е психиатрия, болница със сигурност, стажант - лекар, дет още не  е свикнал и  реагира на всичко, решен да спасява и  санитар запознат с вичко...Болният е ясен ,реве от нищо...Лека ирония...